Определение № 149 от 12.03.2025, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 149 гр. Перник, 12.03.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ

Членове:

ВЛАДИМИР Р. РУМЕНОВ

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА като разгледа докладваното от МАРИЯ В. МИЛУШЕВА Въззивно частно гражданско дело № 20251700500079 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 – чл. 278 ГПК, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е въз основа на депозирана от Еднолично адвокатско дружество „Д.

М.“, представлявано от Д. М. частна жалба против Определение № 211 от 10.01.2025г., постановено по гр. д. № 2487/2024г. по описа на РС – Перник, с което е оставено без уважение искане по чл. 248 от ГПК за изменение в частта за разноските на Решение № 1017/21.11.2024г., постановено по същото дело спрямо

В жалбата, по подробно изложени доводи, се иска отмяна на обжалваното определение, като неправилно и незаконосъобразно. Сочи се, че по делото са предявени и разгледани от съда два осъдителни и един осъдителен иск, по които съдът е длъжен съобразно разпоредбата на чл. 7 ал. 2 т.1 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения да определи възнаграждение в размер не по-нисък от минималния за всеки иск. Относно задължението на съда да присъди адвокатско възнаграждение за всеки отделен иск се сочи и съдебна практика, обективирана в редица актове на ВКС, според която „ За процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела, възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно, независимо от формата на съединяване“.

На следващо място се сочи, че присъдения адвокатски хонорар говори за явна обезценка на адвокатския труд и не е справедлив.

Жалбоподателят не споделя и извода на първоинстанционния съд за липса на фактическа и правна сложност на делото, поради факта, че съда сам не е решил делото, а е ползвал експертни знания на вещо лице.

В срок е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна – „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, с който се изразява становище за неоснователност на частната жалба. Като аргумент е посочено, че при определяне на размера на адвокатското 1 възнаграждение по чл. 38 от ЗА, съдът не е обвързан от правилата за определяне на адвокатско възнаграждение, установени с Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Сочи, че в този смисъл е и практиката на СЕС, както и на ВКС, който приема, че НМРАВ е нищожна и въз основа на нея не може да се определя размера на адвокатското възнаграждение. В заключение се солидализира с изводите на районния съд за липса на фактическа и правна сложност на делото.

Окръжен съд Перник, след като прецени събраните по делото доказателства и направените с частната жалба оплаквания, намира за установено следното:

Частната жалба, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК е допустима - насочена е срещу акт, подлежащ на обжалване, подадена е в преклузивния срок и е депозирана от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалване.

Разгледана по същество, частната жалба е основателна, по следните съображения:

Не е спорно, че районен съд – Перник е бил сезиран с три предявени иска – два установителни и един осъдителен. При това положение, съдебната практика на ВКС е константна, като приема, че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено за всеки един от исковете, което е и сторено от първоинстанционния съд. Последният е определил адвокатско възнаграждение в полза на ЕАД „Д. М.“ в размер на общо 360,00 лева с ДДС за трите иска, т.е. по 120,00 лева с ДДС за всеки един иск.

Настоящата инстанция, в лицето на настоящия съдебен състав обаче, намира, че първоинстанционния съд неправилно е определил размера на адвокатското възнаграждение. В тази смисъл и при определяне размера на адвокатското възнаграждение съдът съобразява решение от 25.01.2024 г. по дело С438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация, Наредба № 1/09.07.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1 от 2004 г. на Висшия адвокатски съвет при определяне на адвокатското възнаграждение, а е свободен да определи справедлив размер на адвокатското възнаграждение в зависимост от вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото (в същия смисъл са определение № 50015/16.02.2024 г. по търг. дело № 1908/2022 г. на І-во т.о. на ВКС и определение № 343/15.02.2024 г. по търг. дело № 1990/2023 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС ). В този смисъл, доводите на жалбоподателя, че съдът е обвързан от минималните размери на НМРАВ не могат да бъдат споделени.

Не могат, обаче, да бъдат споделени и мотивите на първоинстанционния съд за това, че трудът на адвоката по дела като настоящото, се ограничава до техническо изготвяне 2 на искова молба без каквато и да е правна и фактическа сложност, както и че обстоятелството, че ищецът в кратък период от време е предявил двадесет и четири еднотипни дела срещу ответници – кредитори, следва да бъде взето предвид при определяне размера на адвокатското възнаграждение. Най-напред, защото изготвянето на искова молба не е единствено техническо изготвяне, а е резултат от редица действия, извършени от адвоката преди изготвянето на исковата молба. В тази дейност се включват срещи с клиента (които неминуемо отнемат от работното време на адвоката), проучване на казуса, събиране на писмени доказателства (с оглед представянето им с исковата молба) и други. След образуване на делото, адвоката остава ангажиран с процесуалния живот на производството, като се явява в съдебни заседания, следи за спазване на процесуалните срокове, организира защитата на клиента си с оглед релевираните в писмения отговор възражения и извършва действия, насочени към изпълнение на дадени от съда указания. Поради това, извод, че дейността на адвоката се изразява единствено в техническото изготвяне на исковата молба, не може да бъде споделен. Оценката за качеството на изложеното в исковата молба, направена от първоинстанционния съд, настоящия съдебен състав не счита, че следва да обсъжда, доколкото подобни оценки са извън правомощията на съда.

Броя на предявените от ищеца искове, респ. образуваните множество дела, също е обстоятелство, ирелевантно при определяне на дължимото се адвокатско възнаграждение. Първо защото, това е единствения правно установен ред за защита на ищеца и второ – защото причина за завеждане на тези искове в известна степен се явява и поведението на самите ответници, включили в договорите си клаузи, които съдът намира за неравноправни.

Както се посочи и по-горе, практика на ВКС, обективирана в Определение № 50015/16.02.2024г., постановено по т. д. № 1908/22г., установява, че посочените в НМРАВ размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. И именно преценявайки всички тези обстоятелства и в синхрон с изложеното по-горе, настоящия съдебен състав намира, че възнаграждението на осъществилия безплатна адвокатска помощ адвокат, следва да бъде определено в размер на 300,00 лева с ДДС за всеки един предявен иск или общо 900,00 лева с ДДС. Настоящия състав намира така определеното възнаграждение за справедливо и съобразено с релевантните факти по делото, включително и съобразено с определеното по т. д. № 1908/22г.на ВКС (посочено в мотивите на първоинстанционния съд) адвокатско възнаграждение (150,00 лева, като съдът е приел, че правната помощ е само за депозиране на отговор на касационна жалба на насрещната страна при обжалваем интерес от 9000 лв. по тази жалба).

По така изложените съображения обжалваното определение следва да бъде отменено и вместо него постановено ново, с което се уважи молбата по чл. 248 ГПК до определения по-горе размер.

Мотивиран от горното, съдът

3

ОПРЕДЕЛИ:

ИЗМЕНЯ на основание чл. 248 ГПК Решение № 1017 от 21.11.2024г. постановено по гр. д. № 2487/2024г. по описа на Районен съд – Перник в частта за разноските, КАТО:

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК131576434 ДА ЗАПЛАТИ на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ 177492004 допълнително сумата от 180,00 лева (с ДДС), представляваща разноски за оказана безплатна правна помощ по гр. д. 2487/2024г. по описа на РС - Перник.

ОСЪЖДА „“ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 202513690 ДА ЗАПЛАТИ на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ 177492004 допълнително сумата от 360,00 лева (с ДДС), представляваща разноски за оказана безплатна правна помощ по гр. д. 2487/2024г. по описа на РС – Перник.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4