Решение № 3323 от 20.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3323 гр. София, 20.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 119 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВИКТОРИЯ В. МИНГОВА при участието на секретаря РАЛИЦА ЕМ. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от ВИКТОРИЯ В. МИНГОВА Гражданско дело № 20251110146957 по описа за 2025 година

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК вр. чл. 7, § 1, б. „а“ от Регламент 261/2004 г. на Европейския парламент и Съвета от 11 февруари 2004 година относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети, и за отмяна на Регламент (ЕИО) № 295/91 (Регламент 261/2004 г.) вр. чл. 99 ЗЗД

Образувано е по предявен по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК от Ю.С.К., дружество регистрирано в **********установителен иск с правно основание чл. 7, § 1, б. „а“ от Регламент 261/2004 г. срещу „Б.Е.“ АД, за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 250 евро (488,96 лева), представляваща обезщетение за закъснял с повече от три часа полет № *** от 30.08.2024 г. по направление летище София, България – летище Анталия, Турция, прехвърлено на ищеца с Договор за цесия от 07.09.2024 г. от Т.И.Т. чрез законния представител И.Т. (баща), ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 36081/2025 г. по описа на СРС, 119 състав – 17.06.2025 г., до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 36081/2025 г. по описа на СРС, 119 състав.

Ищецът твърди, че между Т.И.Т. чрез законния представител И.Т. (баща) и ответника е сключен договор с предмет извършване на въздушен превоз по направлението летище С.-Б. – летище А.Н. за дата 30.08.2024 г. с полет ***, пристигащ по разписание на 30.08.2024 г. в 13.05 ч. (местно време). Поддържа, че полетът е изпълнен със закъснение с повече от 12 часа, а разстоянието 1 между началната и крайна дестинация било до 1500 км., поради което на основание чл. 7, т. 1, б. „а“ от Регламент (ЕО) 261/2004 г. в полза на пътниците се породило право да претендират обезщетение в размер 250 евро. Твърди, че посоченото вземане му е прехвърлено с Договор за цесия от 07.09.2024 г. от Т.И.Т. чрез законния представител И.Т. (баща), за което ответникът бил надлежно уведомен, като до него било изпратено уведомление за извършена цесия и покана за доброволно заплащане на обезщетението на 23.01.2025 г., но плащане не последвало. Моли съда да признае за установено, че ответникът му дължи сумата по издадената заповед за изпълнение. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът „Б.Е.“ АД е депозирал писмен отговор, с който не оспорва иска, а заявява че е заплатил претендираната сума. Моли за отхвърляне на иска. Прави възражение за прекомерност на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение в исковото и заповедното производство.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 7, т. 1, б. „а“ от Регламент 261/2004 г. на Европейския парламент и Съвета вр. чл. 99 ЗЗД ищецът следва да установи следните правопораждащи факти: 1/ наличие на облигационно правоотношение между Т.И.Т. чрез законния представител И.Т.

(баща) и ответника, възникнало по силата на сключен между тях договор за въздушен превоз на пътници, в рамките на което за ответника е възникнало задължение да изпълни полет № *** от 30.08.2024 г. по направление летище С.-Б. – летище А.Н., за който полет има потвърдена резервация; 2/ че Т.И.Т. се е явил на регистрационното гише на летището съгласно указания от превозвача час, а ако не е обявен час – поне 45 минути преди обявения му час за излитане; 3/ че ответникът е изпълнил задълженото си със закъснение от три или повече часа, 4/ че разстоянието между началната и крайна дестинация на полета е до 1500 км, 5/ че вземането на Т.И.Т. чрез законния представител И.Т. (баща) му е било прехвърлени по силата на валиден договор за цесия и 6/ уведомяване на ответника по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.

С доклада по делото, приет за окончателен без възражения на страните, съдът е обявил на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 153 ГПК горните обстоятелства като безспорни за ненуждаещи се от доказване, поради което и намира за осъществени всички факти, включени във фактическия състав, обуславящ възникване на предявеното вземане, които обстоятелства се установяват и от приетите по делото, неоспорени от страните, писмени доказателства, приложени към исковата молба.

С доклада по делото, съдът е указал на ответника, че в негова тежест е да докаже, че е погасил задължението си, като изрично е указал на ответника, че не сочи доказателства за това обстоятелство. До приключване на съдебното дирене пред настоящата съдебна инстанция, ответникът не е представил доказателства и не е направил доказателствени искания за установяване на твърдяното от него плащане, което се оспорва от ищеца. С оглед на изложеното и при приложение на неблагоприятните последици от 2 неизпълнената доказателствена тежест, предявеният иск като основателен следва да бъде уважен изцяло.

По разноските:

С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищецът. Разноските, направени от ищеца в производството по чл. 410 ГПК са в общ размер от 217,78 евро (425,95 лв.), представляващи заплатена държавна такса в размер 12,78 евро (25 лв.) и уговорено и платено адвокатско възнаграждение в размер 205 евро (400,95 лв.), видно от представените по делото фактура и извлечение от сметка, а за исковото производство – в общ размер от 217,78 евро (425,95 лв.), представляващи заплатена държавна такса в размер 12,78 евро (25 лв.) и уговорено и платено адвокатско възнаграждение в размер 205 евро (400,95 лв.), видно от представените по делото фактура и извлечение от сметка.

По своевременно направеното от ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение за исковото и за заповедното производство, съдът съобрази следното:

Фактическите състави по чл. 78, ал. 1, 2, 3 и 4 ГПК предвиждат задължение на страната, предизвикала спора, да възстанови разноските, които насрещната страна е била принудена да направи по защитата си, и уреждат възможността тази деликтна по характера си обективна отговорност да се ангажира с крайния съдебен акт в зависимост от неговия изход.

С възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК задължената да възстанови разноските страна поставя пред съда спор за обективните предели на отговорността си, с твърдение, че насрещната съществено е надценила труда на своя адвокат.

Ако за другите разноски спорът е излишен, защото размерът им е определен от закона (държавната такса) или от съда (по доказателствата), с възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК се оспорва причинно следствената връзка на поведението на страната, предизвикала спора, с размера на адвокатското възнаграждение, което насрещната страна е уговорила и изплатила.

Отговорната за разноските страна е трето лице за правоотношението по уговореното възнаграждение. Законът изключва възможността да се намеси в договор между други (чл. 20а ЗЗД), като тази възможност не е налице и за съда. С преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът установява пределите/границите на деликтната отговорност на страната, предизвикала спора (чл. 51, ал. 1, изр.

1 ЗЗД), като критерият е обективен.

С изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е „съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото“, преценката се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. С изискването да е „прекомерно“, законът допуска уговореният паричен еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и отчита, че от страната не може да се изисква в детайли да познава този специализиран и квалифициран пазар, нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ най-ниско труда си.

3

В случай, че установи, че възнаграждението, към момента на сключване на договора, е уговорено в съществено отклонение от мярката, наложена от този пазар, съдът намалява отговорността на страната, предизвикала спора, до обичайния и разумен размер.

Зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г., всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. Платеното в повече няма за причина поведението на страната, предизвикала спора. То има за причина поведението на насрещната, която не е положила дължимата грижа, а уговореното в повече остава в нейна тежест (в този смисъл и определение № 2995/13.06.2024 г. по ч.гр.д. № 991 по описа за 2024 г. на ВКС, IV г.о.).

В конкретния случай, съдът намира, че с оглед фактическата и правна сложност на повдигнатия съдебен спор, неговата продължителност, реално осъществената от упълномощения адвокат процесуална дейност и паричната оценка на предмета на делото, договореният размер за представителство за исковото и за заповедното производство от 205 евро (400,95 лв.) не се явява явно/съществено прекомерен. На първо място следва да се посочи, че същият е уговорен в минимален размер, като макар делото да не се отличава с фактическа и правна сложност, това обстоятелство само по себе си не води до извод за намаляване на платеното адвокатско възнаграждение, доколкото при преценката си за прекомерност на адвокатското възнаграждение, съдът извършва преценка дали възнаграждението съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност. В случая, възнагражденията не са уговорени в съществено отклонение от мярката, наложена от този пазар.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Ю.С.К., дружество регистрирано в Република Л. с рег. № *** и адрес: ************* срещу „Б.Е.“ АД, ЕИК ***, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 7, § 1, б.

„а“ от Регламент 261/2004 г. на Европейския парламент и Съвета от 11 февруари 2004 година относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети, и за отмяна на Регламент (ЕИО) № 295/91 (Регламент 261/2004 г.) вр. чл. 99 ЗЗД, че „Б.Е.“ АД, ЕИК ***, дължи на Ю.С.К., дружество регистрирано в Република Л. с рег. № *** и адрес: *************, сумата от 250 евро (488,96 лева), представляваща обезщетение за закъснял с повече от три часа полет № *** от 30.08.2024 г. по направление летище София, България – летище Анталия, Турция, прехвърлено на ищеца с Договор за цесия от 07.09.2024 г. от Т.И.Т. чрез законния представител И.Т. (баща), ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 36081/2025 г. по описа на СРС, 119 състав – 17.06.2025 4 г., до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 36081/2025 г. по описа на СРС, 119 състав.

ОСЪЖДА „Б.Е.“ АД, ЕИК *** да заплати на Ю.С.К., дружество регистрирано в Република Л. с рег. № *** и адрес: *************, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 217,78 евро (425,95 лв.), представляваща разноски за производството по ч. гр. дело № 36081/2025 г. по описа на СРС, 119 състав и сумата от 217,78 евро (425,95 лв.), представляваща разноски за исковото производство.

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________ 5