Решение № 278 от 16.01.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 278 гр. С., 16.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20221100500613 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответниците В. Н. П. и Н. В. П. срещу решение № 20174280/19.08.2021 г., постановено по гр.д. № 36957/2020 г. по описа на СРС, 25 състав, с което е уважен предявеният от С. Н. П. и А. И. Д. (починал в хода на процеса и заместен от своите законни наследници И. А. Д. и Н. А. Д.) иск с правно основание чл. 75 ЗС и ответниците са осъдени да възстановят фактическото положение на застьпващата се част между ПИ с идентификатор *** и ПИ с проектен идентификатор ***, с площ от 693 кв.м., отразена от вещото лице в Комбинирана скица по цифри 1-2-3-4-5-6-7-1 по делото, такова, каквото е било преди нарушаване на владението на С. Н. П. и А. И. Д., извършено на 10.12.2019 г., като премахнат насипани земни маси, възстановят съществувала на място ограда и премахната метална врата на оградата, както и да премахнат поставени от тях бетонова основа и ограда от колове и мрежа.

Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон и необоснованост с твърдения, че от събраните по делото доказателства не се установява упражнявано от ищците владение върху спорната част от имота към 10.12.2019 г. Въззивниците считат, че макар и да не е ползвал имота си за 1 земеделски нужди, Н. П. регулярно е извършвал в него правни и фактически действия, което изключва упражняване на фактическа власт върху парцела от трети лица. Намират, че не става ясно къде и в какви размери следва да се възстановят посочените в обжалваното решение ограда и врата, като по делото оставало недоказано кой ги е премахнал, а изградената в имота на ответника Н. П. ограда била законна и не следвало да бъде премахвана. Оспорват събраните по делото гласни доказателства предвид липсата на конкретика в показанията и с оглед близката роднинска връзка на ищците с доведените от тях свидетели, като считат, че следва да се кредитират единствено показанията на разпитания геодезист Д.Й.. Ето защо молят обжалваното решение да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло.

Въззиваемите С. Н. П., И. А. Д. и Н. А. Д. (последните двама конституирани в хода на въззивното производство на мястото на починалия в хода на процеса първоначален ищец А.

И. Д.) не подават отговор на въззивната жалба. В открито съдебно заседание изразяват становище за неоснователност на жалбата и молят първоинстанционното решение да бъде потвърдено изцяло.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно, но е отчасти недопустимо поради следните съображения:

Искът с правно основание чл. 75 от ЗС следва да бъде предявен в срок от шест месеца от процесното нарушение, което се твърди, че е нарушило фактическата власт на ищците върху имота. Този срок започва да тече от деня на нарушението, респ. отнемането на владението, като по своя характер е преклузивен и с изтичането му отпада притезанието на владелеца.

Ето защо, съдът следи служебно за спазването му и в случай, че искът е предявен след изтичането му, същият е недопустим и производството по него следва да бъде прекратено.

Според твърденията в исковата молба, искът в настоящия случай е предявен за защита на владението на ищците от две нарушения, извършени с действия на ответниците на 2

10.12.2019 г. и на 08.07.2020 г. Следователно, по отношение на първото твърдяно нарушение срокът за предявяване на владелческия иск е започнал да тече на 10.12.2019 г. и е спрял да тече с приемането на Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, считано от 13.03.2020 г. В първоначалната редакция на чл. 3, т. 2 от закона е предвидено, че за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните и други срокове, предвидени в нормативни актове, с изтичането на които се погасяват или прекратяват права или се пораждат задължения за частноправните субекти, с изключение на сроковете по Наказателния кодекс и Закона за административните нарушения и наказания. Настоящата въззивна инстанция намира, че преклузивният срок за предявяване на иска по чл. 75 ЗС попада във второто предложение на цитираната разпоредба – „други срокове, предвидени в нормативни актове, с изтичането на които се погасяват или прекратяват права или се пораждат задължения за частноправните субекти“, поради което несъмнено същият е спрял да тече от 13.03.2020 г.

С § 2 от Закона за изменение и допълнение на ЗМДВИП (обн. в ДВ, бр. 34 от 09.04.2020 г.) разпоредбата на чл. 3 ЗМДВИП е изменена, като от т. 2 на нормата отпаднаха „и други срокове, предвидени в нормативни актове“. Съгласно чл. 3, т. 2 ЗМДВИП в редакцията след ЗИД на ЗМДВИП, ДВ, бр. 34 от 09.04.2020 г., за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат само давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти. Настоящата въззивна инстанция не споделя изводите на първоинстанционния съд, че нормата за давностните срокове следва да се приложи по аналогия и за преклузивните, доколкото и те водят до погасяването на права – давностните и преклузивните срокове имат различен характер и правни последици, като волята на законодателя е ясно изразена с изричното изменение на правната норма, след което от приложното й поле са изключени всички други срокове, извън давностните, с изтичането на които се погасяват или прекратяват права. Ето защо, след изменението с ДВ, бр. 34 от 09.04.2020 г., законово предвиденото основание за спиране на преклузивните срокове за предявяване на иск е отпаднало. В този смисъл – Определение № 200 от 26.04.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 317/2021 г., II т. о.

В § 13, ал. 1 от Заключителните разпоредби на ЗИД на ЗМДВИП (ДВ, бр. 34 от 09.04.2020 г.) е предвидено, че сроковете по чл. 3, т. 1 и т. 2 относно „други срокове“ в досегашната редакция и по отменената т. 3, спрени от обявяването на извънредното положение до влизането в сила на този закон, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването му в „Държавен вестник“, а съгласно § 13, ал. 2 извършените действия от обявяването на извънредното положение до влизането в сила на този закон запазват силата си. Предвид обнародването на ЗИД на ЗМДВИП на 09.04.2020 г. се налага извод, че спрените по чл. 3, т. 2 ЗМДВИП „други срокове“ продължават да текат от 17.04.2020 г. След тази дата спрелият да тече на 13.03.2020 г. шестмесечен срок за предявяване на иска на С. Н.

П. и А. И. Д. срещу Н. В. П. и В. Н. П. за извършено от тях нарушение на владението на 10.12.2019 г., изразяващо се в насипване на земни маси в имота на ищците, е продължил да 3 тече и е изтекъл на 14.07.2020 г. Исковата молба по настоящото дело е подадена след тази дата – на 07.08.2020 г., поради което искът в тази част се явава недопустим, респ. обжалваното решение в частта, в която ответниците са осъдени да възстановяват предишното фактическо положение, като премахнат насипани земни маси в описаната застъпваща се част между двата поземлени имота, е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а производството по този иск следва да бъде прекратено.

В останалата част – относно предявения иск за извършено нарушение на владението на 08.07.2020 г., изразяващо се в премахване на съществуваща ограда и врата в нея и поставяне на различна ограда от ответниците, обжалваното решение е правилно, като въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи следното:

В производството по предявен иск с правно основание чл. 75 от ЗС ищецът следва да установи само два факта – на владението и на нарушението. Други права на страните върху имота не подлежат на изследване в това производство, поради което обстоятелството кой е собственик на спорния недвижим имот е ирелевантно по делото. В този смисъл, дори и да е действал в качеството си на действителен собственик на вещта, поведението на ответника подлежи на санкциониране по реда на чл. 75 ЗС, ако с него е било нарушено владението на ищците, т.е. ако към момента на извършване на тези действия владението върху вещта е било упражнявано от ищците, а не от ответниците.

По делото се доказва, че към 08.07.2020 г. владение върху спорната част от имота са осъществявали първоначалниите ищци С. Н. П. и А. И. Д.. Свидетелката Й. И. Д.а разказва, че към този момент имотът е имал ограда – мрежа с метални колове и метална врата от към пътя, като имотът е бил ограден от всички страни и това е било извършено от С. и А., които живеели там и стопанисвали имота, като отглеждали в него кози (за които била изградена барака), ягоди и овощни дръвчета, съхранявали строителни материали. Свидетелката допълва, че имотът на ищците бил с площ повече от декар, което съответства на приложената по делото скица на имот с проектен идентификатор ***, в която е посочена площ на претендирания от ищците терен от 1343 кв.м. Видно от приетото и неоспорено заключение на СТЕ и приложените към него комбинирани скица и схема, част от този имот съвпада с част от претендирания от ответника Н. П. имот с идентификатор ***, т.е. несъмнено е, че описаният от свидетелката владян от ищците имот обхваща и процесната част от терена, по отношение на която е осъществено нарушение на владението, като в този смисъл възражението на въззивниците за липса на доказателства за владението на ищцовата страна е несъстоятелно. Дори и да се приеме, че в претендираната от ответниците част от имот не са разположени постройки на ищците (както твърдят ответниците и доведените от тях свидетели), то в същата е имало обработвани от ищците насаждения и овошки, видно и от приложените към заключението на СТЕ сателитни снимки, поради което несъмнено владението е било осъществявано именно от С. П. и А. Д..

В допълнение, свидетелката Д.а разказва, че след като на 08.07.2020 г. ответниците поставили тяхна ограда, в оградения от В. и Н. П. имот останали вещи на ищците – 4 строителни материали, като там били разположени и част от бараката и помещенията на козите, т.е. несъмнено преди предприемане на действията от ответниците тази част от имота е била фактически използвана от ищците, като с поставянето на ограда (по линията 3-4-5-6, изобразена на комбинираната скица към заключението на СТЕ, видно от изводите на вещото лице) ответниците са нарушили владението им, поради което съществувалото преди това положение следва да бъде възстановено. Без значение е обстоятелството дали оградата е разположена по границата на собствен на Н. П. имот – по изложените по-горе съображения, вещните права върху имотите са ирелевантни за правилното решаване на настоящото дело, образувано за защита на владението като фактическо състояние, като в случай на спор за материално право ответникът разполага с процесуалната защита на петиторния иск, с предявяването на който да претендира и връщане на фактическата власт върху негов собствен имот.