Решение № 3971 от 10.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3971 гр. София, 10.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Дамян Ив. Христов Въззивно гражданско дело № 20251100513525 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Подадена e въззивна жалба от ответника Р. Д. срещу Решение № 17445 от 29.09.2025 г. постановено по гр. д. № 20507/2023 по описа на СРС, 119 състав, в частта с която предявения установителен иск, с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на неплатена главница по договор за потребителски кредит, е уважен за сумата над 10.16 лв. до 345 лв., ведно със законната лихва от 29.06.2022 г. до изплащане на вземането.

Във въззивната жалба се твърди, че процесното решение е недопустимо, а при условията на евентуалност неправилно, необосновано и незаконосъобразно, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като се излагат следните съображения: предявеният установителният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК бил недопустим, тъй като, кредиторът не упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.Счита, че връчването на заповедта за изпълнение или на исковата молба не представляват уведомяване за предсрочна изискуемост, респ. ако се приемело, че уведомлението става с връчването на исковата молба, изискуемостта настъпвала след подаване на заявлението. Поддържа, че уведомяването, направено с връчване на препис от исковата молба, променяло основанието, на което е издадена заповедта, а съгласно т.11 б от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК (т. 11б), било недопустимо 1 изменение на основанието по издадената заповед. По изложените съображения намира, че заповедта за изпълнение била издадена за неподлежащо на изпълнение вземане към момента на издаването , респ. решението по чл. 422 ГПК не можело да стабилизира такава заповед, а производството следвало да бъде прекратено, а заповедта за изпълнение – обезсилена изцяло. На следващо място се поддържа, че ищецът не доказал съществуването на вземането в уважения размер-СРС необосновано приел, че сумата от 334.84 лв. била рефинансиран стар потребителски кредит, тъй като ищецът не е ангажирал никакви доказателства за съществуването на този друг договор, по който е извършено рефинансиране. Поддържа, че е усвоил 1065.16 лв., а не 1400 лв., като върнал 1055 лв., което правело претенцията основателна само за 10.16 лв. Поддържа, че съдът неправилно основал решението си на назначената по делото ССчЕ, която била двусмислена и неясна. Поддържа се, че първата инстанция не включила всички възражения на ответника в доклада и разпределила неправилно доказателствената тежест. По изложените съображения моли съдът да обезсили процесното решение и да прекрати производството по делото, а при условията на евентуалност да отмени решение за горницата над 10.16 лева до присъдения от първата инстанция размер от 345 лева.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивна жалба от „ Профи Кредит България“ ЕООД, с който подадената въззивна жалба се оспорва като неоснователна.

Поддържа се, че вътрешното рефинансиране се осъществявало посредством небанкова операция в системата, поради което не можели да предоставят платежно нареждане, като информация за рефинансирането била налична на стр. 1, раздел V в сключения от клиента договор с ПРОФИ КРЕДИТ. Твърди, че с част от отпуснатия кредит било рефинансирано друго задължение на ответника към „ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД в размер на 334.84 лв., като на като на 18.08.2020 г. ищецът превел парична сума в размер на 1 065.16 лева по посочена от длъжника банкова сметка, като по този начин общата сума на отпуснатия кредит възлизала на 1400 лв. По изложените съображения, счита, че решението на първата инстанция е правилно и моли съдът да го потвърди.

Постъпила е и частна жалба от Р. Д. срещу Определение № 46221 от 06.11.2025 г. по гр. д.

№ 20507/2023, по описа на Софийски районен съд, с което е оставена без уважение молба с вх. № 341397 от 20.10.2025 г. на ответника Р. А. Д., ЕГН ********** за изменение по реда на чл. 248 ГПК на решение № 17445 от 29.09.2025 г., постановено по гр. дело № 20507/2023 г. по описа на СРС, 119 състав в частта за присъдените на ответника разноски за адвокатско възнаграждение в исковото и заповедното производство. В частната жалба се поддържа, че процесното определение е неправилно и необосновано, тъй като съгласно трайната практика на ВКС, при кумулативно съединени искове, адвокатското възнаграждение се определяло за всеки иск поотделно, независимо от формата на съединяване, като възнаграждението било платено и претендирано в минималния размер по Наредба № 1 за всеки иск поотделно.

Поддържа, че в обжалваното определение не се съдържал анализ и мотиви защо трудът на адвоката по трите съединени иска съответства на само един иск. По изложените 2 съображения моли съдът да отмени обжалваното определение и вместо него да постанови друго, с което да присъди адвокатско възнаграждение за всеки един от трите кумулативно съединени иска в претендирания минимален размер.

В законоустановения срок е постъпил отговор на частната жалба, с който се моли същата да бъде оставена без уважение. Поддържа се, че съдът правилно е разпределил тежестта на разноските, като е предотвратил неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата, като по делото липсвала фактическа или правна сложност, която да оправдава претендирания висок размер на хонорара. Позовава се и на Решение С-438/22, с което е прието, че НМРАВ не обвързва съдилищата. Моли съдът да потвърди процесното определение.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

С процесното решение СРС е признал за установено, че ответникът дължи на „ Профи Кредит България“ ЕООД, сумата от 345 лева, представляваща неплатена част от дължима главница по договор за потребителски кредит № 40001027231 от 18.08.2020 г., ведно със законната лихва от 29.06.2022 г. – датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 35028/2022 г. по описа на СРС, 119 състав, до изплащане на вземането. Със същото решение съдът е отхвърлил иска до пълния предявен размер от 1032 лв., отхвърлени са били и предявените от „ Профи Кредит България“ ЕООД искове за следните суми: 304,56 лева, представляваща неплатено договорно възнаграждение за периода от 05.05.2021 г. до 05.05.2022 г.; за сумата от 229,78 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 06.05.2021 г. до 05.05.2022 г.,; за сумата от 262,50 лева, представляваща възнаграждение за закупена услуга „Фаст“ ; за сумата от 358,72 лева, представляваща възнаграждение за закупена услуга „Флекси“. В отхвърлителната си част, както и в частта с която СРС е признал за установено,че ответника дължи сумата от 10.16 лв. решението на първата инстанция не е обжалвано, влязло е в сила и не е предмет на въззивна проверка.

За да постанови така обжалваното решение първата инстанция е приела, че процесния договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл.11,ал.1, т.10 от ЗПК във вр. с чл.22 от ЗПК, поради което и на основание чл.23 от ЗПК ответника следва да бъде осъден да върне само чистата стойност на кредита, след приспадане на заплатените от 3 ответника суми.

На първо място съдът не намира постановеното решение за процесуално недопустимо.

Оплакването, че кредиторът не е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, не обуславя недопустимост на решението на първата инстанция, доколкото преждевременно предявения иск е неоснователен, но не и недопустим. На следващо място невярно е твърдението на въззивника, че ответното дружество не е упражнило надлежно правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Съгласно чл.12.3 от ОУ към процесния договор за потребителски кредит: „Кредиторът може да обяви предсрочна изискуемост с писмено уведомление когато Клиентът/Съдлъжника, съответно техните наследници, настойници или попечители просрочат две или повече последователни месечни вноски в пълен размер“. По делото не е спорно, а и от назначената по делото ССчЕ се установява, че ответника е просрочил две или повече месечни вноски в пълен размер след 05.06.2021 г. С оглед на това в полза на въззиваемата страна е възникнало потестативното право да обяви кредита за предсрочно изискуем на основание чл.12.3 от ОУ. Съгласно чл.13 от ОУ към договора страните се съгласили всички съобщения и документи по договора да бъдат връчвани на последния посочен от клиента адрес, като съобразно чл.13.4 от ОУ известяването по този ред се счита за редовно. В практика на ВКС ( Решение № 148/2.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2072/2015 г., I т. о., ТК и Решение № 41/29.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60106/2016 г., II г. о., ГК, Решение № 180 от 23.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 2400/2015 г., I т. о., ТК) се приема, че е допустимо в договора между страните да са уредени способи за връчване на кореспонденция между страните, както и да се предвиди, че изявлението на едната от страните ще се счита за достигнало до другата страна, без фактически същото да е получено. Такъв е и процесния случай- при наличие на изрична уговорка в ОУ ищцовото дружество е упражнило надлежно правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем като е изпратило уведомлението за предсрочната изискуемост на последния посочен от потребителя адрес, като е без значение обстоятелството, че ответника не е потърсил пратката, доколкото съобразно изричната уговорка между страните всички съобщения връчени на последния посочен от потребителя адрес се считат за валидно връчени, дори без фактически те да са получени.

По изложените съображения не е основателно и оплакването, че с уведомяването направено с връчване на исковата молба се променяло основанието на което е издадена заповедта за изпълнение, което обуславяло и недопустимост на решението, защото както вече се посочи по- горе още преди подаването на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение ищецът е направил кредита предсрочно изискуем. Обстоятелството, че първата инстанция е признала кредита за недействителен и е осъдила ответника да заплати остатъка от чистата му стойност, също не обуславя недопустимост или неправилност на първоинстанционното решение, защото както е разяснено в практиката на ВКС (Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г. на ВКС , IV ГО), ако недействителността на договора за потребителски кредит се установи в производството по чл.422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за 4 потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита.

Не са основателни и оплакванията релевирани във въззивната жалба, че ищецът не доказал съществуването на вземането в уважения размер, тъй като СРС необосновано приел, че сумата от 334.84 лв. била рефинансиран стар потребителски кредит. Всъщност в чл. V на представения договор за потребителски кредит ясно е посочено, че ответника е поискал рефинансиране на свое старо задължение към ищцовото дружество в размер на 334,84 лева.

Назначената по делото ССчЕ също е установила, че на чистата стойност на кредита възлиза на 1400 лева, като сумата от 1 065,16 лв. е било преведена по сметка на ответника, а сумата от 334,84 лева е била използвана за погасяване на остатъчното му задължение по договор за потребителски кредит № 30039280054. В случая е без значение за размера на чистата стойност на кредита, че сумата от 334,84 лева е била използвана за рефинансиране, тъй като на длъжника е била предоставена сума в общ размер от 1400 лева ( в този смисъл е и практика на СЕС- Решение от 21 април 2016 г. по делото С-377/14, която приема, че общият размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на разположение на потребителя суми). Предвид гореизложеното не са основателни и оплакванията, че СРС установил чистата стойност на кредита само въз основа на назначената по делото ССчЕ, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства. Не е основателно и оплакването, че заключението на вещото лице било неясно и двусмисленосъщото е ясно, безпротиворечиво и обективно и следва да бъде кредитирано, за който факт свидителества и обстоятелството, че адвоката на ответника не го е оспорил в проведеното о.с.з., а е поискал то да бъде прието.

Разпечатката съдържа 27 от 49 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a1193ea7-ba2b-4783-a246-25a9a9e91334