Определение № 1336 от 21.05.2024, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1336 гр. Пловдив, 21.05.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Руска Ат. Андреева като разгледа докладваното от Николинка Г. Цветкова Въззивно частно гражданско дело № 20245300501145 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 14922/25.04.2024г. на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК 131134023 против разпореждане от 24.03.2024г., обективирано в заповед № 2653 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, с което заявлението е отхвърлено в частите, с които се претендират – разликата над присъдената до търсената главница от 1755, 46 лв.; за пълните суми за договорна лихва и обезщетение за забава – 210, 65 лв. и 73, 02 лв. и за разноските над присъдените до пълните претендирани размери.

В частната жалба се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното разпореждане.Оспорва се извода на заповедния съд, че разпоредбите, уговарящи размера на договорната лихва и ГПР в процесния договор, са неравноправни.Търси се отмяна на обжалваното разпореждане, вместо което се иска издаване на заповед за незабавно изпълнение и изп. лист за цялата заявена главница, договорна лихва и обезщетение за забава.Претендират се и разноски.

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК от активно легитимирано лице, поради което е процесуално допустима.Разгледана по същество е неоснователна.

Заповедният съд е бил сезиран със заявление по реда на чл. 417 от ГПК от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК 131134023 за издаване на заповед за незабавно изпълнение против П. Т. А., ЕГН **********, като същото е било уважено с издадената заповед № 2653 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 24.03.2024г. за следните суми: 1552, 84 лева неплатена главница, дължима по договор за потребителски кредит № 4053911439 от 03.07.2023г., предсрочно изискуем, ведно със законната лихва, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 27.02.2024г. до окончателното 1 погасяване, както и за разноските по делото по съразмерност от 31, 05 лева ДТ и 38, 08 лв. юрисконсултско възнаграждение.За останалите претендирани суми заявлението е отхвърлено с обжалваното разпореждане.

За да отхвърли заявлението за част от сумите заповедният съд е извършил проверка по чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК за наличието на неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит, както и като цяло за неговата действителност.Приел е, че клаузата на договора за дължимост на възнаградителна лихва, е неравноправна.Обосновал е, че в случая договорената лихва в размер на 31, 91 % годишно, както и ГПР от 36, 31 % надхвърлят законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при ползване на финансовия ресурс.

Относно обезщетението за забава заповедният съд е приел, че реално прилагания лихвен процент се равнява на 41, 91% и повече с оглед приложението на клаузата на чл. 9.1, в която е уговорен размера на възнаградителната лихва и чл. 9.4, в който е записано, че се дължи и законната лихва. Двата лихвени процента са приложени заедно върху главницата.

Подобна клауза, позволяваща начисляването на обезщетение за забава над законната лихва, е счетена за неравноправна на основание чл. 143, ал. 1, т. 5 от ЗЗП от заповедния съд, защото задължава потребителя при неизпълнение на негово задължение, да плати необосновано високо обезщетение. Заповедният съд е приел още, че по този начин се заобикаля забраната на чл. 33, ал. 2 ЗПК, което не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя – чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Обосновал е, че законната лихва също не може да бъде присъдена, защото размерът й не се удостоверява от представеното извлечение, съобразно което следва да се разгледа искането. Относно заявената възнаградителна лихва заповедният съд е изложил доводи, които се споделят и от настоящия състав, че с настъпването на уговорения падеж, на периодична вноска или на последната, уговореният срок за ползване изтича, като длъжникът губи правото си да ползва предоставената сума /изцяло или за част от нея/, а кредиторът получава правото да иска изпълнение. След като падежът настъпи и кредиторът може да иска изпълнение, той вече не предоставя услугата, а именно: възможността длъжникът да ползва сумата. В случая длъжникът не е върнал кредита, но това негово поведение представлява неизпълнение и следва да бъде санкционирано като такова, съобразно предвидените в ЗПК правила.Кредиторът не би могъл едновременно да има право да иска изпълнение чрез връщане на кредита и да получава възнаградителна лихва.Независимо по какъв начин е наречена, всяка лихва, дължима върху главницата след настъпване на нейния падеж /изцяло или частично/, представлява обезщетение за забавено изпълнение, а то не може да превишава размера, определен в чл. 33, ал. 2 ЗПК.

Относно размера на главницата заповедният съд е съобразил извършените плащания и е приспаднал същите от уговорената главница /1739 лева – без застрахователните премии, които не са главница/. Обосновал е, че застраховка не може да бъде присъдена в заповедното производство, т. к. подобно вземане не се удостоверява от документа по чл. 417 от ГПК – в 2 извлечението вземания за застраховка не са разграничени, а става дума за самостоятелно, отделно вземане, с различно основание и предпоставки за дължимост според договора.Сумата за застраховка не представлява главница, т. е. предоставен финансов ресурс, поради което и такава не подлежи на присъждане в производството.

Настоящият състав на съда, след като се запозна с материалите по приложеното заповедно производство и взе предвид доводите в частната жалба, намира следното:

Безспорно заповедният съд е задължен да се произнесе по въпроса за противоречието на искането със закона или с добрите нрави, изводимо от новата редакция на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК.

Изхождайки от предмета на процесния договор за паричен заем и страните по него – физическо лице, което при сключването му действа извън рамките на своята професионална компетентност и от друга страна финансова институция по см. на 3, ал. 1 от ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговски дейност, следва да се приеме, че се касае за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11.

В процесния договор ГПР е определен в размер на 36, 31% като абсолютна процентна стойност.Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.Застрахователните премии също са изрично предвидени като част от разходите по кредита в § 1 от ДР на ЗПК, който е следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР, а невключването му е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 33 ЗПК /в този см. Определение № 50685/30.09.2022г. на ВКС по гр. д. № 578/2022г., III гр. о., ГК/.

Следва да се съобрази и практиката на СЕС по този въпрос в Решение от 21 април 2016г. по делото С-377/14, а именно: „Член 3, буква л) и член 10, § 2 от Директива 2008/48, както и точка I от приложение I към Директивата трябва да се тълкуват в смисъл, че общият размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включват тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя“. Незаконосъобразното включване на тези суми в общия размер на кредита води до изчисляване на по-нисък ГПР, тъй като при изчисляване на последния се взема предвид общия размер на кредита, а оттам и до неточност на данните, които трябва да бъдат посочени в договора.

Предвид гореизложеното и липсата на конкретизация в случая относно начина, по 3 който е формиран ГПР, настоящият състав намира, че не е налице яснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна препятства потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит при определените условия за връщане на заетата сума и обуславя нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал. 1 от ЗПК/.Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК.В този случай съгласно чл. 23 от ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита.

Предвид гореизложеното обжалваното разпореждане е правилно като краен резултат и следва да бъде потвърдено, а частната жалба против него като неоснователна следва да се остави без уважение.

Предвид горните съображения съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 24.03.2024г., обективирано в заповед № 2653 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, с което заявлението на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК 131134023 за издаване на заповед за незабавно изпълнение против П. Т. А., ЕГН **********, е отхвърлено в частите, с които се претендират – разликата над присъдената до търсената главница от 1755, 46 лв.; за пълните суми за договорна лихва и обезщетение за забава – 210, 65 лв. и 73, 02 лв. и за разноските над присъдените до пълните претендирани размери.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4