Определение № 257 от 03.04.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 257 гр. София, 31.03.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Евгений Стайков

Членове:

Ирина Петрова

Десислава Добрева като разгледа докладваното от Десислава Добрева Частно касационно търговско дело № 20228003902503 по описа за 2022 година Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Топлофикация Русе“ АД срещу определение № 284/25.08.2022 г. по в. ч. т. д. № 22 0/2022 г. по описа на Апелативен съд Велико Търново, с което е потвърдено определение № 194/05.06.2022 г. по т. д. № 30 5/2021 г. на Окръжен съд Русе за прекратяване н а производството по т. д. № 30 5/2021 г. на Окръжен съд Русе поради уважено възражение за неподведомственост на спора, предвид уговорена между страните арбитражна клауза.

В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Частният касатор излага кратки доводи, обосноваващи несъгласието му с формирания извод на въззивната инстанция, че спорът не е подведомствен на съдилищата, предвид уговорената в чл. 10.2 от сключен между страните договор за доставка на въглища арбитражна клауза . Счита, че въззивният съд неправилно е отхвърлил подборно изложените във въззивната му жалба възражения за нарушение задължението на съда по чл. 44 КМЧП служебно да установи съдържанието на приложимото чуждо право, а именно правото на Англия и Уелс; за нарушение задължението на съда по чл. 102, ал. 1, т. 1 КМЧП във връзка с чл. 44, ал. 1 КМЧП и чл. 20 ЗЗД да тълкува арбитражната клауза съобразно стандартите за тълкуване на всеки договор, както и относно възражението за приложимостта на Конвенцията относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела от 2007 г. (Луганската конвенция) и по-конкретно доводът на жалбоподателя, че приложение следва да намери разпоредбата на чл. 5, § 1, б.

„б“ от същата. Аргументира тезата, че в процесния случай неправилно въззивният съд не е изследвал нищожността на арбитражното споразумение, 1 приемайки погрешно, че наличието на клауза в договор, обективираща арбитражно споразумение, е достатъчна, за да обоснове компетентност на арбитражния съд, без изобщо да се изследва нейната действителност. Моли за касиране на обжалваното въззивно определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането си за допускане на касационното обжалване обосновава с въпроси, които според него са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд. Въпросите са следните:

1. „Намира ли приложение разпоредбата на чл. 43, ал. 1 КМЧП по конкретното дело, в частност: налице ли е служебно задължение на съда да установи служебно съдържанието на чуждото право по реда на чл. 43, ал. 1 КМЧП при разглеждането на възражение за неподведомственост на спора по реда на чл. 8, ал. 1 ЗМТА?;

2. „Следва ли съдът в рамките на правораздавателната си дейност и при преценка на възражение по чл. 8, ал. 1 ЗМТА да приложи чл. 102, ал. 1 КМЧП относно приложимото право при разрешаване на спора?“;

3. „Следва ли да се приложи общата разпоредба на чл. 20 ЗЗД по отношение на процесуални договори?“;

4. „Длъжен ли е съдът служебно да установи действителността на арбитражна клауза, доколкото тя съставлява договор?“;

5. „Следва ли подведомствеността (компетентността) да бъде определена по конкретното дело съобразно изискванията на Луганската конвенция от 2007 г.?“

6. „Длъжен ли е въззивният съд по реда на чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на частния жалбоподател?“

В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК частният касатор се позовава на следната съдебна практика, в противоречие с разрешенията по която счита, че се е произнесъл въззивният съд: решение № 205 от 20.10.2015 г. по гр. д. № 412/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 233 от 22.01.2013 г. по т. д. № 914/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 156 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 336/2019 г. на ВКС, II г. о., решение № 426 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 74/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 36 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 2677/2018 г. на ВКС, II г. о., решение № 115 от 15.08.2016 г. по в. т. д. № 3428/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 157 от 11.01.2013 г. по т. д.

№ 611/2012 г. на ВКС, I т. о. и определение № 521 от 17.07.2013 г. по ч. т. д.

№ 2377/2013 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 1; решение № 174 от 19.12.2017 г. по т. д. № 417/2017 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 2; решение № 1 от 24.07.2012 г. по гр. д. № 777/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 105 от 30.06.2011 г. по т. д. № 944/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 129 от 12.07.2013 г. по т. д. № 558/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 202 от 13.07.2012 г. по гр. д. № 680/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 453 от 03.11.2011 г. по гр. д. № 634/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 67 от 2

30.07.2014 г. по т. д. № 1843/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 167 от 26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, I т. о., решение № 121 от 20.12.2010 г. по т. д. № 1039/2009 г. на ВКС, I т. о., решение № 137 от 25.06.2010 г. по т. д. № 888/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 170 от 15.10.2013 г. по т. д. № 595/2012 г. на ВКС, II т. о. и решение № 215 от 21.03.2018 г. по т. д. № 2233/2016 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 3;

Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС – по въпрос № 4; решение № 7 от 02.07.1992 г. по конст. дело № 6/1992 г. на Конституционния съд на Република България – по въпрос № 5 и решение № 19 от 07.08.2018 г. по т. д. № 2124/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 184 от 17.12.2018 г. по т. д. № 2781/2017 г. на ВКС, I т. о. и решение № 97 от 02.05.2019 г. по гр. д. № 3457/2018 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 6.

В евентуалност поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, т. е., че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Сочи и самостоятелния селективен критерий по чл.

280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, който обосновава с твърдения за неправилност на атакувания съдебен акт поради нарушения на процесуалния закон – чл. 236 ГПК, изразяващи се в отказ на въззивния съд да приложи относимите по случая разпоредби на чл. 43, ал. 1 КМЧП и чл. 102 КМЧП, нарушения на материалния закон – отказ от приложение на чл. 20 ЗЗД и неприлагане на императивната разпоредба на чл. 36 ЗОЗ, както и допуснато от въззивната инстанция грубо нарушение правилата на формалната логика.

Ответникът по жалбата „Мечел Карбон“ АГ- дружество, регистрирано в Швейцария, е подал отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. В него излага подробни доводи за неоснователност на подадената частна жалба и липса на предпоставки въззивното определение да бъде селектирано за осъществяване на касационен контрол. Заявява и съображения за правилност на обжалваното определение и претендира разноски за производството пред ВКС съобразно представен списък по чл. 80 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима като подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

За да потвърди обжалваното първоинстанционно определение, съставът на въззивния съд е споделил възприетата от първостепенния съд фактическа обстановка, според която на 30.12.2011 г. в Баар, Швейцария, между „Мечел Карбон“ АГ като продавач, и „Топлофикация Русе“ ЕАД като купувач, е бил сключен договор за доставка на въглища № MECH-RUS-2012/30.12.2011 г., по силата на който продавачът се задължава да продаде, а купувачът – да закупи въглища за парни котли в определено количество, качество и цена.

Съгласно съдържанието на уговорката в т. 10.2. от договора, ако страните не 3 успеят да постигнат доброволно споразумение по каквито и да било спорове и несъответствия, както е предвидено в т. 1 на същата клауза, съответният спор, противоречие или иск ще бъдат разрешавани чрез окончателен и обвързващ арбитраж съгласно Правилника за арбитраж на Арбитражния институт на Търговската камара на Стокхолм. В т. 10.3. е посочено, че договорът се ръководи и тълкува съгласно разпоредбите на действащото законодателство на Англия и Уелс и изключва всяко приложение на Конвенцията за договорите за международна покупко-продажба на стоки на ООН от 11.04.1980 г. Впоследствие договорът е неколкократно изменян с допълнителни споразумения, а на 05.07.2013 г. е прекратен. Изрично между страните е уговорено, че прекратяването на договора няма да окаже влияние върху уговорките в т. 2.2.1.относно изпълнението на каквито и да е заявки за доставка на въглища, направени от купувача към продавача на или преди датата на влизане в сила на договора за отмяна, както и на уговорките относно изпълнение на задълженията за плащане на цената, възникнали преди или след датата на влизане в сила съгласно заявки за доставки на или преди датата на прекратяване. В т. 5.1. е посочено, че договорът и какъвто и да е спор или несъответствие, възникнали по или във връзка с неговия предмет или изготвяне (включително извъндоговорни спорове или искове) се подчинява на и се тълкува съгласно законите на Англия, а в т. 5.2. е въведена арбитражна клауза за разрешаване на възникналите между страните спорове пред Арбитражния институт на Търговската камара на Стокхолм. На 15.07.2013 г. между „Мечел Карбон“ АГ и „Топлофикация Русе“ ЕАД е сключено и подписано Приложение № 7 към Договор за доставка на въглища № MECH-RUS-2012/30.12.2011 г., в което изрично е посочено, че на 05.07.2013 г. договорът е бил прекратен, с изключение на заявките направени на или преди тази дата. В клаузата на т. 2.1. страните са потвърдили размера на неизплатената сума по договора за доставка (18 805 049.22 щатски долара) и са договорили плащане на вноски заедно с лихва съгласно графикприложение. Споразумението съдържа клаузи за неизпълнение и за предсрочна изискуемост. Съгласно т. 4.2. Приложение № 7 представлява неразделна част от договора за доставка. На същата дата – 15.07.2013 г., между страните е сключено и Приложение № 8 към договор № MECH-RUS2012/30.12.2011 г., с което страните са потвърдили размера на наказателната лихва за първата дължима вноска по Приложение № 7.

При така установеното от фактическа страна, мнозинството от състава на въззивния съд е споделило извода, направен от първостепенния съд, за основателност на релевираното от ответника възражение по чл. 15, ал. 1 ГПК за неподведомственост на спора пред съда поради наличието на арбитражна клауза. Този извод е мотивиран с уговореното в договора за доставка на въглища от 30.12.2011 г., че възникналите между страните спорове във връзка с договора ще се разрешават от Арбитражния институт на Търговската камара на Стокхолм, като прекратяването на договора със споразумение от 05.07.2013 г. е с действие занапред и не рефлектира върху отношенията им по повод вече извършени доставки, а действието на договора от 30.12.2011 г. се запазва. Това означава, че и действието на уговорената арбитражна клауза се 4 съхранява. Съдът е аргументирал този извод с мотива, че арбитражното споразумение представлява процесуален договор, който не може да се предполага или да се извежда по аргумент за противното. С договора за прекратяване страните са изключили от прекратяването само определен кръг от възникналите между тях правоотношения по договора за доставка, което означава, че последният в останалата си част продължава да ги обвързва, ерго – обвързва ги и съдържащата се в него арбитражна клауза. Доколкото предмет на спора по предявения отрицателен установителен иск е отричане съществуването на вземане по фактура № МС/12/104466СО/09.10.2012 г. , издадена преди прекратяване на договора, то арбитражната клауза следва да бъде взета в предвид. Въззивният съд е отрекъл необходимостта от служебно установяване на приложимото към уговорената арбитражна клауза право като е преценил, че този въпрос следва да се изясни при решаване на основния спор по изпълнение на договора за доставка на въглища. Въззивният съд не е споделил и доводите на жалбоподателя за наличие на обща воля страните да прекратят както сключения между тях договор, така и действието на арбитражната клауза като е анализирал факта, че липсва обективиране на подобно изявление, както и като е взел в предвид техните последващи действия.