Решение № 178 от 16.02.2024, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 178 гр. Плевен, 16.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Вера Св. Найденова при участието на секретаря ЦЕЦКА С. ШУТЕВА като разгледа докладваното от Вера Св. Найденова Гражданско дело № 20234430104681 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба с вх. №22385/16,08,2023 г. от К. В. Ц., ЕГН **********, от гр.***, чрез адв.А. Д. от САК, срещу „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.***, представлявано от Ц.К.. В молбата се твърди, че между страните е сключен договор за кредит „Бяла карта“ с №993802/09,03,2022 г., по силата на който кредитополучателят е предоставил на ищцата револвиращ кредитен лимит в максимален размер от 300,00 лева, към настоящия момент увеличен на 1000,00 лева, като на кредитополучателя е предоставена платежна карта. Твърди се, че кредитът е предоставен за неопределен срок, при фиксиран ГЛП в размер на 43,2%, а върху усвоения размер на кредита се начислява и дневен лихвен процент от 0,12%; ГПР е в размер на 45,9%. Твърди се, че съгласно чл.20 от Договора, ако ищцата не предостави допълнително обезпечение в срок от 5 дни, тя дължи неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец, като същата се начислява за всяко отделно неизпълнение на задължението. Посочва се, че към датата на ИМ ищцата е изтеглила 5300,14 лева и е върнала 5417,87 лева, като стои неизплатен остатък в размер на 1479,60 лева. Твърди се, че договорът е недействителен на няколко основания: клаузата за неустойка не е включена в ГПР, поради което същия е неправилен и заблуждаващ; не е посочено кои разходи формират ГПР. Моли се съда да се прогласи за недействителен процесния договор и ответникът да бъде осъден на осн.чл.55 т.1 от ЗЗД да заплати на ищцата сумата от 117,73 лева, ведно със законната лихва от датата на ИМ. От ищцата по делото е депозирано и становище по отговора на ИМ. В с.з. ищцата не се явява и не изпраща представител, но преди съдебно заседание /на 15,12,2023 г./ е постъпило становище с приложен списък на разноските.

1

В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира писмен отговор, в който оспорва изцяло претенциите. Посочва, че на 09,03,2022 г. ищцата е сключила с „***” ООД Договор за кредит, като към датата на изготвяне на настоящия отговор на искова молба ищецът не изпълнява редовно задълженията си по сключения от него договор за кредит. Ответникът счита, че твърденията за нищожност на чл.20 от Договора, изложени в исковата молба, са неоснователни. Излагат се доводи, че неправилно ищецът твърди в исковата молба, че кредитополучателят следва да предостави обезпечение поръчител в 5-дневен срок от подписване на Договора. Ответникът се позовава на чл. 15, ал. 1 от договора, и сочи, че ищецът се е съгласил в случай, че не заплати текущото си задължение на падежа, в срок от три дни след падежа, да предостави обезпечение поръчител, т.е. обезпечение следва да се предостави единствено и в случай че ищецът не изпълни задължението си за плащане по Договора. Ответникът развива доводи, че в случай че ищецът заплати текущото си задължение, т.е. изпълни в срок задълженията си по договора за кредит, обезпечение не следва да се предоставя. Твърди, че за кредитора не съществува забрана да изисква заемите, които предоставя, да бъдат обезпечени. Посочва, че при кандидатстване за отпускане на кредита на ищеца е обяснено изискването за предоставяне на поръчител, същият е получил Стандартен Европейски Формуляр (СЕФ), в който ясно е посочено изискването за предоставяне на допълнително обезпечение по договора в случай че не заплати цялото си задължение в посочения в договора падеж, включително и в договора ясно са разписани условията, при които се изисква поръчител и условията, на които последният следва да отговаря. Твърди се, че в случай че кредитополучателят усвои сума чрез платежния инструмент, той следва да заплати всичко усвоено, ведно с начислената договорна лихва в срок до 2-ро число на месеца, следващ месеца през който има усвоена сума от кредитния лимит. Твърди, че уговорената в Договор за кредит „Бяла Карта“ неустойка нито е прекомерна, нито противоречи на принципа на справедливостта. Посочва, че преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора и счита, че ищецът не е ангажирал доказателства в тази връзка и твърденията му са голословни. Твърди, че завеждането на това дело е проява на недобросъвестност от страна на ищеца и опит да злоупотреби с предоставени от закона права и възможности с цел да се избегне плащане на задължения и с цел неоснователно обогатяване. Отправено е искане претенцията да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана. Претендират се разноски. В с.з. ответното дружество не изпраща представител.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

От представените от ищцата писмени доказателства се установява, че на 09,03,2022 г. между ищцата и „***“ ООД е сключен Договор за кредит „Бяла карта“, с който кредиторът се е задължил да предостави на ищцата, под формата на кредитен лимит, револвиращ кредит в максимален размер 300,00 лева, увеличен в последствие до 1000,00 лева, за неопределен срок, който да се усвоява чрез международна платежна карта Бяла карта, а ползвателят се задължава да го върне, при ГПР 45,9% и дневен лихвен процент 0,12% върху усвоения 2 размер на кредита.

От заключението на ВЛ по изготвената СИЕ се установява, че общо усвоената сума от ищцата в периода 13,03,2022 г. – 06,04,2023 г. е в размер на 5319,38 лева, а извършените погасявания са в размер на 5417,87 лева. ВЛ е изчислило размера на ГПР по периоди съгласно увеличавания размер на кредитния лимит и в два варианта – без включена неустойка за неизпълнение на договорно задължение и със включена неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение.

Ответникът твърди, а това се установява и от заключението на ВЛ, че по партидата на ищцата се води текущо задължение в размер на 1641,041 лева, от които 999,51 лева главница, 99,12 лева договорна лихва, 299,85 лева неустойка, 80,00 лева разходи по чл.21, ал.4, 42,56 лева лихва по чл.21, ал.3 и 120,00 лева разходи за събиране.

Представени са и други неотносими към правния спор писмени доказателства.

Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени по реда на чл.235, ал.2 от ГПК, като съобрази доводите на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, съдът намира за установено от правна страна следното:

Страните са безспорно обвързани от заемно правоотношение, породено от сключения на 09,03,2022 г. договор за кредит, като не е спорно, че ищцата е усвоявала суми в общ размер на 5319,38 лева.

Страни по договора са ищецът - потребител по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на длъжника, то следва да се приеме, че предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи и се произнася служебно.

По предявения иск с правно основание чл.26 от ЗЗД

С клаузата на чл.15, ал.1 от Договора длъжникът се задължава в срок от 5 дни, считано от активиране на предоставения платежен инструмент, да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: банкова гаранция с бенефициер - кредитора или едно физическо лице - поръчител, което да отговаря на посочените в чл.15, ал.1, т.2 условия. В случай, че не предостави обезпечение в срока по чл.15, дължи на кредитора неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница - чл.20 от договора. В този смисъл, за да избегне 3 начисляването на тази неустойка, длъжникът е следвало да предостави обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчителство, като поръчителят е следвало да отговаря на редица условия, които са кумулативно дадени и следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя: да е лице над 21 години с минимален осигурителен доход от 1500,00 лева; да работи от минимум 6 месеца по трудово правоотношение по силата на безсрочен трудов договор; да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус "период на просрочие от 0 до 30 дни"; да не е поръчител или длъжник по друг активен договор за паричен заем с "***" ООД. От една страна кредиторът е дал възможност насрещната страна само в 5-дневен срок да му предостави обезпечение. Налагането на толкова кратък срок за ангажиране на поръчител или банкова гаранция препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Чрез поставяне на практически неизпълними условия за предоставяне на уговореното в чл.15 обезпечение, кредиторът си е осигурил сигурна допълнителна печалба, прикрита под формата на уговорената в чл.20 неустойка. Тази неустойка е обезпечавала едно изначално неизпълнимо задължение, като това е в разрез с принципите на добросъвестността и справедливостта, тъй като длъжникът обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси банкова гаранция или поръчител, още по-малко да намери такъв, който да отговаря и на всички посочени условия или да се снабди с банкова гаранция. Всички тези кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно, тяхното изпълнение, поради което заемателят е в невъзможност да предостави уговореното обезпечение и на практика е поставен в неизпълнение на това задължение, за да заплаща неустойката по чл.20 от договора. От друга страна така уговорената клауза санкционира неизпълнението на акцесорно задължение - задължение на длъжника да предостави уговореното в чл.15 обезпечение, а не неизпълнението на главното задължение задължението за плащане на суми по договора за кредит. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпените вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според ТР №1/15,06,2010 г. по т.д.№1/2009 г., т.3, на ОСТК на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Предоставянето на обезпечение е условие за сключване на договора, респективно при непредоставянето му от страна на длъжника, кредиторът не би предоставил заемната сума или ако я предостави, това ще се отрази на размера на уговорената лихва – към повишаването й. В случая задължението за предоставянето на обезпечение е уговорено да възникне след сключването на договора за кредит и след като вече заемната сума е предоставена. Изхождайки от характера на неустойката – да обезщети изправната страна за претърпените вреди, без да се налага същите да бъдат установявани по размер, следва изводът, че от непредоставянето на обезпечение не може да настъпи вреда, доколкото обезпечението представлява допълнителна гаранция за изпълнение на едно парично задължение. Вреди могат да настъпят от неизпълнението на главното задължение на длъжника да върне заетата сума, но 4 липсата на обезпечение не представлява вреда, а е фактор, свързан с кредитния риск, като в случай на неизпълнение на главното задължение, в зависимост от предоставеното обезпечение, кредиторът да може да предприеме принудително изпълнение срещу поръчителите. В този смисъл вреди от непредоставянето на обезпечението не може да има, още повече, че към момента на сключване на договора /към този момент съдът дължи преценка на посочените критерии/, длъжникът не е бил в неизпълнение на главното задължение по договора. Поради тази причина съдът приема, че непредставянето на обезпечение не може да се санкционира с неустойка. Следователно уговорената в процесния договор неустойка не обезпечава изпълнението на задължението за връщане на заетата сума, а представлява цената, която длъжникът следва да плати поради повишения кредитен риск за кредитора. Свободата на договаряне не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни принципи.