Решение № 12524 от 10.11.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12524 гр. София, 10.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: М.С.Д. при участието на секретаря Е.Е.Д. като разгледа докладваното от М.С.Д. Гражданско дело № 20211110131879 по описа за 2021 година

Предявени са от ищеца Л. Ж. Д. искове с правно основание чл. 124 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за признаване за установено спрямо „ФИРМА“ ЕООД, че Договор за потребителски кредит „......................“ № ............................ от 19.12.2019 г. , сключен между страните, е нищожен поради противоречие със закона, а в условията на евентуалност – прогласяване нищожност като противоречащи на закона, заобикалящи закона, накърняващи договорното равноправие между страните и противоречащи на добрите нрави на договорните клаузи, с които се о п р е д е л я размера на ГЛП, размер на ГПР , възнаграждение за допълнителна услуга „Fast-Фаст” за приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит в размер на 300 лева и възнаграждение за допълнителна услуга „Flexy-Флекси”, предоставяща право на промяна на погасителния в размер на 700 лева.

Ищцата Л. Ж. Д. твърди, че по силата на Договор за потребителски кредит „......................“ № ............................ от 19.12.2019 г. ответникът й е предоставил в заем сумата в размер на 1000 лева срещу задължението да го върне на 36 месечни вноски, всяка в размер от 48,32 лева, при фиксиран ГЛП 41 % и ГПР 49,16 %. Посочва, че лихвеният процент на ден бил 0,11 % и че общата сума, която следвало да върне била 1739,53 лева. На ищцата обаче й били начислени и допълнителни такси в размер на 300 и 700 лева за допълнителни услуги „Fast-Фаст”и „Flexy-Флекси“ под формата на месечна вноска в размер на 27,77 лева, дължима за целия период на кредита към основната вноска, с което крайната сума за връщане по кредита се увеличила на 2739,53 лева. Поддържа, че ответното дружество, в качеството си на кредитодател, не изпълнил задължението си да й предостави Стандартен 1 европейски формуляр. Твърди, че предвиденият ГЛП от 41 % бил необосновано завишен и че от Общите условия не ставал ясен начинът му на определяне, с оглед което твърди нищожност на клаузата, уреждаща ГЛП.

Поддържа нищожност на клаузите за допълнителни услуги поради заобикаляне на закона, а именно- твърди, че същите прикриват задължение за плащане на лихва. Посочва се, че в общите условия не се съдържала методика за определяне размера на цената на допълнителни услуги, нито било посочено дали размерът е фиксиран. Заявява, че горепосочените клаузи били предварително включени в договора без реална възможност за договарянето им и без предварително ищцата да ги е заявила. Претендира присъждане на разноски.

Ответникът „ФИРМА“ ЕООД подава отговор на исковата молба, в срока по чл. 131 ГПК, като оспорва иска като неоснователен. Не оспорва, че между страните по делото е сключен Договор за потребителски кредит „......................“ № ............................ от 19.12.2019 г. Оспорва твърденията на ищцата, че на последната не й е била предоставена информация под формата на стандартен европейски формуляр от страна на ответника. Възразява срещу твърдението клаузата за възнаградителна лихва да противоречи на добрите нрави и твърди, че същата е в размер по-малък от 50 %. Поддържа, че процесният договор има минималното необходимо съдържание, като допълва, че не било необходимо същият да съдържа методика за изчисляване на лихвения процент, тъй като последният бил фиксиран. Заявява, че невключването в съдържанието на процесния договор на всички разходи по кредита не влечало недействителност на целия договор или на част от клаузите му. Оспорва клаузите за допълнителните услуги услуги „ Fast-Фаст”и „Flexy-Флекси“ да са нищожни, като поддържа, че същите не следва да се включват при изчисляването на ГПР, тъй като не били задължително условие за сключване на договора за кредит. Оспорва да е налице субективният елемент на заобикалянето на закона като основание за нищожност. Поддържа, че процесните допълнителни услуги не са действия по усвояване и управление на кредита и че същите са закупени след свободно договоряне между двете страни. Претендира присъждане на разноски.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото относими доказателства, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Страните не спорят, поради което и с доклада по делото е признато за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит „......................“ № ............................ от 19.12.2019 г., по силата на който „ФИРМА“ ЕООД е предоставил в заем на Л.

Ж. Д. сумата в размер на 1000 лева срещу задължението да го върне на 36 месечни вноски, всяка в размер от 48,32 лева, при фиксиран ГЛП 41 % и ГПР 49,16 %, като на ищцата били начислени такси за допълнителни услуги „Fast-Фаст” в размер на 300 лева и „Flexy-Флекси” в размер на 700 лева.

Представени са от ответника искане за отпускане на потребителски кредит и стандартен европейски формуляр за преодставяне на информация за 2 потребителски кредит, подписани от ищеца.

Процесният договор представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като с него кредиторът се е задължил да предостави на ищеца заем, съгласно уговорените параметри и условия. Като такъв за него важат допълнителните изисквания за действителност, предвидени в ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. В настоящият случай не се спори, а и от събрания по делото доказателствен материал се установява, че договорът за потребителски кредит е сключен в писмена форма на хартиен носител по ясен и разбираем начин, всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, който според настоящия състав е не по-малък от 12 и е предвидена възможност за отказ от сключения договор. Липсват нарушения на формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/, съгласно специалния ЗПК. Изготвен е и погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (подписан от ищцата). Предоставянето, респ. получаването на предварителна информация е удостоверено с поставянето на подпис на договора за кредит и подпис на стандартния европейски формуляр за потребителски кредити.

Представени са подписани от кредитополучателя общи условия по договора, които са инкорпорирани в самия договор. Процесният договор за потребителски кредит съдържа информацията, посочена в т. 9 и т. 10 на чл.

11 ЗПК – посочен е годишният лихвен процент – 41,00 %, ГПР – 49,16 % и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора.

Принципно няма законова забрана страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва от 10 %, изчислена като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал.

2 ЗЗД. Преценката дали тази уговорка е нищожна поради противоречие с добрите нрави следва да се извърши въз основа на конкретните данни по делото (решение № 61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014 г. на I т. о. на ВКС). С оглед размера на предоставената в заем сума, периода на договора, начина на кандидатстване и предоставяне на заема, съдът намира, че уговорката за възнаградителна лихва в процесния договор не противоречи на изискването за добросъвестност, присъщо на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите. Към датата на сключване на конкретния договор за кредит (13.12.2019 г.) е намирал приложение Законът за потребителския кредит (редакция изм. ДВ. бр.17 от 26 Февруари 2019г.), поради което е била в сила разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република .... Видно от процесния договор е, че страните са се съгласи годишният процент на разходите да е в размер на 49,16%, т.е. същият е в рамките на 3 законоустановения размер и не противоречи на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Предвид изложеното съдът намира, че сключеният между страните договор не се явява нищожен и предявеният иск в тази насока подлежи на отхвърляне. Следва да се посочи, че дори и някоя от неговите клаузи да е нищожна, то по аргумент от чл. 146, ал. 5 ЗЗП нищожността на клаузи в договора не води до нищожност на целия договор, ако той може да се прилага и без тези клаузи. Посоченото правило представлява националната правна норма, определяща изискванията по чл. 6, § 1 на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори за създаване на уредба, съгласно която неравноправните клаузи следва да не са обвързващи за потребителя и съответно, че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи.

По отношение предявените евентуални искове за нищожност на клаузата уреждаща размера на годишен лихвен процент от 41,00 % и ГПР от 49,16 %:

Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г.

ОСТК, ВКС, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Следва да се има предвид, че ответникът – кредитор е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, която е подчинена не на регистрационен режим в БНБ, а на лицензионен. Върху небанковите институции не се упражнява постоянен надзор, а тяхната дейност е уредена с подзаконов нормативен акт – Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите институции.

Основната им характеристика, която предпоставя и посочените различия с банките е, че те отпускат заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими начини. Поради тази причина тяхната дейност не би могла да бъде финансирана от друго място освен от лихвоносни заемни средства поради което и лихвите по тях са в пъти по-високи от тези предлагани от банките. От друга страна в случая се касае за възнаградителна лихва, т. е. сумата, дължима за ползване на финансов ресурс (капитал). Разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД определя, че лихви могат да се уговарят до размер, определен от МС, но същевременно с § 1. от ПМС № 72/08.04.1994 г. е отменено ПМС № 1238/25.06.1951 г. за определяне максималният процент на договорните лихви и след него все още не е издаден друг подзаконов акт, поради което и принципно за страните не съществува пречка да уговорят възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Отчитайки, че възнаградителната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума, която е следвало да бъде върната в сравнително кратък срок и съобразявайки се с обстоятелството, че се касае за необезпечен кредит, предоставен от финансова институция, която се издържа само и единствено от това, на физическо лице, настоящият състав приема, че 4 размерът на годишния лихвен процент от 41,00 % при потребителски заем от 1000 лева, със срок на ползване от 36 месеца не противоречи на добрите нрави, тъй като е обясним с разходите, които прави заемодателя, както и с риска, който носи, а също и с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба и при отчитане на факта, че се касае за необезпечено вземане, с единствен длъжник по него. Не е налице и нарушение на законовото изискване в чл. 19, ал. 4 ЗПК – годишният процент на разходите да не надвишава петкратния размер на законната лихва по просрочените задължения в левове, доколкото по конкретния договор той е определен на 49,16 %, а размерът на законната лихва е 10 %, което показва, че не надвишава петкратния размер на лихвата. Уговореният ГПР не противоречи и на добрите нрави, тъй като уговореният процент на „оскъпяване” на заетите парични вноски не злепоставя интереса на икономически по-слабата страна в облигационното отношение. Изложеното предпоставя извод, че исковете за прогласяване нищожността на клаузата уреждаваща размера на годишния лихвен процент и клаузата уреждаща годишния процент на разходите на договора за потребителски кредит, поради противоречие на закона, заобикаляне на закона, накърняване договорното равноправие между страните и противоречие на добрите нрави са изцяло неоснователни и подлежат на отхвърляне.