Решение № 19370 от 15.10.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19370 гр. София, 15.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско дело № 20261110118195 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба на Н. Д. И. срещу „Креди йес“ ООД.

Ищецът твърди, че на 26.07.2024г. сключил с ответника договор за кредит № ********** за сумата от 1300лв., като били предвидени 3,330% фиксиран месечен лихвен процент, 48,06% ГПР, срок за плащане от 15 месеца и общо дължима сума от 1672,71лв. В чл. 8 от договора било предвидено, че се дължи неустойка в размер от 1687,29лв. при непредоставяне на обезпечение в 3-дневен срок от сключване на договора. Счита, че договорът е недействителен съгласно чл. 22 ЗПК, тъй като не бил спазен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото неустойката не била включена в ГПР. Твърди, че платил без основание суми по договора.

С оглед изложеното, моли за постановяване на решение, с което да бъде признат за недействителен договора за потребителски кредит, както и ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 565,10 евро (съобразно поисканото и допуснато от съда изменение на иска в проведеното на 08.10.2026г. открито съдебно заседание) – недължимо платена над усвоената главница сума.

Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок, с който оспорва исковете. Признава, че между страните е сключен сочения договор за кредит, но отрича да е нищожен. Признава, че по договора са платени 1229,78 евро.

Излага подробни съображения за неоснователност на претенциите, като счита, че договорът отговаря на всички законови изисквания.

Съобразно изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.

Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:

Предявени са за разглеждане установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 22 ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД, както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК.

По делото не е спорно, а и се установява от събраните писмени доказателства, 1 че на 26.07.2024г. между страните е сключен договор за паричен заем № **********, по силата на който ответникът, в качество на заемодател, се е задължил да предостави на ищеца, в качеството на заемател, сумата от 1300лв. Предвидено е, че срокът на заема е 15 месеца, като подлежи на връщане на 15 месечни погасителни вноски, всяка в размер от 111,51лв. Посочен е месечен лихвен процент от 3,330%, ГПР от 48,062% и общо дължима сума от 1672,71лв., като в графа обезпечение е отбелязано „да“. Според чл. 6, страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от ОУ към договора за заем и с още едно посочените по-долу обезпечение по избор на заемателя: ипотека върху недвижим имот; особен залог върху движимо имущество; банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Съгласно чл. 8, с подписването на договора договора заемателят декларира, че му е известно и се счита уведомен, че ако не предостави договореното чл. 6 от договора в 3-дневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от ОУ към договора за заем, заемателят дължи неустойка в размер на 1687,29лв., разсрочена в погасителния план. В този случай, общият размер на задължението възлиза на 3360лв.

Представен е погасителен план /л. 13/, в който е включена и неустойката.

При горните факти, съдът извежда следните правни изводи:

Процесният договор за „заем“ има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а заемателят има качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което в отношенията между страните приложение намират императивните норми на ЗПК и ЗЗП.

Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, които се включват в общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и 2 условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Процесната неустойка за непредоставяне на обезпечение представлява разход по договора за потребителски кредит и следва да бъде включена в ГПР, като същата е била изначално известна на кредитора. Видно е, че тази сума е била начислена още при сключване на договора и е включена в погасителните вноски. В посочения в договора за кредит ГПР е включен само размерът на възнаградителната лихва, което очевидно цели заобикаляне на императивните изисквания и умишлено въвеждане в заблуждение на потребителя относно реалните разходи по кредита. При добавянето им, действителният размер на ГПР става значително по-висок. При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР.

Текстът на тази норма не следва да се тълкува буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, а нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в заблуждение. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Последица от неспазване изискването на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК.

В задължителното Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи.

Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т.

61—63 и цитираната съдебна практика).

3

Следва да се има предвид още, че според настоящия съдебен състав включването на клаузи в договора за кредит, в които се уговарят такси и неустойки при неизпълнение на несъществени задължения, представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма облага на кредитора от договора. Тези съждения съвпадат с възприетото в Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз, което има задължителен характер за всички съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК.

От изложеното се налага изводът, че ГПР не е посочен правилно и при прибавяне на посочената неустойка към разходите по кредита, чийто размер е повисок от размера на главницата, същият надхвърля значително максимално допустимия такъв, което е видно и без специални знания. Налице е съществено нарушение на императивните законови изисквания на ЗПК, водещо до недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК.

По изложените съображения, предявеният главен установителен иск за недействителност на договора за потребителски кредит е основателен.

По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, като не дължи лихва или други разходи. Тази норма представлява своеобразна санкция за недобросъвестния кредитор, който нарушава императивните законови изисквания, които трябва да спазва при сключване на договор за потребителски кредит, като целта е да се пресекат подобни практики. Нормата на чл. 23 ГПК не прави разграничение между възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради което следва да се приеме, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита и никакви лихви – възнаградителни или мораторни, както и други разходи по кредита като такси, неустойки и др. под.

По делото е отделено за безспорно, че ищцата е заплатила суми в общ размер от 1229,78 евро по договора. Както се посочи, при недействителност на договора по чл.