Решение № 260397 от 19.01.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ .........

19.01.2021г., гр. София

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА при секретаря

Мариана Ружина, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 3546 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 480625 от 01.09.2018г. по гр.д. № 48053/2015г. Софийски районен съд, 69 състав осъдил „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ У.“ АД, ЕИК *******, да заплати на „Д.З.“ АД (правоприемник на ЗАД „В.), ЕИК *******, на основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) сумата от 10 440 лв., представляваща регресно вземане за платено застрахователно обезщетение за ПТП, настъпило на 06.02.2011г. в гр. Плевен, ведно със законната лихва от 13.08.2015г. до погасяването, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 867.60 лв. - разноски по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от предпочитания ответник „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ У.“ АД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Първоинстанционният съд не допуснал събирането на своевременно поискани от въззивника доказателства, заявени с отговора на исковата молба. Още с последния била оспорена валидността и автентичността на застрахователна полица № 05-5-1101823146J от 05.02.2011г. при твърдения, че същата никога не е отчитана в дружеството-ответник, не е плащана застрахователна премия по нея, не е влизала в сила и не е отчитана в Гаранционния фонд, не притежава задължителния знак от Гаранционния фонд и не е подписана от лицето, посочено в нея. Договорът за застраховка „Гражданска отговорност“ бил формален, изискващ писмена форма. Във връзка с оспорването ответникът своевременно поискал изслушване на СГЕ, но районният съд незаконосъобразно не допуснал такава, като се произнесъл по искането още преди да е даден ход на делото, което поставяло под въпрос безпристрастността и обективността на съдебния състав. Освен това в доклада по делото първостепенният съд не указал доказателствената тежест за ответника, поради което същият не ангажирал доказателства. Не било обсъдено и възражението, че за да е налице валидно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ съгласно чл. 261, ал. 1 КЗ (отм.), същата се удостоверява с полица и знак от Гаранционния фонд. В случая върху полицата липсвала съответната част от този знак, а съгласно протокола за ПТП частта, служеща за залепване на челното стъкло на автомобила, също липсвала. Това било така, защото никога не била регистрирана и сключена такава полица. За автомобила имало сключена друга полица № 05-5-101217956J, но тя касаела период, следващ датата на ПТП. Това било допълнителен аргумент за несъществуване на представената по делото полица, тъй като периодите на валидност на двете полици в голяма част съвпадали. В официалния документ, ползващ се с доказателствена сила относно удостовереното от длъжностните лица – протокол за ПТП с пострадали лица изрично било записано, че към датата на ПТП за процесното МПС няма сключена валидна гражданска отговорност. Неправилен бил и изводът на СРС, че щом ответникът не е оспорил представителната власт на лицето, договарящо от негово име и за негова сметка, следователно се е съгласил с извършените от последния действия по сключване на процесния договор и същият го обвързва. В момента, в който разбрал за полицата, застрахователят оспорил валидността и достоверността й. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявения иск срещу предпочитания ответник. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение, както и за присъждане на юрисконсултско такова над определения минимум съгласно чл. 37 ЗПП.

Въззиваемата страна „Д.З.“ АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно. В условията на евентуалност моли съда да уважи предявения иск срещу евентуалния ответник. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Въззиваемата страна и ответник по евентуалния иск В.Х.А. не е депозирала отговор на жалбата по реда на чл.

263, ал. 1 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при което намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с евентуално съединени осъдителни искове – главен иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) срещу предпочитания ответник „З.У.“ АД и евентуален иск с правно основание чл.

213, ал. 1 КЗ (отм.) вр. чл. 45 ЗЗД - срещу В.Х.А., за сумата 10 440 лв., представляваща регресно вземане за изплатено от ищеца по застраховка „Каско“ на МПС застрахователно обезщетение за ПТП, състояло се на 06.02.2011г. в гр. Плевен, при което водачът на л.а. марка „Мицубиши“, модел „Шогун“, с рег. № *******– В.Х.А.,*** и извършване на маневра завой на ляво и навлизане в кръстовището на ул. „Иван Миндиликов“, не пропуска и реализира ПТП с движещия се по ул. „Иван Миндиликов“ специален автомобил марка „Форд“, модел „Транзит“, с рег. № *******. Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба в съда на 13.08.2015г. до окончателното плащане.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.

131 ГПК, предпочитаният ответник е оспорил иска с редица възражения, вкл. е оспорил към датата на събитието за л.а. марка „Мицубиши“, модел „Шогун“, с рег. № *******, да е имало валидно сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Представената по делото полица не била отчитана в дружеството-ответник, по същата не била плащана застрахователна премия, не била отчитана в Гаранционния фонд, не притежавала задължителния знак от Гаранционния фонд съгласно чл. 261, ал. 1 КЗ (отм.). Оспорил е наличието на валидно застрахователно правоотношение по полицата и с твърдение, че дори договорът да е сключен на 05.02.2011г., същият не бил влязъл в сила към момента на ПТП, тъй като не била платена премията по застраховката, а съгласно чл. 187 КЗ (отм.) застрахователният договор влизал в сила след плащане на цялата премия или на първата вноска от нея, когато се плаща разсрочено. Заявил е още, че оспорва автентичността на полицата, тъй като същата не била подписана от лицето, посочено в нея – С.Г.П..

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д.

№ 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено, като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, а предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК намира жалбата за неоснователна и по следните съображения:

По главния иск срещу предпочитания ответник:

Ангажирането на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” на причинителя на вредата при иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) е свързано с установяване на следните кумулативно дадени предпоставки: 1. Валидно застрахователно правоотношение между увреденото лице и застрахователното дружество-ищец; 2. Настъпване на застрахователно събитие в срока на действие на договора и заплащане на застрахователно обезщетение от дружеството-ищец; 3. Предпоставките по чл. 45 ЗЗД по отношение на причинителя на вредата – противоправно деяние, вина, вреди и причинно-следствена връзка между деянието и причинените вреди; 4. Наличие на валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка „Гражданска отговорност” към датата на ПТП с дружеството-ответник относно МПС, с което са причинени вредите.

Спорно пред настоящата инстанция е само наличието на четвъртата предпоставка - налице ли е било валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” към датата на ПТП с дружеството-ответник относно МПС, с което са причинени вредите.

В правилно приложение на материалния и процесуалния закон районният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства е приел, че към датата на ПТП застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на делинквента е било дружеството-ответник.

Видно от приетата комбинирана застрахователна полица № 05-5-1101823146J от 05.02.2011г., същата е сключена между собственика на л.а. марка „Мицубиши“, модел „Шогун“, с рег. № *******– С.Г.П., и застрахователен посредник - агент на ответника „ЗК У.“ АД – „Уни консулт“ ООД.

Предвид заявеното оспорване на полицата с отговора на исковата молба – на подписа на застрахования, но не и на представителя на ответника, правилно първостепенният съд не е открил производство по реда на чл. 154 ГПК и не е допуснал исканата от ответника СГЕ за установяване дали полицата е подписана за „застрахован“ от сочения за автор С.Г.П.. Произнасянето по искането за допускане на СГЕ е направено в пълно съответствие с процесуалния закон – с определението по чл. 140 ГПК, поради което несъстоятелни са доводите на въззивника за пристрастност и необективност на съдебния състав. Освен това ако е смятал, че такава е била налице, ответникът е разполагал с друга процесуална възможност, от която същият не се е възползвал.

Действително, съгласно чл. 184, ал. 1 КЗ (отм.) застрахователният договор е формален и писмената форма е условие за неговата валидност, като същият следва да съдържа и задължителните реквизити, посочени в чл. 184, ал. 3 КЗ (отм.), вкл. подписите на страните. Недопустимо е обаче насрещна страна по сделка да твърди липса на договорни отношения, позовавайки се на порок, свързан с представителството на другата страна, тъй като не би могла да предявява чужди права пред съда, освен при процесуална субституция, какъвто не е настоящият случай. В този смисъл са и разясненията, дадени с т. 4 на Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016г. по тълк.д. № 5/2014г., ОСГТК на ВКС, съгласно които единствено мнимо представляваният разполага с правото както да потвърди договора, сключен от негово име без представителна власт, така и да се позове на недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Другата страна по договора, която не разполага с право да го потвърди, няма и право, респ. – правен интерес, да се позове на недействителността.

Същевременно ответното дружество не е оспорило автентичността на полицата в частта й за положения от неговия представител – застрахователния агент – подпис, поради което застрахователната полица следва да се цени като автентичен документ. А след като застрахователният договор е сключен от представител на ответника, действал от името и за сметка на последния, то правните последици на договора са настъпили в правната сфера на застрахователя и същият е обвързан от него.

От полицата се установява, че същата е сключена на 05.02.2011г., като в нея е посочено, че застрахователната премия е платена при сключване на договора. Последното обстоятелство е било своевременно оспорено от ответника, във връзка с което във въззивното производство при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК е допуснато изслушване на поисканата ССЕ, която след проверка в счетоводството на „Уни консулт“ ООД да даде отговор на въпроса платена ли е на застрахователния агент премията по полицата. В определения от съда срок съгласно чл. 157 ГПК или след него въззивникът не е внесъл определения депозит за ССЕ, поради което определението за допускането на експертизата е отменено. Ето защо следва да се приеме за доказан удостовереният в полицата факт на плащане на премията при сключване на застрахователния договор.

Разпечатката съдържа 34 от 51 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a0dfc268-a770-440f-ba8d-1be6c1a12171