Определение № 2124 от 14.09.2026, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2124 гр. София, 14.09.2026 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ивайло Хр. Родопски

Членове:

Катерина В. Ненова

Николай Св. Василев като разгледа докладваното от Николай Св. Василев Въззивно частно гражданско дело № 20261800500725 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на П. П. П. чрез адв. А. Д. против определение № 271 от 03.06.2026 г. по гр.д. № 928 по описа за 2025 г. на Районен съд – Костинброд, с което е оставена без уважение молбата на П. П.

П. за изменение на решение № 149 от 04.05.2026 г., постановено по посоченото дело, в частта му за разноските.

В жалбата се твърди, че обжалваното определение на първоинстанционния съд е неправилно. Излагат се аргументи, че разноските за адвокатско възнаграждение се дължат от ответника в по-висок размер.

Уведомен за частната жалба, ответникът в първоинстанционното производство „Ай Ти Еф Груп“ АД не се е възползвал от възможността да подаде писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК.

Съдът, като взе предвид оплакванията в частната жалба и като съобрази събраните по делото доказателства, намира следното:

При служебна проверка за допустимост и редовност на частната жалба, настоящият съдебен състав намира, че същата е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване акт от легитимирано за това лице, поради което е допустима. При служебната проверка за редовност на частната жалба се установява, че тя отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 от ГПК и чл. 261 от ГПК.

Съгласно чл. 278, ал. 4, вр. чл. 269, ал. 1, изр. 1 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на определението, а по допустимостта – в обжалваната му част. Според чл. 278, ал. 2 от ГПК ако отмени обжалваното определение, съдът сам решава въпроса по жалбата.

Разгледана по същество жалбата се явява неоснователна.

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на П.

1

П. П. срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД, с която е предявен иск за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № ....... от .......... г., сключен между страните по делото, а при условията на евентуалност – иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 7 от този договор. Исковата молба е подадена чрез адв. А. Д., който ищецът е упълномощил да го представлява по делото и с който е сключил договор за правна защита и съдействие, в който е посочено, че ищецът е материално затруднено лице и адвокатът му оказва безплатна правна защита. Договорът е приложен по делото.

С решението си Районен съд - Костинброд е уважил изцяло предявения главен иск. Съдът е присъдил в полза на ищеца разноски в размер на заплатената държавна такса. Присъдил е на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т.

2 от ЗА в полза на адв. Д. сумата от 200 евро за адвокатско възнаграждение за осъществената правна защита и съдействие. По делото е постъпила молба за изменение на решението в частта за разноските с искане това възнаграждение да бъде увеличено.

С обжалваното определение съдът е оставил искането без уважение, като е изложил съображения за ниската фактическа и правна сложност на делото и извършените от адвоката действия.

Настоящият съдебен състав споделя мотивите, изложени в обжалваното определение и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.

Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА адвокатът или адвокатът от Европейския съюз може да оказва безплатно правно съдействие и защита на материално затруднени лица. Според ал. 2 този слечай, ако в съответното производство насрещната страна носи отговорност за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение.

Съдът при определяне на разноските за адвокат прилага чл. 36, ал. 3 и 4 и осъжда другата страна да го заплати.

В актуалната практика на ВКС, постановена след решението на Съда на ЕС по дело С-438/22, последователно се приема, че при определяне на адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1/2004 г., а следва самостоятелно да прецени конкретния размер с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото, вида на спора, защитавания интерес, както и вида и обема на извършената от адвоката работа. В този смисъл са:

- определение № 50043 от 23.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1442/2022 г., I т. о., ТК, в което е прието, че препращането в чл. 38, ал. 2 от ЗА към минималните размери по Наредба № 1/2004 г. не обвързва съда като абсолютен минимум;

- определение № 712 от 21.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 175/2023 г., I т. о., ТК, където е подчертано, че релевантни са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност;

- определение № 2813 от 7.06.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2053/2024 г., III г. о., ГК, според което изводът за размера на възнаграждението следва да се 2 направи от данните по делото с оглед обема на осъществената правна помощ;

- решение № 20 от 20.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 721/2024 г., I т. о., ТК, в което ВКС приема, че размерите по Наредба № 1/2004 г. са само ориентир, а конкретният размер се определя според действителната сложност и обема на работата;

- определение № 2001 от 30.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 602/2025 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Диляна Господинова, което изрично сочи, че съдът не прилага чл. 38, ал. 2 от ЗА в частта за задължителния минимален праг, а определя размера след оценка на всички конкретни обстоятелства.

Същата логика следва и от критериите за фактическа и правна сложност по § 1а, ал. 2 от НМРАВ, които, макар и да не обвързват съда като задължителен минимум, могат да имат ориентировъчно значение при преценката за вида и обема на адвокатската дейност.

По настоящото дело не се установява такъв обем и интензитет на процесуална дейност, които да обосновават увеличение на вече присъденото възнаграждение.

Първоинстанционният съд е констатирал, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност. Този извод се споделя от настоящия състав.

Сам по себе си предметът на спора – иск за прогласяване нищожност на договор за кредит – не обуславя автоматично завишена правна сложност.

Значителна част от подобен род спорове се разрешават въз основа на трайно формирана национална и съюзна практика по въпроси за неравноправни клаузи, заобикаляне на закона, противоречие с добрите нрави, недействителност на уговорки за разходи и други типични основания за недействителност. За да се приеме повишена сложност, следва да са налице конкретни особености на фактите, спорни доказателствени въпроси, експертизи, множество релевантни правоотношения или значително отклонение от обичайния модел на тези дела. Такива обстоятелства не се сочат, нито се установяват в настоящия случай.

На второ място, по делото е проведено само едно открито съдебно заседание. Броят на съдебните заседания и процесуалното участие в тях е релевантен критерий при определяне на дължимото възнаграждение. Това изрично е посочено в определение № 2388 от 11.09.2024 г. на ВКС по ч. т. д.

№ 1499/2024 г., II т. о., ТК.

На трето място, процесуалният представител не се е явил в единственото проведено заседание. Това обстоятелство не изключва правото му на възнаграждение, но е относимо към неговия размер, тъй като сочи на поограничен реален процесуален принос в съдебната фаза. Именно видът и количеството на извършената работа, а не абстрактното позоваване на минимални размери, е водещ критерий (така определение № 571 от 24.02.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 163/2025 г., II т. о., ТК, и определение № 800 от 19.02.2025 г. на ВКС по ч. гр. д. № 413/2025 г., IV г. о., ГК).

Присъденият размер от 200 евро не може да се определи като явно символичен или несъразмерно нисък с оглед установения по делото процесуален труд. Той не обезсмисля възмездността на адвокатския труд, но 3 същевременно съответства на ограничената по обем съдебна дейност по конкретното производство. Само при констатирана явна несъразмерност въззивният съд би следвало да коригира преценката на първата инстанция. В случая такава не е налице.

Съобразно тези аргументи и с оглед съвпадане на крайните изводи на първоинстанционния и въззивния съд, оспореното определение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 271 от 03.06.2026 г. по гр.д. № 928 по описа за 2025 г. на Районен съд – Костинброд, с което е оставена без уважение молбата на П. П. П. за изменение на решение № 149 от 04.05.2026 г., постановено по посоченото дело, в частта му за разноските.

Определението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4