Решение № 1327 от 27.03.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1327 гр. Пловдив, 27.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Живко Ст. Желев при участието на секретаря Стела Гр. Грозева като разгледа докладваното от Живко Ст. Желев Гражданско дело № 20225330103899 по описа за 2022 година

Предявени са искове с правно осн. чл.55, ал.1 ЗЗД.

Ищцата М. Д. Д. твърди, че между нея и ответното дружество е сключен договор за заем. Поддържа, че тя е заплатила по него дължимите суми, включително главница, договорна лихва и неустойка, уговорена в чл. 4 от договора, в случай на непредставяне на обезпечение. Поддържа се, че договорът е недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК, като се изтъкват, че са нарушени изискванията на чл. 11, ал.

1, т. 9 ЗПК досежно уговорената възнаградителна лихва и начина на нейното формиране и относно това, че възнаградителната лихва противоречи и на добрите нрави, тъй като надхвърля двукратния и трикратния размер на законната лихва.

Нищожна била и клаузата за неустойка предвид начина, по който тя била уредена, който представлявал прикриване на плащане по кредита, а не отговорност за неизпълнение на задължение във връзка с кредита. Предвид това се иска да бъде осъдено дружеството ответник да заплати сумите 50 лв., заплатена като възнаградителна лихва и 50 лв., заплатена като неустойка предвид, че тези суми не са били дължими.

В хода на производството по искане на ищцата съдът е допуснал увеличение на иска както следва: относно връщане на сумата платена по клаузата за възнаградителна лихва от 50 лв. на 71,96 лв., а на иска за заплатено по клаузата за неустойка от 50 лв. на 339,04 лв.

1

Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД не отрича наличието на правоотношения по договора за заем. Излага подробни доводи за това, че уговорените възнаградителна лихва и неустойка съответстват на разпоредбата на ЗПК.

Съдът намери за установено следното:

На 26.09.2017г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответницата М. Д. Д. бил сключен договор за потребителски кредит, по силата на който дружеството предоставило 750 лева при уговорена фиксирана възнаградителна лихва от 35% годишно и 40,67 % годишен процент на разходите. Кредитът следвало да бъде върнат на 21 седмични погасителни вноски, като общата сума за връщане възлизала на 822,51 лв. Според чл.4 от договора заемателят поемал задължение в тридневен срок от подписването да предостави на заемодателя две алтернативни форми на обезпечение.

Първата била чрез поръчителство от две физически лица, които да отговарят на следните изисквания: удостоверен със служебна бележка от работодател нетен осигурителен доход над 1000 лв.; работят по безсрочен трудов договор; да не са заематели или поръчители по друг договор за заем с „Изи Асет Менижмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови или финансови институции; или ако има – кредитнате му история в Централния кредитен регистър при БНБ за една година назад да е със статус не по-лош от ***„Р.“. Втората форма на обезпечение била банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя, валидна тридесет дни, след крайния срок за заплащане на задълженията по договора. При неизпълнение на задължението за обезпечаване чл.4, ал.2 предвиждал, че кредиторът има право да начисли неустойка за неизпълнение в размер на 339,04 лв., която се разсрочвала на равни части, които се прибавяли към месечната вноска /лист 42/.

Установява се от представената справка / лист 46 /, че ищцата е заплатила дължимите по договора суми общо възлизащи на 1161лв., включително 71,96 лв. възнаградителна лихва и начислената неустойка от 339,04 лв.

При така установените факти се налагат следните правни изводи:

Съгласно чл.55, ал.1 ЗЗД който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.

Съдът намира за безспорно, че между дружеството кредитор и ищцата е бил сключен договор за потребителски кредит. Не е спорно, че сумата по него е била усвоена, както и че ищцата е извършила погасителни плащания.

За да обоснове твърденията си относно недължими плащания направени по договора ищцата поддържа, че клаузите уговарящи възнаградителната лихва и неустойката са нищожни.

Размерът на възнаградителната лихва в настоящия случай е фиксиран, като е 2 описан в чл. 2.6 на договора. Посочен е дневния лихвен процент, както и общият размер на сумите които следва да бъдат върнати от заемополучателя. Поради това той е разполагал с пълната информация за сумите, които следва да възстанови, още към момента на сключване на договора, а именно с тази цел са въведени изискванията на чл.11 ЗПК. Предвид това съдът намира, че са неоснователни доводите, че договорът е сключен в нарушение на чл.11, ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК и е налице недействителност на клаузата за възнаградителна лихва. Не е основателен и доводът относно това, че клаузата с която е уговорена възнаградителната лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като превишава три пъти размера на законната лихва. В тази връзка следва да се има предвид, че съгласно чл. 19, ал.4 ЗПК / обн. ДВ, бр. 35 от 2014 г./ годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Тъй като възнаградителната лихва се включва като елемент в годишния процент на разходите, тя сама по себе си може и да надхвърля трикратния размер на законната лихва, стига заедно с другите редовни плащания да не се превишава ограничението относно общите разходи по кредита, прието с чл.19, ал.4 ЗПК. В случая годишният процент на разходите по кредита е в рамките на приетото от законодателя ограничение – по-малък от петкратния размер на законната лихва.

Предвид това съдът счита, че е налице основание за заплащане на възнаградителна лихва, тъй като тя е платена по действително правоотношение.

Основателни са доводите на ищеца относно недължимост на неустойката, уговорена предвидена в чл. чл.4, ал.2 от договора.

Според чл.92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи, като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват.

Кредиторът може да иска обезщетение за по-големите вреди.

Уговорената в чл.4, ал.2 неустойка е дължима не при забава в изпълнението на основното задължение, а при неизпълнение на акцесорното задължение да се предостави обезпечение на кредитодателя по реда на чл.4 ал.1 от договора. От начина по който е уредено това задължение може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения. Това е така, защото, от една страна, то не определено от кредитора, като предварително условие за сключване на договора, в какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга - изискванията към поръчителя са многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи в определения кратък срок информация. Такива са например изискванията свързани с предоставяне на бележка от работодател и кредитната история на поръчителя и данните за това има ли сключени други кредити. Тази информация заемателят би могъл да получи много потрудно от заемодателя, който предоставя кредитни услуги по занятие и има 3 необходимите знания и умения за да извърши и сам проверка на сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя, съчетано с определянето на кратък срок за изпълнението им води до извод, че клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятстува длъжника да я изпълни. Така се цели да се създаде предпоставка за начисляване на неустойката предвидена в чл.4, ал.2 от договора. Съдът намира, че поради тези особености на договора, клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я преви нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД / в този смисъл Тълкувателно решение №1/2009г. ОСТК/. Следва да се посочи още, че клаузата уреждаща неустойката е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.1 ЗЗП, тъй като е във вреда на ответника потребител, като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

С оглед изложеното съдът намира, че сумата 339,04 лв. начислената като неустойка е била недължимо платена. За този размер предявеният иск е основателен и следва да се уважи.

Що се отнася до сума 71,96лв. възнаградителна лихва искът е неоснователен и следва да се отхвърли.

По разноските:

Съобразно чл.78, ал.1 ЗЗД ответникът следва да заплати на ищцата деловодни разноски в размер на 18 лв.

Процесуалният представител на ответника е предоставил безплатна правна помощ съобразно чл.38 от ЗАдв. Предвид изхода от делото и съобразно чл.38, ал.2 ЗАдв следва да бъде осъден ответника да заплати на процесуалния представител на ищеца сумата 656 лв. представляваща адв. хонорар съобразно уважената част от исковете.

Съразмерно отхвърлената част от исковете, ищецът следва да заплати на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 18 лв.

Мотивиран така, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД ЕИК 13157634 със седалище и адрес на управление гр.София, бул. Джавахарлал Неру №28 „Силвър център“, ет.2, офис 40-46 да заплати, на осн. на чл.55, ал.1 ЗЗД, на М. Д. Д. ЕГН ********** с адрес гр. П., ул. И.

С. Г. №**, ет. **, ап. **, сумата 339,04 лв./триста тридесет и девет лева и 4ст./ платена без основание от ищеца по нищожна клауза за неустойка по чл. 4, ал.2 от договор за кредит № *****/26.09.2017г., ведно със законната лихва върху сумата считано от 4

21.03.2022г. до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска в останалата част относно сумата 71,96 лв. недължимо платена договорна лихва.

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД ЕИК 13157634 да заплати на М. Д. Д.

ЕГН **********, на осн. чл.78, ал.1 ГПК, сумата 18 лв./осемнадесет лева/ деловодни разноски.

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД ЕИК 13157634 да заплати на Адвокатско дружество "Г." БУЛСТАТ ***** с адрес: гр. П., ул. Б. П. №*, на осн. чл.38, ал.2 ЗАдв и чл.78, ал.1 ГПК, сумата 656 лв. /шестстотин петдесет и шест лева/ представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.

ОСЪЖДА М. Д. Д. ЕГН ********** да заплати на „Изи Асет Мениджмънт” АД ЕИК 13157634, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, сумата 18 лв. /осемнадесет лева/ представляваща деловодни разноски.

Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването пред Пловдивския окръжен съд.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

5