Решение № 425 от 28.06.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 425 гр. София, 28.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена БонЕ.

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова при участието на секретаря Александра В. Карамфилова като разгледа докладваното от Мария Христова Касационно гражданско дело № 20238002101517 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Народното събрание на Република България, чрез юрисконсулт Л. Т., срещу въззивното решение на Варненски окръжен съд № 1365/07.11.2022г. по в.г.д.№1492/2022г. в частта, с която е потвърдено решението на първостепенния Районен съд – Варна, с което касаторът е осъден да заплати на Д. Г. Й. сумите, както следва: 20 990,62 лв. – неполучена от ищеца основна заплата за периода от 26.08.2019 г. до 16.07.2020г., вкл., в резултат от съществено нарушение на правото на ЕС, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на исковата молба – 22.12.2020г. до окончателното ѝ изплащане; 2 979,14 лв. – мораторна лихва върху главницата от 20 990,62 лв., считано от деня на увреждането (25.02.2019 г.) до датата на предявяване на иска.

Касационното обжалване е допуснато с определение №319/24.01.2024г. по обобщения и уточнен от съда (съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС) правен въпрос: за обема на отговорността за вреди от незаконно прекратяване на служебното правоотношение, изразяващи се в неполучаване на месечен доход и обезщетен ли е служителят за същите, когато е получил максималния размер на обезщетението, определено в специалния закон (ЗДСл), в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Съставът на Върховния касационен съд дава следното разрешение по правния въпрос, за чието разглеждане е допуснато касационно обжалване:

Съгласно императивното правило на чл.51, ал.1 от ЗЗД при деликтната отговорност 1 обезщетение се дължи за „всички вреди”, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо дали същите са имуществени (претърпяна загуба или пропусната полза) или неимуществени (чл.52 от ЗЗД). Преки и непосредствени вреди са онези, които настъпват вследствие на непозволеното действие (деяние), което е решаващо, вътрешно необходимо и свързано с резултата, т.е. вредата закономерно произтича от него (решение по гр.д. № 3026/2008 г. на IV г.о.). Причинно-следствената връзка трябва да бъде доказана, съгласно разясненията в т. 2 на Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на ППВС.

Когато вредите са настъпили от незаконно прекратяване на служебното правоотношение, служителят може да претендира различни по вид вреди. При предявена претенция за обезщетение от работодателя за имуществените вреди, изразяващи се в пропуснат доход от възнаграждение за престиране на труд, съответно разликата между получавано преди уволнението и по-ниското по размер възнаграждение по нововъзникнало правоотношение, е ограничено времето, за което може да се търси обезщетение: през което служителят не е заемал държавна служба, но за не повече от 6 месеца (чл.104, ал.1 от ЗДСл.). По аналогичен начин е разрешен въпросът и в останалите нормативни актове, уреждащи обезщетението при незаконно прекратяване на служебно/трудово правоотношение – чл. 172 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, чл. 237 от Закона за МВР, чл.226 от Закона за съдебната власт, чл.225 от КТ.

Ако уволненият служител е претърпял действително повече вреди, той може да ги търси, срещу прекия извършител на деликта, като в този случай няма ограничение за вида на вредите, за които може да се претендира обезщетение. Приложим е общият принцип на чл.

51, ал. 1 ЗЗД за обезвреда на всички вреди, пряка последица от увреждащото действие, проведен и в правилото на чл. 4 от ЗОДОВ.

Тези принципни постановки са в съответствие и с постановените решения на СЕС по съединени дела С‑46/93 и С‑48/93 от 5 март 1996 г. и по дело Francovich и др. от 19 ноември 1991 г. (C‑6/90 и C‑9/90, Recueil, стр. I‑5357, точка 37), в които е прието, че общностното право установява принципа, съгласно който държавите членки са длъжни да поправят вредите, причинени на частноправни субекти вследствие на нарушения на общностното право, за които държавите носят отговорност. Той е приложим във всеки случай, когато държава членка наруши правото на Общността, независимо от това кой е държавният орган, чието действие или бездействие е в основата на неизпълнението на задължението, при наличие на пряка причинно-следствена връзка с вредите. Прието е още, че обезщетението в тежест на държавите членки за вреди от нарушението на общностното право, трябва да бъде равностойно на претърпяната вреда. При липса на общностни разпоредби, вътрешният правов ред на всяка държава членка трябва да установи критериите, които позволяват да се определи обхватът на обезщетението, като се има предвид, че те не могат да бъдат по-малко благоприятни от тези, които се отнасят до подобни вътрешни искове, и не могат да са уредени така, че да правят на практика невъзможно или изключително трудно получаването на обезщетението (Решение от 9 ноември 1983 г. по дело San Giorgio, 199/82, Recueil, стр.

3595).

В жалбата си Народното събрание на Република България излага доводи за недопустимост и 2 неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че при постановяването му съдът не е съобразил обстоятелството, че Народното събрание на Република България не носи отговорност във връзка със своята законодателна дейност, като единственият орган, който е компетентен да се произнесе по приеманите от него актове е Конституционният съд. Народното събрание не е процесуален субституент по смисъла на ЗОДОВ, а държавата следва да се представлява от министъра на финансите. Твърди, че размерът на дължимото на ищеца обезщетение е определен от специалния закон – Закона за държавния служител (чл.104 от ЗДСл.), поради което не може да бъде разширен обема на отговорността на органа по назначение, още по-малко да търси такава от законодателния орган. В тази хипотеза приложението на обезщетението по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е недопустимо с оглед разпоредбата на чл.8, ал.3 от ЗОДОВ. Сочи още, че въззивният съд не е изследвал всички елементи на фактическия състав на чл.2в от ЗОДОВ вр. с чл.4 § 3 от ДЕС, като не е налице пряка връзка между оставането на ищеца без работа и нарушаване на правото на ЕС от Народното събрание. Претендира отмяна на решението и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени, както да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът Д. Г. Й., с писмен отговор, чрез адвокат И. В., оспорва жалбата. Твърди, че решението на въззивния съд е допустимо и законосъобразно. Излага, че в практиката на ВКС и СЕС е възприето разбирането, че законодателният орган е пасивно легитимиран да отговаря за вреди причинени от приемането на закон при съществени противоречия с правото на ЕС. Същата произтича от чл.4 §3 от ДЕС. По отношение на ищеца, приложими са чл.45 от ДФЕС и всички норми на ПЕС свързани със свободното движение на хора и тяхната трудова заетост. Правилно съдът не е приложил разпоредбата на чл.104 от ЗДСл., тъй като обезщетението се претендира от трето за служебното правоотношение лице. При преценка налице ли е нарушение и дали то е съществено, съдът правилно е приложил разрешенията дадени от СЕС по съединени дела С-46/93 и С-48/93г. По същество претендира за отхвърляне на жалбата и присъждане на направените по делото разноски.

Към настоящото производство е присъединено ч.г.д.№1516/2023г. на ВКС, ІV г.о. образувано по частна жалба от Д. Г. Й., чрез адвокат В., срещу определение №72/10.01.2023г. по в.г.д.№1492/2022г., с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на въззивното решение в частта за разноските и присъждане на разходите за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.

Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно. Излага, че съгласно разпоредбата на чл.81 от ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция съдът следва да се произнесе по искането за разноски. В конкретния случай, по делото са представени и надлежни доказателства за извършването им. Размерът на същите следва да бъде определен според материалния интерес на всяка от подадените въззивни жалби.

Ответникът Народното събрание на Република България, не е депозирал писмен отговор и не изразява становище по жалбата.

3

Въззивният Варненски окръжен съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Варна в частта, с която Народното събрание на Република България е осъдено да заплати на Д. Г. Й. сумите, както следва: 20 990,62лв. – неполучена от ищеца основна заплата за периода от 26.08.2019 г. до 16.07.2020г., вкл., в резултат от съществено нарушение на правото на ЕС, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на исковата молба – 22.12.2020г. до окончателното ѝ изплащане и 2 979,14 лв. – мораторна лихва върху главницата от 20 990,62 лв., считано от деня на увреждането (25.02.2019 г.) до датата на предявяване на иска.

Въззивното решение в останалата му част е влязло в сила.

За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Със Заповед №4038/25.02.2019г. на Директора на Дирекция Митници, служебното правоотношение на ищеца с Агенция Митници било прекратено, считано от 26.02.2019г. Основанието за издаването ѝ било „обективна невъзможност държавният служител да изпълнява задълженията си извън случаите по чл. 103, ал. 1, т. 3 от ЗДСл.

Привлечен като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер по ДП №8/2016 г. по описа на ТСБОП – Варна, пр.пр. №486/2016 г. по описа на СП“.

Заповедта била отменена с решение №8767/03.07.2020г. на Върховен административен съд, след което със Заповед №3552/17.07.2020г. на Директора на Агенция Митници, ищецът Д.

Й. бил възстановен на заеманата от него длъжност (Началник на митнически пункт II ниво, Длъжностно ниво 6, Ръководно ниво 6Б, при териториална дирекция С. морска, с ранг II старши), считано от 17.07.2020г.

Прекратяването на служебното правоотношение на ищеца Д. Й. с Агенция митници било за периода от 26.02.2019г. до 17.07.2020г.

С Решение №7/17.09.2019г. на Конституционния съд на Република България, обн. ДВ бр. 75 от 2019 г., била обявена за противоконституционна разпоредбата на чл. 10, ал. 1, изречение второ от Закон за митниците (обн. ДВ, бр. 15 от 06.02.1998г., последно изм. ДВ, бр. 32 от 16.04.2019г.), според която: „Митническите служители, които са митнически органи по смисъла на закона, могат да бъдат само лица, които не са привлечени като обвиняеми или не са подсъдими за умишлено престъпление от общ характер“.

Въззивният съд кредитирал заключението на допуснатите пред първостепенния съд първоначална и допълнителна съдебно-счетоводни експертизи, от които приел, че размерът на неполучената от ищеца Й. основна заплата за периода на прекратяване на служебното му правоотношение (от 26.08.2019г. до 16.07.2020г.) възлиза на 20 990,62 лв.; размерът на обезщетението за забавено плащане на посочената сума, за периода от 01.03.2019г. до 25.09.2020г. било в размер на 2 979,14 лв.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът направил извод, че Народното събрание е надлежен ответник по предявения иск, доколкото претенцията е за обезщетение на вреди настъпили в резултат на приложение на законова норма, обявена за противоконституционна. Посочил, че основното задължение на ответника е приетите от него закони да съответстват на Конституцията и на правото на ЕС, както и да предприема действия за уреждане на правните последици от прилагането на противоконституционен 4 закон. Приел още, че по делото е установен факта на прекратяване служебното правоотношение на ищеца на основание чл. 10, ал.1 от Закона за митниците, поради което направил извод, че ищецът е претърпял вреди именно от дейността на Народното събрание, което не е изпълнило задължението си приетите от него закони да съответстват на Конституцията и правото на Европейския съюз.