Решение № 1327 от 03.11.2025, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 1327 гр. Пазарджик, 03.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мира Мирчева при участието на секретаря Иванка Панчева като разгледа докладваното от Мира Мирчева Гражданско дело №

20255220100489 по описа за 2025 година взе предвид:

Производството е образувано по обективно съединени искове, подадени от Й. С. К. от с. М., общ. П., срещу "Моят Кредит" ЕООД - гр. София. С първия от тях се иска признаване за установено, че договор за паричен заем № 99547, сключен между страните на 21.03.2024 г. е нищожен поради противоречие със закона - чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във връзка с 22 от ЗПК във връзка с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а при условията на евентуалност - нищожност поради противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП на клауза в договора, която предвижда заплащане на допълнителна сума под формата на неустойка в размер 291,98 лв. Кумулативно с предявените искове за нищожност е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата сумата 100 лв. като дадена от нея без основание в изпълнение на нищожните клаузи от договора, в размер над чистата стойност на кредита от 300 лв.

В исковата молба се твърди, че ищцата получила по силата на договора за заем сумата 300.00 лева, която следвало да върне заедно с възнаградителна лихва при брой вноски 13 и при посочен в договора ГПР от 39.40%. До момента тя била заплатила общо 400 лв.

Ищцовата страна счита договора за нищожен, на първо място, поради нарушаване на специалните условия на чл. 22 от ЗПК - "ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му", като е нарушена втората част на условието - липсват каквито и да е било условия за прилагането му, липсва изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив, освен това нито в договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на 1 договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и неустойката, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. На второ място, договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му, а в договора е посочена само абсолютна стойност на ГПР и липсва ясно разписана методика на формирането му; не става ясно какво точно е включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото е предвидена дължимостта на неустойка и не става ясно дали тя е отразена в ГПР. ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Наред с това договорът за кредит е нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, чл. 11 ал.1 т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендира за неустойка в размер на 291,98 лева не е включена в ГПР и ГЛП. С включването на възнаграждението за неустойка към ГПР и ГЛП, действителните такива биха нараснали двойно, та дори и повече, с което потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита.

С предвиждането за заплащане на сумата за неустойка се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и те следва да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно § 1. Точка 1 от ЗПК в ГПР се включват задължително всички разходи, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита.

Уговарянето на неустойка следва да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то е пряко свързано с договора за потребителския кредит. С тази уговорка се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието , че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

В условията на евентуалност счита, че клаузата за неустойка от 291,98 лева е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП. С нея се накърнява принципът на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД, като се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации; допълнително основание за нищожност е 2 противоречие с добрите нрави и неравноправност на клаузата по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП. Последователна е практиката на съдилищата, че неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Тъй като договорът е недействителен и кредитополучателят на основание чл. 23 от ЗПК дължи само връщането на чистата сума по кредита и не дължи заплащането на лихви, неустойки и други разходи по кредита, то ответното дружество следва да бъде осъдено да върне сумата от 100 лева, платена в повече от главницата.

Ответникът е представил отговор, с който оспорва исковете. Счита, че няма противоречие с чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 от ЗПК. Всички изискания на чл. 10, ал. 1 от ЗПК са изпълнени в сключения между страните договор за заем, в това число – договорът е сключен в писмена форма на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора са с еднакъв вид, формат и размер на шрифта, не по-малък от 12 пункта, и в два еднообразни екземпляра. Изброяват се подробно изискванията на чл. 10 от ЗПК за валидност на договора, като конкретно по възраженията на К. се сочи, че лихвеният процент е ясно посочен в чл. 3, ал. 7 от договора, а условия за прилагане на лихвения процент не се посочват при фиксирана лихва за целия срок на договора; договорът не е нищожен поради непосочване на годишния процент на разходите (ГПР) в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. ГПР на заема е ясно и изрично посочен в чл. 3, ал. 8 от договора, като са посочени и взетите предвид допускания съгласно Приложение № 1, доколкото Приложение № 1 е приложимо за настоящия вид кредит. В чл. 3, ал. 6 от договора е посочен общият размер на всички плащания по заема към момента на сключване на договора, съответно посочените суми не включват начислени впоследствие неустойки, такси за отлагане изискуемост и такси за избягване предсрочна изискуемост, тъй като тези задължения на ищцата не са съществували към момента на сключване на договора и тяхното възникване не е било сигурно към този момент, защото е зависело от поведението на ищцата в хода на изпълнението на договора. Излагат се доводи за това, че неустойката не е необходим разход по кредита, тъй като не може при сключването му да се предвиди дали задължението ще възникне. Дори напротив, ако тази неустойка бъде включена в ГПР, то тогава би било налице неправилно изчисление. Тази клауза по смисъла на уговорките на страните остава неустойка – обезщетение за неизпълнение, и не е адекватно да се приравнява на възнаградителна лихва, тъй като по смисъла на уговореното тя няма такава функция. Към момента на сключване на договора не е било сигурно възникването на задължението за неустойка, тъй като тя се основава на неизпълнението на договорни задължения на заемателя, респективно – на забавеното изпълнение на неговите задължения, което е вид неизпълнение. Що се касае до кумулирането на неустойката с погасителните вноски, то тази уговорка е изцяло в полза на и за удобство на потребителя, в случая ищец. Ако такава уговорка липсваше, ищецът щеше да дължи еднократно пълния размер на уговорената неустойка. Дори и да се приеме, че има неправилно посочен ГПР, то такъв ГПР е основание само за прилагане на чл. 19, ал. 5 ЗПК, и след като има специална последица, не се прилага последицата по чл. 23 ЗПК, която е обща, спрямо чл. 19, ал. 5 и съгласно правилото lex specialis derogat legi generali, следва да се приложи специалната норма. В разпоредбата на чл. 22 ЗПК е посочен само липсващ ГПР, но 3 не е и неправилно изчислен ГПР - сочи се в този смисъл решение на Окръжен съд Пазарджик от 2020 г. Казаното според ответника се отнася и до сумите за допълнителни услуги, различни от тези по чл. 20 от Директива 2008/38/3ЕО, а такива според ответника са: комисиони, такси, заплащане за кредитни посредници, таксите кредит у дома, допълнителен пакет услуги, такса гарант и застраховка и други подобни, но не и неустойките за непредоставяне на обезпечение, таксата за отлагане изискуемостта, таксата за предоставяне на допълнителни услуги, таксата за избягване предсрочна изискуемост и т.н. В чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК е посочено, че в ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, а вторият вид изброени такси и неустойки са такива.

Страните не спорят по съдържанието на договора. Не се оспорват и плащанията в общ размер 400 лв., направени от ищцата.

От текста на договора, представен по делото като писмено доказателство, се установяват твърденията от исковата молба – получена в заем сума 300 лв., която да се върне в срок от 26 седмици на 13 двуседмични вноски, всяка по 25,60 лв. - общо 332,80 лв., при фиксиран лихвен процент от 39,42% годишно и годишен процент на разходите от 39,40%, в който е включен само един разход - възнаградителната лихва.

В текста на сключения договор с посочения в исковата молба номер 99547 от 21.03.2024 г. обаче не се споменава за неустойка за предоставяне на поръчител. Вместо това към него е сключен договор за допълнителни услуги от същата дата между същите страни, който предвижда заплащане на допълнителни възнаграждения срещу допълнителни услуги "Участие в допълнителни томболи и промоции" и "Комфорт". Възнаграждението за първата услуга е в размер 87,59 лв., а по втората - 204,38 лв. Първата услуга е определена като включваща, както е видно от името и, право на участие в месечни кампании, промоции, отстъпки и пр. на заемодателя, а втората - право да се заплащат вноските на домашен адрес, служебен адрес или друг посочен от заемополучателя адрес. Възнагражденията стават изискуеми съобразно същия договор с подписването му, но се разсрочват за срока на изплащането на кредита на равни вноски, дължими заедно с вноските по погасяването на кредита.

От правна страна съдът достигна до следните правни изводи:

Независимо от неточното и несъответстващо на текста на конкретния договор формулиране на исковата молба, дължащо се очевидно на използване на текста на предходна искова молба, писана от същия адвокат, съдът счита, че по същество е ясно твърдението в нея за нищожност на договора за кредит, което се свежда до това, че всички допълнително уговорени извън формалния размер на възнаградителната лихва суми за заплащане във връзка с договора представляват конструкция за заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал.