Решение № 208 от 09.06.2026, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 208 гр. Русе, 09.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Велкова

Членове:

Силвия Павлова

Татяна Черкезова при участието на секретаря Билген Байдинова като разгледа докладваното от Мария Велкова Въззивно гражданско дело № 20264500500282 по описа за 2026 година

Производството е по чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК 131134023 със седалище и адрес на управление: гр.София, район Лозенец, ул.“Д.

Хаджикоцев“ №52-54 против решение №77/22.01.2026 г., постановено по гр.д.

№5339/2025 г. по описа на РС – Русе, с което е уважен предявения от Ю. И. И. иск за установяване на недействителност на договор за потребителски кредит.

Твърди се, че решението е неправилно като постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост по съображенията, изложени в жалбата. Претендира се отмяна на решението и постановяване на ново решение, с което искът се отхвърли, както и присъждане на направените разноски за производството.

Ответникът по жалбата Ю. И. Ю. не е подал отговор по реда на чл.263 от ГПК и не изразява становище по основателността на въззивната жалба.

След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК, въззивният съд приема следното:

1

Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е допустима.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Производството по делото е образувано въз основа на предявения от Ю.

И. И. против жалбоподателя иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр.чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. чл.22 от ЗПК - за установяване на недействителност на договор за потребителски кредит.

От събраните в първоинстанционното производство доказателства е установено, че на 16.12.2022 г. Ю. И. И. като кредитополучател и „Ти Би Ай Банк“ ЕАД като кредитодател е сключен договор за потребителски кредит с размер на предоставения кредит от 10 000 лв., размер на застрахователна премия – 2987,62 лв. за две застраховки, с която общия размер на задължението възлиза 12 987,62 лв., ГЛП в размер на 30,39%, ГПР 34,24% и общо дължима сума от потребителя - 19947,95 лв.

В договора е инкорпориран и погасителен план, съдържащ компонентите на дължимите 6 месечни вноски, всяка от които в размер на 554,11 лв. В погасителния план е посочена общата дължима сума по договора- 19947,95 лв.

В чл.19 от договора е посочено, че потребителят не е длъжен да сключи застраховка, но има възможността да сключи такава или да се присъедини към някоя от застрахователни програми, предлагани от кредитора.

При така установените факти първоинстанционният съд е приел, че е налице правен интерес от предявения иск и е разгледал спора по същество.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил предявения иск е уважил, по съображения, че договорът за потребителски кредит, сключен между страните противоречи на императивните разпоредби на ЗПК.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че всяка от страните по договор има правен интерес от прогласяване на неговата недействителност или на отделни клаузи от договора, породен от необходимостта за яснота в договорните им отношения и правилно искът е разгледан по същество. Това обуславя валидността и допустимостта на решението.

2

Обжалваното решение е правилно. При разглеждането на спора не са допуснати процесуални нарушения, правилно са установени релеватните за спора факти и правилно е приложен материалния закон.

По делото е установено по категоричен начин, че страните са склюбили договор за кредит. С оглед качеството на заемополучателя, договорът е такъв, сключен с потребител по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП, по отношение на който намират приложение разпоредбите на ЗПК, както и общите разпоредби на закона.

Съгласно чл. 24 от ЗПК по отношение на договора за потребителски кредит се прилагат и разпоредбите на чл. 143- 148 от ЗЗП като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 143, ал. 2 от ЗЗП са посочени хипотезите, при наличието на една от които би могло да се приеме, че е налице неравноправна клауза.

Съгласно задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2020 г., съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В мотивите към горното решение е прието, че с нормата на чл. 7, ал. 3 от ГПК се предвижда изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. По отношение на останалите сделки, задължението на съда да се произнесе за нищожността им се извежда от общите принципи на гражданския процес.

В случая е налице изрично позоваване на нищожността на договора на заявените в исковата молба основания, от които съдът е обвързан и дължи произнасяне.

Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид 3 допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин.

От горепосоченото съдържание на договора за кредит правилен и обоснован е изводът на районния съд, че в ГПР не са включени всички разходи по кредита. Съгласно чл.3, б.“ж“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета на ЕС от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисионни, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи. Разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, в т.ч. и застрахователни премии, също се включват в общите разходи по кредита, ако сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Чл. 3, б. „и“ от Директивата отчита „годишния процент на разходите“ като общите разходи по кредита за потребителя, изразени в годишен процент от общия размер на кредита и когато е приложимо, включително разходите, посочени в чл. 19, § 2 от Директивата. Транспонирани в нашето законодателство горепосочените понятия намират израз в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (общи разходи по кредита със същото съдържание) и в чл. 19 от ЗПК.

Съгласно чл. 19, ал. 1 и ал. 3 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Те не включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; разходите, които са различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит; разходите за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит; разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и 4 други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК установява, че договорът за потребителски кредит трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по начина, посочен в приложение № 1.

Съгласно чл.19, ал. 4 от закона ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Според чл. 22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от закона.

В настоящия случай е установено, че се касае за договор за потребителски кредит, при който длъжникът се е присъединил към застрахователна програма на кредитора за кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от жалбоподателя, като главницата за възстановяване на заетите суми е оформена общо и за двата дълга – по кредита и по застраховките, а възнаграждението на кредитора е начислено общо, въз основа на което е постигнат общ размер по кредита. В застрахователното правоотношение кредиторът действа като застрахователен посредник срещу комисионна, която обаче не е ясно посочена и не е включена в общите разходи по застрахователния договор, респективно в ГПР.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че макар застрахователното правоотношение да е отразено като незадължително за получаване на кредита, разходите за застрахователни премии следва да се включат в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и при формирането на ГПР, тъй като сумите за застраховки представляват част от кредитирането на потребителя, във връзка с което същият дължи на кредитодателя възстановяване не само на заетата сума, но и дължи връщане на подлежаща на плащане в полза на застрахователя сума, както и договорна и мораторна лихва върху нея, което представлява реално разделяне на кредита на две части, едната от които под формата на застраховка, която се заплаща от 5 кредитодателя на застрахователя в полза на кредитополучателя и цели прикриване на действителните разходи по основния договор. Правилно е прието, че разходите по застраховката следва да се включат в ГПР, както и че след като това не е сторено, посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действителния, остава неясен, непълен и реално надхвърля като величина обявения. С оглед на това и липсата на посочена в договора за кредит ясно разписана методика за начина на изчисляване на ГПР и разходите по кредита, от които се формира, следва да се приеме, че потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Изложеното налага извод, че при определяне на ГПР не са били спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10. от ЗПК, както и че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО. Непълнотата и неяснотата за това как е формиран обявеният в договора ГПР, определят договора като недействителен и съобразно постановеното в § 55 от задължителното за съдилищата решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22, съгласно което, когато кредиторът посочи в договора ГПР, който не включва всички разходи, понася санкция, която го лишава от правото му на лихви и разноски. Тази санкция отразява тежестта на нарушението и има възпиращ и пропорционален характер. В § 56 от същото решение е посочено, че когато в договора за потребителски кредит е посочен ГПР, който не включва всички разходи, предвидени в чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48, разпоредбите на чл. 10, § 2, б.“ж“ и на чл. 23 от Директивата допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така, че обявяваното на неговата нищожност да води единствено до връщане на предоставената в заем главница.