Решение № 3293 от 22.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3293 гр. Пловдив, 22.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20235330113825 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба на Х. И. З., ЕГН **********, против „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК 202255877, с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл. 124, ал.1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, чл. 19 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата от сключения между страните Договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ № **г., предвиждаща заплащане на неустойка, е нищожна, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и т.

10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № **, по силата на който ответното дружество отпуснало заем на ищеца в размер на 200 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40,54 % и ГПР 49,00 %. Същият следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчителство на две физически лица, които следвало да отговорят на условията, предвидени в договора. При неизпълнение, кредитополучателят дължал неустойка в размер на 129,25 лева.

Ищецът поддържа, че е усвоил изцяло предоставените заемни средства, но не дължи заплащане на неустойка, поради нищожност на клаузите, съобразно които същата е начислена. Сочи, че преценката за действителност 1 на клаузата за неустойка и за нейния обоснован размер следва да се извърши с оглед претърпените вреди от неизпълнението и при спазване критериите, заложени в т. 3 от ТР 1/2009 г. ОСТК на ВКС.

Неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители или банкова гаранция била загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, доколкото тя била в размер почти равен на заетата сума, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение.

Предвиждането в договора неустойката да се кумулира към погасителните вноски водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие с принципа за добрите нрави. Предвидените в договора изискания за предоставяне на обезпечение били неизпълними, поради което счита, че с предвидената неустойка се осигурява получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Сочи, че неустойката била договорена в нарушение изискванията на добросъвестността и излизала извън присъщата й обезпечителна функция, тъй като в добросъвестните отношения интересът на кредитора бил да получи обезпечение преди сключването на договора, а не след сключването му, както било в настоящия случай. Така уговорена клаузата за неустойка била в пряко противоречие и с целта на Директива 2008/48. С нея рискът от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника се прехвърлял върху самия длъжник, което водело до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Счита, че процесната неустойка представлява добавка към възнаградителната лихва на дружеството – заемодател.

С оглед изложеното се моли за прогласяване на клаузата от сключения между страните договор за потребителски кредит, предвиждаща заплащане на неустойка, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска. Сочи, че на ** г. между страните бил сключен Анекс към Договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ № ** по Транш с пореден № **, съгласно който на ищеца била предоставена сумата в размер на 200 лева.

Възразява срещу твърденията на ищеца, че предвидената неустойка била недействителна поради надхвърлянето на нейните функции и накърняване на добрите нрави. Позовава се на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, според която разпоредба, при изчисляване на ГПР по кредита не се включвали разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за кредит. Поддържа, че ГПР е съобразен с всички изисквания на ЗПК, като били взети предвид допусканията съгласно Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.

Неустойката представлявала обезщетение за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение по договора 2 за кредит. Същата се дължала само за периоди, в които кредитът е бил без осигурено обезпечение, като в случай, че кредитополучателят осигури такова, макар и след изтичане на срока за представянето му, неустойката спирала да се начислява. За наличието на неустойка и изискванията за обезпечение кредитополучателят бил информиран преди подписване на договора чрез предоставения му Стандартен европейски формуляр, при което е могъл да прецени дали да сключи договора при посочените условия. От своя страна кредиторът бил свободен по своя преценка да определи какви да бъдат изискванията за обезпечение с оглед кредитоспособността и финансовата надеждност на всеки кредитополучател. Начислената неустойка била в размер, който бил съразмерен на обезпечителната и обезщетителната функция на неустойката. Поддържа, че неустойката изпълнявала трите си основни функции, а именно обезпечителна, обезщетителна и санкционна.

Възразява срещу твърденията на ищцата, че предвидената неустойка нарушава предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, тъй като в договора за кредит изрично бил установен годишният лихвен процент на кредита, условията за прилагането му и размерът на ГПР, като тези размери били съобразени със законовите ограничения, съгласно чл. 19 ЗПК, при което счита, че не е налице скрито оскъпяване на кредита.

Сочи, че в процесния договор единственият разход, който формира ГПР, е договорната лихва, доколкото не били предвидени други такива в договора, поради което счита, че не е налице противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и чл.

19, ал. 4 ЗПК. Излага съображения за липса на противоречие и с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на иска.

Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

От събраните по делото доказателства се установява, като това обстоятелство е безспорно, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ № **г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца в заем сумата от 200 лв.

В разпоредбата на чл. 6.1. от Договора страните са установили, че в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, кредитополучателят следва да учреди обезпечение чрез осигуряване на поръчителство на две физически лица, които да отговарят на условията по чл. 6.3 от Договора. С клаузата на чл. 6.3. от Договора е предвидено, че по своя преценка кредитодателят може да изиска учредяване на поръчителство от повече от двама поръчители. В чл. 6.6. от Договора е предвидено, че при неизпълнение на задължението на кредитополучателя да осигури обезпечение в срок, последният дължи неустойка за всеки период, за който не е представено обезпечение, чийто размер е посочен в погасителния план към съответния транш по кредита.

По делото е приложен погасителен план, в който е установено, че размерът на всяка погасителна вноска е от 44, 19 лв., с предвидено оскъпяване 3 от 25, 85 лв. или общ размер на вноската от 70, 04 лв. Установен е падеж на първата погасителна вноска на 23.07.2022 г. и на последната погасителна вноска на 20.11.2022г.

По своята правна природа неустойката представлява форма на договорна отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто размер е предварително определен от страните.

Поначало функциите на установена между страните неустоечна клауза са обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл съдът съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на което е прието, че като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД).

В посоченото решение е прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Посочено е, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент.

В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения от заемодателя начин. Следователно задължението за заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора.

Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може да има и санкционен характер.

В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.

Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято стойност е по-висока от установеното договорно възнаграждение, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това задължение всъщност съставлява скрито под формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя.

4

Този извод на съда – че с клаузата за неустойка всъщност е предвидено допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено това задължение, тъй като в договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски, подобно на главницата и възнаградителната лихва.

По така изложените съображения клаузата, установяваща задължение за заплащане на неустойка, с което задължение разходите по кредита се увеличават, чрез добавяне на допълнително възнаграждение за кредитора, е нищожна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави.

По така изложените съображения, съдът намира, че предявеният иск за установяване недействителността на клаузата на чл. 6.6 от Договора, поради установяването й в противоречие с добрите нрави е основателен, поради което не следва да се пристъпва към разглеждане на останалите посочени от ищеца основания за недействителност на тази клауза.

При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски в размер на 50 лв. за заплатена държавна такса. Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.