Решение № 410 от 08.11.2023, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 410 гр. София, 08.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Румен Петров

Членове:

Христина Михова

Светла Букова при участието на секретаря Марияна Кр. Петрова в присъствието на прокурора К. Ф. като разгледа докладваното от Христина Михова Касационно наказателно дело от общ характер № 20238002200528 по описа за 2023 година Производството е образувано по касационна жалба, подадена от защитника на подс. З. М. срещу въззивна присъда № 12/23.01.2023 г., постановена по в.н.о.х.д. № 3092/ 2022 г. по описа на Софийски градски съд, НО, VІІІ възз. състав. В нея се твърди, че въззивният съдебен акт е неправилен, незаконосъобразен и постановен в нарушение на установените правила – касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т. 2 от НПК. В писмени допълнения към жалбата се излагат доводи в подкрепа на заявените основания, като се оспорват приетите от въззивния съд фактически констатации, които според касатора не се основавали на доказателствената съвкупност. Твърди се и че въззивната инстанция е нарушила материалния закон, като приела, че подсъдимият е осъществил престъплението, че подбудите му са били хулигански и че по този начин противозаконно е пречел на орган на власт да изпълни задълженията си, тъй като тези изводи не се основавали на доказателствата по делото. Незаконосъобразно въззивният съд уважил предявения граждански иск, въпреки че не била подадена жалба от гражданския ищец срещу първоинстанционната оправдателна присъда. Предвид наличието на така описаните нарушения на материалния и процесуалния закон, касаторът претендира за отмяна на обжалвания въззивен съдебен акт.

В съдебно заседание пред Върховния касационен съд защитникът на подсъдимия поддържа жалбата и пледира за уважаването й по изложените в нея съображения.

Прокурорът от Върховна касационна прокуратура излага становище за неоснователност на касационната жалба. Според представителя на държавното обвинение, въззивният съд е 1 приел фактическа обстановка, различна от изложената в мотивите на първоинстанционната присъда, като подробно е обсъдил събраните доказателства и е достигнал до законосъобразния извод за това, че подсъдимият е осъществил деянието, в което е обвинен.

Правилно при определяне на наказанието контролираният съд преценил като отегчаващи отговорността обстоятелства хулиганските подбуди, с които е осъществено деянието, както и факта, че подсъдимият е попречил противозаконно на орган на власт да изпълни задълженията си. В заключение прокурорът пледира въззивната присъда да бъде оставена в сила.

Повереникът на частния обвинител и граждански ищец - адвокат Апостолова, поддържа доводите, които е изложила в писмено възражение, подадено срещу касационната жалба.

Процесуалният представител изразява становище, че след като прокурорът е подал протест срещу първоинстанционната присъда в нейната цялост, съгласно указанията, дадени с ТР № 5/2018 г. на ОСНК, въззивният съд е бил длъжен да се произнесе и по гражданския иск. С оглед на това повереникът прави искане за оставяне в сила на въззивния съдебен акт, като претендира и за заплащане на направените по делото разноски.

Подсъдимият З. М., редовно призован, не се явява в съдебното заседание.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното:

С присъда, постановена на 01.03.2022 г. по н.о.х.д. № 12 733/2019 г. по описа на Софийски районен съд, подсъдимият З. М. на основание чл. 304 от НПК е признат за невиновен и оправдан по обвинението по чл. 131, ал. 2, т. 3, вр. с чл. 130, ал.1 от НК.

С присъдата е отхвърлен гражданският иск, предявен от пострадалия Н. Г. срещу подс. М. за сумата от 3500 лева, претендирана като обезщетение за причинени с деянието неимуществени вреди.

Прокурорът от Софийска районна прокуратура останал недоволен от първоинстанционната присъда и подал протест срещу нея до Софийски градски съд с искане за осъждане на подсъдимия по повдигнатото с обвинителния акт обвинение.

С въззивна присъда № 12/23.01.2023 г., постановена по в.н.о.х.д. № 3092/ 2022 г. по описа на Софийски градски съд, НО, VІІІ възз. състав, предмет на настоящия касационен контрол /неправилно посочена в касационната жалба като въззивно решение/, подсъдимият З. М. е признат за виновен в това, че на 20.01.2019 г. в гр. София, ж. к. „Дружба“, пред бл. 417, причинил лека телесна повреда, изразяваща се в разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК, на Н. Г. М., работещ като младши автоконтрольор ІІ – І степен в 01 и 02 група „Пътен контрол“ на 01 сектор „Организация и контрол на пътното движение“ към отдел „Пътна полиция“ при СДВР, при изпълнение на службата му, като на основание чл. 131, ал. 2, т. 3, вр. с чл. 130, ал.1, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание една година лишаване от свобода, изпълнението на което, съобразно разпоредбата на чл. 66, ал.1 от НК, 2 е отложено за изпитателен срок от три години.

Със същата присъда на основание чл. 45 от ЗЗД подс. М. е осъден да заплати на Н. Г. М. сумата от 3500 лева - обезщетение за причинените с деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 20.01.2019 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 140 лева в полза на държавата, представляваща 4% държавна такса върху уважения размер на гражданския иск.

В тежест на подсъдимия са присъдени и разноските, направени по водене на делото.

Касационната жалба, подадена срещу така постановената въззивна присъда, е допустима, тъй като е депозирана в срока по чл. 350 от НПК, от процесуално легитимирана страна и срещу съдебен акт от категорията на визираните в чл. 346, т. 2 от НПК.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

В писмените допълнения към жалбата /доколкото същата е бланкетна/ касаторът излага твърдението, че мотивите на обжалваната присъда представляват художествено повествование, „фантасмагорични са“ и не намират опора в доказателствата по делото.

Твърди се, че въззивният съд неправилно изцяло игнорирал заключението на видеотехническата експертиза, установяващо, че не е имало пряк физически контакт между подсъдимия и пострадалия, въпреки че сам е допуснал и приел същото. Според касатора обективно не било възможно подс. М. да нанесе удар с лакът в гърдите на пострадалия, тъй като с едната си ръка държал телефона, с който снимал, а с другата бъркал в джоба си, за да извади личната си карта, подавайки я на св. М.. Всички свидетели очевидци видели точно това, както и че пострадалият сам се подхлъзнал и се подпрял с ръка на земята, при което получил нараняването. Въззивният съд обаче неправилно игнорирал техните показания, а дал вяра на св. И., който попълвал документи, подпрян на полицейския автомобил и се намирал с гръб към подсъдимия и пострадалия. По този начин като признал подсъдимия за виновен, въпреки отсъствието на доказателства, контролираният съд нарушил материалния закон. Въззивната инстанция незаконосъобразно счела и че деянието е осъществено с хулигански мотиви, като приела за хулиганство обстоятелството, че подсъдимият е снимал с телефона си полицейските служители без тяхно съгласие и в нарушение на конституцията.

Според касатора конституционната забрана за заснемане е създадена за защита на гражданите и не ползва държавните служители по време на работа, намиращи се на публично място и поради това приетото от съда представлява „погазване на идеята за право, правосъдие и цялата съдебна практика“. В жалбата се твърди и че заключенията на въззивния съд, че подсъдимият отказал да изпълни множеството устни разпореждания, били голословни, незаконосъобразни и „безсмислени по своята същност“. Въззивният съд неправилно отчел като отегчаващо отговорността обстоятелството, че подсъдимият противозаконно е пречел на орган на власт да изпълни задълженията си, като не изложил и мотивите си за този извод. Това оставяло „защитата, подсъдимият и върховният съд“, да гадаят за „причините и фактите довели до подобно заключение“.

С така изложените в касационната жалба оплаквания, макар и представени като доводи за 3 допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, реално се изразява недоволство от необосноваността на обжалваната въззивна, доколкото се твърди, че същата е постановена при отсъствието на доказателства, подкрепящи обвинението. Касационната инстанция осъществява единствено контрол за правилното приложение на закона, няма правомощие да събира нови доказателства, както и да извършва собствена оценка на вече приобщените такива и да формира въз основа на тях фактически изводи, различни от направените от въззивната инстанция. Поради това необосноваността е изключена от касационните основания, визирани в разпоредбата на чл. 348, ал.1 от НПК. Единственото правомощие на касационната инстанция в тази насока е да провери дали фактическите положения, приети за установени от проверявания съд, са изведени при спазване на правилата за събиране, анализ и оценка на доказателствените източници, визирани в разпоредбите на чл. 13, чл. 14, чл. 107 от НПК, както и дали процесът на формирането на вътрешното му убеждение по фактите и приложимото право е подчинен на принципите на формалната и правната логика. Прегледът на обжалвания съдебен акт налага извод, че контролираната инстанция стриктно е съблюдавала посочените правила при установяване на всички обстоятелства, имащи значение за правилното решаване на делото.

Основното оплакване на касатора е за това, че въззивният съд изцяло е пренебрегнал заключението на видео – техническата експертиза, която сам е допуснал и приел, установяващо, че подсъдимият не е нанесъл удар с лакът в гърдите на полицейския служител М.; че е игнорирал показанията на свидетелите очевидци за това, че пострадалият сам се подхлъзнал и при падането на земята е наранил ръката си; че неправилно кредитирал показанията на св. И., въпреки че същият попълвал документи върху полицейския автомобил и бил с гръб към подсъдимия и пострадалия.

Упрекът на касатора към дейността на въззивния съд, свързана с анализа и оценката на посочените доказателства, не може да бъде споделен. Не само тези на които акцентира жалбоподателят, но и всички останали доказателствени източници, включително и събраните в хода на проведеното въззивно съдебно следствие, са били подложени на изключително подробен, всестранен и задълбочен анализ от въззивната инстанция.

Контролираният съд е изложил последователно и конкретно, кои от установените от първостепенния съд фактически изводи приема и кои не намира за основани на правилна оценка на доказателствената съвкупност. С впечатляваща детайлност въззивният съд е анализирал всяко отделно доказателство, като при това не е интерпретирал превратно съдържанието на нито един от доказателствените източници. Особено внимание е отделил именно на посоченото от касатора заключение на допълнителната видео – техническа експертиза № 5 – Ф/03.01.2023 г. /ДВТЕ/, като е проследил отделните кадри и е обсъдил задълбочено всяка една от констатациите на вещото лице, резултат от тяхното изследване.

На л. 11 от мотивите на въззивната присъда контролираният съд е посочил последователността от действията на подсъдимия, заснети от самия него с камерата на мобилния му телефон. При това логично е достигнал до вярното заключение, че хаотичността при заснемане на движенията на дееца не се дължи на опитите му да извади 4 документа си за самоличност, както се твърди от защитата, тъй като той вече се е намирал в ръката му, преди заснемането на кадрите, в които се визуализира загубата на равновесие от св. М.. Основавайки се именно на посоченото експертно заключение /противно на изложеното в жалбата твърдение за игнориране на същото/ въззивният съд е приел, че физическото стълкновение между подсъдимия и св. М. се дължи на целенасочените действия на първия от тях, а не на подхлъзване на пострадалия върху терена, както е приел първоинстанционният съд. При това изводите на въззивната инстанция не са „фантасмагорични“, както неуместно се твърди от касатора, а се основават на визуализираните върху сн. 21, сн. 23 и сн. 24 / от ДВТЕ/ движения на участниците в инцидента и обстановката около тях. От заснетите кадри се установява, че при контакта помежду си св. М. и подсъдимият са стояли на покрития с асфалт, сух тротоар – т. е. не са се намирали върху кален, хлъзгав, заледен участък, който да е способствал за подхлъзване на полицейския служител. На следващо място въззивният съд е съпоставил така отразеното върху снимковия материал с репликите, възпроизведени в заключението на фоноскопска експертиза по протокол № 216 - Ф/ 2021, разменени между подсъдимия и пострадалия, сочещи на взаимни обвинения между двамата за „бутане“, както и със записаната реплика – въпрос на св. О. към М. – „защо го буташ ти бе?“, като е достигнал до верния извод, че е имало физическо съприкосновение между двамата и „бутане“ от страна на подсъдимия, насочено към пострадалия. Некоректно в тази връзка касаторът се позовава на заключението на ДВТЕ, като твърди, че в него изрично било отбелязано, че на заснетите кадри не е отразено падане на лицата или физически контакт между тях. Експертът действително е направил такава констатация, но тя е във връзка с предходната такава – че „предвид хаотичното заснемане на камерата в различни посоки, както и съдейки от разменените реплики между трите лица Л1,С1 и С2 /обвиняващи се взаимно в бутане/, може да се допусне, че са във физически сблъсък помежду си.“ Следователно, правилно въззивният съд е приел, че поради движението на телефона в ръката на подсъдимия и хаотичното снимане с неговата камера в различни посоки, не са заснети всички детайли на физическия контакт между подсъдимия и пострадалия. При това положение подходът на решаващия съд, да запълни тази липса, за да изясни относимите факти, като се позове на показанията на преките очевидци – св. И. и св. О., както и на показанията на участника в самия физически сблъсък – пострадалия М., е правилен и не търпи критика. Посочените гласни доказателствени средства еднопосочно установяват както наличието на физически контакт между подсъдимия и пострадалия, така и ударът, който М. е нанесъл с лакът в гърдите на полицейския служител М., при опита му да го задържи и да му сложи белезници.