Решение № 179 от 26.02.2025, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 179 гр. П., 26.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Т.И.Т. при участието на секретаря А.В.К. като разгледа докладваното от Т.И.Т. Гражданско дело № 20241720106375 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Предявени са искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.2 и 3 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, и чл.55, ал.1, предл. първо, вр. чл.86 ЗЗД.

Производството по делото е образувано по искова молба от Б. П. М., ЕГН **********, с адрес: *** чрез адв. Д. М., доуточнена с молба рег. № *** г., срещу „***" АД, ЕИК ***, със седалище/адрес на управление: ***, с която е предявил следните обективно кумулативно съединени искове:

- иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.2 и предл 3 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, и искане да се признае за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл.4, ал.2 от Договор за потребителски кредит № *** г., предвиждаща заплащане на неустойка е нищожна, поради заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави.

- иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо, вр. чл.86 от ЗЗД, изменен по реда на чл.214 от ГПК, за осъждане на ответника „***" АД, ЕИК ***, със седалище/адрес на управление: *** да заплати на Б. П. М., ЕГН **********, с адрес: *** на сумата от 22,90 лева, представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит № *** г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 07.11.2024 г. до окончателното 1 изплащане на вземането.

Моли да му се присъдят сторените по делото разноски.

В законоустановения срок ответникът „***" АД чрез адв. А. Н. е подал отговор на исковата молба, в който е завил становище за недопустимост на иска, поради липса на правен интерес. Твърди, че е недопустимо предявяване на три отделни иска, при положение, че с исковата молба е предявен и осъдителен иск, и в този смисъл счита, че ищецът злоупотребява с право. В случай, че съдът приеме предявените искове за допустими е заявил становище за неоснователност на исковете, като твърди, че процесния договор за кредит не заобикаля закона, нито противоречи на добрите нрави. По подробно изложените в отговора доводи и аргументи моли съда да отхвърли предявените искове, като им се присъдят сторените по делото разноски. В отговора е противопоставил и възражение по отношение на представената в исковата молба банкова сметка, за която твърди, че не е на ищеца, а на пълномощника му адв. М., поради което и счита, че в тази и част исковата молба е нередовна и не отговаря на изискванията на чл.127, ал.4 от ГПК.

В съдебно заседание ищеца не се представлява. В депозирана по делото писмена молба чрез адв. М., заявява, че поддържа предявените искове и моли съда да ги уважи, като му се присъдят сторените разноски.

Ответникът в съдебно заседание не се представлява и не взема становище по иска.

По допустимостта:

За да бъдат допустими предявените искове за нищожност на клаузи от договор, следва да е налице правен интерес. Правният интерес от предявяване на тези искове е абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. Доколкото в исковата молба ищецът твърди наличие на сключен между него и ответника договор за кредит, в който са включени процесните клаузи, за които твърди, че са нищожни, поради заобикаляне на закона, то от тук следва извода, че за ищеца е налице правен интерес от предявяване на исковете, които са допустими и следва да бъдат разгледани.

Доколкото с молба от 26.11.2024 г. ищецът е заявил, че не поддържа предявения иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.2 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, и искане да се признае за установено в отношенията между страните, че 2 клаузата на чл.1, ал.3 от Договор за потребителски кредит № *** г., предвиждаща заплащане на такса експресно разглеждане е нищожна, поради заобикаляне на закона, то и производството по делото в тази му част следва да бъде прекратено.

По отношение на предявения осъдителен иск, съдът намира, че и този предявен иск е допустим и следва да бъде разгледан. Съгласно константната съдебна практика правната квалификация на иска е служебно задължение на съда и се извежда от твърденията на ищеца в исковата молба. В настоящия случай съдът намира, че осъдителният иск е с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД, като процесната сума се претендира като платена при начална липса на основание, тъй като е платена по нищожна клауза от договор, сключен с потребител.

След като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.235 ГПК, П. районен съд приема за установено от фактическа страна следното:

Не се спори, че страните са обвързани от валидно облигационно отношение по Договор за паричен заем Standard 14 № *** г.

От приложения договор за паричен заем и СЕВ се установява, че ответникът е предоставил на ищеца заем от 600,00 лева, с размер на месечна погасителна вноска от 109,36 лева, включваща част от дължимата главница, лихва и такса за експресно разглеждане, със срок на заема от 14 седмици, и последна падежна дата – *** г., при фиксиран годишен лихвен процент от 40,32 %, с общ размер на всички плащания с включена такса за експресно разглеждане от 765,50 лева, която сума представлява сборът от общия размер на заемната сума и общите разходи по кредита при взети предвид посочените допускания в т.8 от договора, с годишен процент на разходите на заема от 46,27 %. В клаузата страните са договорили, че при изчисление на ГIIP са взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по настоящия договор.

Няма спор, че заемната сума е получена от ищцата, по начина посочен в чл.2, ал.2 от договора.

От приетата и неоспорена от страните съдебно – икономическа 3 експертиза се установява, че ищеца е платил по процесния договор сумата от 640,24 лева, с която сума при ответника са погасени следните суми: неустойка в размер на 22,90 лева, договорна лихва в размер на 17,34 лева за периода от *** г., и главница в размер на 600,00 лева. По отношение на годишния процент на разходите, вещото лице е изчислило, че при изчисляването на същия по процесния договор, суми за неустойка не са включени, а при тяхното включване, ГПР би бил в размер на 290,72 %.

При така установената фактическа обстановка, съдът прие от правна страна следното:

По предявените искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.2 и 3 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК:

Няма спор между страните, че са обвързани от облигационно правоотношение по процесния договор за паричен заем. Няма спор и, че ищеца е получил от ответника сумата от 600,00 лева, която се е задължил да върне, ведно с уговорената в процесния договор договорна лихва, като заплати и такса експресно разглеждане и неустойка.

Ищеца е физическо лице, което при сключване на договора за паричен заем, е действало извън рамките на своята професионална дейност.

Ответникът – „***" АД е финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1, т.3 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Следователно страните имат качество, съответно на потребител и на кредитор по смисъла на чл.9, ал.3 и ал.4 от ЗПК.

Сключеният между тях договор е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 от ЗПК, и в тази връзка валидността му се преценява с оглед разпоредбите на ЗПК, т.е. за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. В тази връзка съдът намира, че между страните е възникнало облигационно правоотношение въз основа на сключен договор за потребителски кредит, намиращ своята правна регламентация в ЗПК. Този извод следва от предмета на процесния договор, страните и съдържанието на правата и задълженията, на страните по договора.

В чл.9 от ЗПК е дадена легална дефиниция на договора за потребителски кредит, съгласно която той е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под 4 формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, срещу задължение на длъжника - потребител да заплати стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма - чл. 10, ал. 1 от ЗПК.

За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл Решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.). Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т.1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., по тълк.д. № 1/201 3г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.

В чл.143 от ЗЗП е дадено определение на понятието „неравноправна клауза" в договор с потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

С т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСTK е дадено задължително тълкуване, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции), както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно.

Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл.9 от ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави.

Видно от съдържанието на процесния договор, в чл.4, ал.1 от същия заемателят се е задължил в 3-дневен срок or усвояване на сумата да 5 предостави на Заемодателя едно от следните обезпечения на задълженията му по този договор, а именно: 1 поръчител - физическо лице, което да представи на Заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по - рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря па следните изисквания: да е навършило 21 годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер па 1000 лева през последните 5 години да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател; или 2. банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. Банковата гаранция се изпраща от заемателя в срока по предходното изречение в оригинал на адреса за кореспонденция на Заемодателя. В алинея 2 от същата клауза, са постигнали съгласие в случаи на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал.1, заемателят да дължи неустойка в размер на 85.19 лева, която да се разсрочи и да се заплаша на равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл. 2. ал. 1, т.4, като в този случай дължимата вноска е в размер на 103.28 лева, а общото задължение по договора е в размер на 722.96 лева.

От съдържанието на посочената клауза при тълкуването й отделно, и с оглед сключения между страните договор за финансова услуга, следва извода, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. От тук и следва извода, че клаузата на чл.5 от процесния договор, обективираща поето от ищеца задължение за учредяване на обезпечение е нищожна.