Решение № 173 от 29.07.2026, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 173 гр. Кюстендил, 29.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ваня Др. Богоева

Членове:

Татяна Хр. К.

Евгения Хр. Стамова при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска като разгледа докладваното от Ваня Др. Богоева Въззивно гражданско дело № 20251500500477 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба с вх. № 9908/20.08.2025 г., депозирана с куриерска пратка с дата на подаване 18.08.2025 г., подадена от И. И. С., действащ чрез своя настойник П. С. С., представляван от адв. А. К., със съдебен адрес: гр. С., ул."Ж" №**, ет.**, ап.**, насочена против Решение № 907 от 25.07.2025 г., постановено от РС – Кюстендил, по гр.д. № 2890/2024 г. по описа на същия съд.

С обжалвания съдебен акт Кюстендилският районен съд е осъдил на основание чл.

79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, И. И. С., ЕГН **********, действащ чрез своя настойник П. С. С., ЕГН **********, да заплати на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, сумата от 785.68 лева с равностойност 401.71 евро - непогасена главница, дължима по сключен между страните договор за потребителски кредит № ******* от 25.09.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, като е отхвърлил предявения иск за разликата до пълния предявен размер от 808 лева с равностойност 413.12 евро, като неоснователен. Отхвърлил е като неоснователни предявените от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, срещу И. И. С., ЕГН **********, действащ чрез своя настойник П. С. С., ЕГН **********, искове, както следва: - с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 98.44 лева с равностойност 50.33 евро – договорна лихва за 1 периода 22.01.2024 г.– 20.11.2024 г.; - с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 185.56 лева с равностойност 94.88 евро– мораторна лихва за периода 22.01.2024 г. – 20.11.2024 г. Осъдил е, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, И. И.

С., ЕГН **********, действащ чрез своя настойник П. С. С., ЕГН **********, да заплати на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.

София, ул. „Околовръстен път“ № 260 сумата от 633.15 лева с равностойност 323.72 евро– разноски в първоинстанционното производство съобразно уважената част от исковете.

Решението е обжалвано в частта, в която искът за главницата и претенцията за обезщетение за забава в размер на законната лихва са уважени. Поддържа се становище за неправилност на решението, произтичаща от постановяването му при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, материалния закон и необоснованост.

Въззивникът релевира доводи за недоказаност, както на иск по чл. 23 ЗПК, така и по чл. 55 ЗЗД. Поддържа твърдението, че не е получил претендираната сума под формата на кредит по процесния договор, акцентирайки на направеното в този смисъл възражение още с отговора на исковата молба и счита, че не било установено да е ползвал суми по силата на процесния договор. Твърди, че доколкото не е получил сумите, то и не дължи тяхното връщане. Счита, че ССчЕ не доказва наличието на задължението. Счита за недоказани твърденията да е имал открита банкова сметка към въззиваемото дружество, както и ползването на суми по кредита. В тази връзка се подчертава и че не бил представен договор за откриване на банкова сметка. Излага се становище относно здравословното състояние на въззивника, като се подчертава, че същият страда от параноидна шизофрения, с хроничен ход на протичане. Състоянието му било трайно, приравнявало се на продължително разстройство на съзнанието, което водело до трайна неспособност да разбира постъпките си и да ръководи действията си. Влошавало се е с годините, което довело до поставянето му под пълно запрещение. Поддържа, че въззивникът е напълно недееспособен, считано от 13.06.2023 г. – дата на влизане в сила на съдебното решение, с което е поставен под запрещение, като такова е било положението и към датата на сключване на процесния договор. Според поддържано с жалбата разбиране това състояние на въззивника било установимо и при контакт с него, което обуславяло извод, че процесният договор не бил сключен от С., тъй като не разбирал какво прави, нито желаел настъпване на последиците, нито пък можело да се установи, че той е ползвал процесната сума. Счита, че първоинстанционният съд бил постановил решение в разрез с доказателствения материал по делото, както и в противоречие със съдебната практика на ВКС, поради което се твърди, че било налице съществено нарушение на процесуалните правила. Иска се отмяна на обжалваното решение, в частта, в която въззивникът С. е осъден да заплати сумата от 785.68 лева с равностойност 401.71 евро, ведно със законната лихва и вместо него да се постанови друго, с което да се отхвърли изцяло предявения иск. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещнaтa странa – ищец в първоинстанционното производство „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ 2

АД чрез процесуалния представител адв. М. И. от САК, преупълномощен от АС „Димитров и съдружници“, в който се изразява становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Възразява се срещу твърденията във въззивната жалба за неспособност на въззивника да поема задължения. Подчертава, че обстоятелството, че въззивникът бил поставен под запрещение и не бил способен да формира правно валидна воля, не означавало, че не можел фактически да подпише договор за кредит, по който да му бъде отпуснат кредит. Посочва се и че не съществувал механизъм, по който предварително, преди сключването на договор, да се провери дали едно лице е поставено под запрещение. Твърди се в случая, че въззивникът се е явил в банката, подписал е искане за отпускане на кредит и договор за кредит, указал е на банката как да му бъдат отпуснати средствата, което същата била направила, защото не е знаела за волеизявление и не е имала възможност да разбере за него. Посочва и съдебна практика. Излага се становище относно възможността на въззивника С. да разбира свойството и значението на постъпките си, аргументирано с това, че от негова страна било извършвано частично погасяване на задължението чрез извършени вноски. Иска се въззивната жалба да бъде оставена без уважение, респективно потвърждаване на обжалваното решение.

Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира за установено от фактическа страна следното:

Производството пред Районен съд – Кюстендил е образувано по предявени от “Юробанк България” АД срещу И. И. С., действащ чрез своя настойник П. С. С., обективно кумулативно съединени осъдителни искове, както следва:

- иск с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за осъждане на ответника да заплати вземане в размер 808.00 лева - непогасена главница за периода 22.01.2024 г. – 20.11.2024 г., дължима по договор за потребителски кредит № ******* от 25.09.2023 г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане;

- иск с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за осъждане на ответника да заплати вземане в размер 98.44 лева – договорна лихва за периода 22.01.2024 г.– 20.11.2024 г.;

- иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати вземане в размер 185.56 лева – мораторна лихва за периода 22.01.2024 г. – 20.11.2024 г.

Ищецът твърди, че на 25.09.2023 г. между страните бил сключен Договор за потребителски паричен кредит № *******. На 22.01.2024 г. ответникът, като кредитополучател, преустановил плащанията по отпуснатия кредит, като изпаднал в забава.

С оглед просрочието били налице предпоставките за обявяване на договора за кредит за предсрочно изискуем. До длъжника била изпратена покана за обявяване на предсрочната изискуемост, но в производството по връчване било установено, че ответникът е настанен в психиатрично заведение и не е способен да получи книжата. С исковата молба се прави и 3 изявление към длъжника-ответник, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем.

Към датата на депозиране на исковата молба вземането на ищеца възлизало в общ размер на 1 092 лева, от които: 808 лева - дължима главница за периода от 22.01.2024 г. до 20.11.2024 г.;

98,44 лева договорна лихва, дължима за периода от 22.01.2024 г. до 20.11.2024 г.; 185,56 лева - мораторна лихва, дължима за периода от 22.01.2024 г. до 20.11.2024 г. Липсата на извършено плащане от страна на ответника обуславяло интереса от провеждане на исковото производство.

Ответникът, в законоустановения срок по чл. 131 ГПК е подал писмен отговор, с който оспорва изцяло предявените искове. Твърди, че поради психично заболяване кредитополучателят не е бил в състояние да участва адекватно при сключването на процесния договор за кредит и не е осъзнавал действията си. Посочва, че ответникът страда от параноидна шизофрения, с хроничен ход на протичане, което състояние се приравнявало на продължително разстройство на съзнанието и водело до трайната му неспособност да разбира постъпките си и да ръководи действията си. Именно поради това и същият бил поставен под пълно запрещение с Решение № 2467/15.05.2023 г. по гр.д. № 12491/2022 г. по описа на Софийски градски съд, 7-ми брачен състав /влязло в законна сила на 13.06.2023 г./.

Предвид изложеното е направено възражение за нищожност на процесния договор на основание чл.26, ал.2, предл. 2 от ЗЗД /поради липса на съгласие/, евентуално – за унищожаемост на договора на основание чл.31, ал.1 от ЗЗД. На следващо място се посочва, че договорът бил сключен от търговски пълномощник като представител на банката, но не било представено надлежно пълномощно за това. Излагат се и доводи за недействителност на договора на основание чл.22 от ЗПК. Същият бил неясен и неразбираем, не били посочени доказателства отпуснатата сума по кредита да е била използвана от ответника.

Това сочело на злоупотреба с право от страна на банката, която била задължена да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя преди да пристъпи към сключване на договора за кредит. По тези и останалите подробно изложени в отговора на исковата молба съображения моли за отхвърляне на предявените искове. Представя доказателства.

За да постанови обжалваното решение, районният съд е приел за безспорно установено, че към датата на сключване на договора за кредит – 25.09.2023 г. ответникът С. е бил поставен под пълно запрещение, за което нямало данни да е отменено. Отчетено е, че в процесната сделка ответникът е участвал лично, а не чрез назначеният му настойник. С оглед пълната му неспособност той не е могъл да извършва самостоятелно правни действия, включително и да сключва сделки, като от решаващия съд е прието, че лисва съгласие за сключване на договора, т.е. констатирана е нищожност на последния на основание чл.26, ал.2, предл. второ от ЗЗД. Позовал се е на константната практика на ВКС, приемаща, че при недействителност на договор за потребителски кредит, на основание чл.23 от ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи по кредита. Изложил е, че ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би 4 се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност, което би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 в специалния ЗПК.