Решение № 296 от 19.03.2024, Районен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 296 гр. Кюстендил, 19.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XIV-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Ем. Антова при участието на секретаря Валентина Сп. Стоицова като разгледа докладваното от Мария Ем. Антова Гражданско дело № 20231520101631 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Делото е образувано по искова молба на К. И. М. срещу „СТИК КРЕДИТ“ АД, с която са предявени два обективно съединени иска: установителен иск по чл.26, ал.1 ЗЗД и осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 09.10.2022 г. между К. И. М. и „СТИК - КРЕДИТ“ АД бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние № 889328.

Страните се договорили отпуснатият заем да бъде в размер от 800 лева, а срокът за погасяване на първи транш – 30 дни. Годишният лихвен процент /ГЛП/ бил определен в размер на 36%, а размерът на годишния процент на разходите /ГПР/ – 42,58%. Така размерът на общата сума, която следвало да върне ищецът бил 824 лева. В чл.19, ал.1 от процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията, посочени в Общите условия, или банкова гаранция в полза на кредитора, а в чл.29 страните уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението по чл.19, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоения кредит, която се заплаща разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски. Ищецът заявява, че на това основание му била начислена неустойка в общ размер на 216 лева, като общата сума която следвало да върне, нараснала до 1040 лева. Посочва се, че заемателят погасил изцяло задълженията си по договора. Навеждат се 1 доводи в подкрепа на тезата, че процесният договор е недействителен. Твърди се, че същият е нищожен на основание чл.10, ал.1 вр. чл.22 ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма. На ищеца не му било предоставено и копие от договора, както и преддоговорна информация, общи условия и СЕФ.

На следващо място, договорът се счита за нищожен и на основание чл.11, ал.1, т.10 вр. чл.22 ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. В нарушение на императивните правила, в договора ГПР бил посочен единствено като процент, но без изрично да са описани основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Не ставало ясно как е формиран ГПР и как същият се съпоставя с ГЛП. На това основание се посочва, че реалният размер ГПР по договора многократно надвишавал допустимия по чл.19, ал.4 ЗПК. В процесния договор било уговорено, че в случай, че заемателят не предостави посоченото в договора обезпечение в тридневен срок от сключването му, същият дължи на заемодателя неустойка.

Ищецът твърди, че така уговореният срок е твърде кратък, което води до нищожност на договора на основание чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД. Твърди се, че вменяването на задължение на заемателя да представи обезпечение, след като кредитът е отпуснат, противоречи на задължението на заемодателя да извърши предварителна преценка на кредитоспособността на заемателя – потребителя. Налице било типичен случай за неустойка, която цели единствено неоснователното обогатяване на заемодателя, съответно било налице заобикаляне на закона по смисъла на чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД във вр. чл.33, ал.1 ЗПК като по силата на процесния договор така уговорената неустойка се кумулирала с мораторна лихва, което ищецът оценява като недопустимо. Твърди се, че непредоставянето на обещаното обезпечение е свързано с предвидените в чл.71 ЗЗД последици, а в случая заемодателят вместо да санкционира заемателя с предсрочна изискуемост, начислява неустойка, разсрочена заедно с периодичните вноски. Ищецът заявява, че клаузата за неустойка не е индивидуално уговорена, а е неравноправна и нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП. Същата следвало да бъде включена в размера на ГПР, а невключването й водело до нищожност на договора като цяло и представлявало „заблуждаваща търговска практика“, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните. Заявява се, че това е попречило на потребителя да направи адекватно сравнение на кредитите на единния пазар, в противоречие с директива 2008/48/ЕО, транспонирана в ЗПК. Ищецът смята, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл.22 ЗПК. На следващо място, ищецът заявява, че договорът е нищожен на основание чл.11, ал.1, т.9 вр. чл.22 ЗПК вр. чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителната лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с добрите нрави с оглед това, че в размера й следва да се 2 включи и начислената неустойка, което води до многократното завишаване на размера на ГЛП. В условията на евентуалност, при положение, че съдът приеме договора за действителен, се изразява мнение за нищожност на отделни негови клаузи на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД поради нарушение на закона, чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД поради нарушаване на добрите прави, респективно на основание чл.146 ЗЗП поради неравноправност, в частност на клаузата, с която е начислена неустойка. Отправена е молба до съда да постанови решение, с което да прогласи недействителността на клаузата предвидена в чл.29 от Договор за паричен заем № 889328/09.10.2022г., сключен между К. М. и „СТИК - КРЕДИТ" АД, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, като нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. с чл.11, чл.19 ЗПК, както и по чл.143, ал.1 ЗЗП, както и да осъди ответното дружество да заплати на ищеца сумата в размер на 50 лева /частична претенция от общо 216 лв./, представляваща недължимо платени суми по потребителски кредит № 889328/09.10.2022 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

Претендират се и разноските по делото, включително адвокатско възнаграждение.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба.

Ответникът изразява становище за допустимост, но неоснователност на предявените искове. Заявява, че в действителност на 09.10.2022г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 889328, по силата на който е предоставил на ищеца заемна сума в размер на 800 лв., която последният е бил длъжен да върне заедно с дължимото възнаграждение за ползването й съгласно изготвен погасителен план. Договорът бил сключен от разстояние, при спазване на изискванията ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. На същата дата ответното дружество предоставило на ищеца за изплащане в брой заемната сума съгласно негово желание на каса на „Изи пей“. Посочва се, че в чл.20 и следващите от посочения договор била предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя, може да му бъде начислена неустойка.

Заемодателят обаче не бил договорно задължен да претендира подобна неустойка. Описана е процедурата по сключване на договор от разстояние. В случая се твърди, че ищецът е попълнил електронна заявка за отпускане на кредит на сайта на ответното дружество, чрез създаден личен профил. Заявява се, че след попълване на заявлението за кандидатстване и в съответствие с посоченото в чл.6, ал.2 от Общите условия на кредитора, на ищеца била изпратена необходимата преддоговорна информация, включваща СЕФ, а за да завърши заявката потребителят натиснал бутон „Вземи парите“, което действие се окачествява като потвърждение на недвусмисленото искане за отпускане на исканата от потребителя сума. След натискането на бутона „Вземи парите“ на потребителя се предоставяла възможност да изтегли проект за договор за потребителски кредит, като ако е съгласен с неговото 3 съдържание, потребителят натискал бутона „Подпис“, с което действие последният дал своето недвусмислено съгласие със съдържанието на договора и изразил воля за неговото сключване. След одобрението на подадената заявка от страна на „СТИК - КРЕДИТ“ АД за отпускане на сумата, посочена от ищеца, на електронна поща, посочена от него в заявката, били изпратени автоматично проект на Договор за потребителски кредит – кредитна линия, сключен от разстояние № 889328 от 09.10.2022г. с приложение № 2 Погасителен план към него, Стандартен Европейски Формуляр (СЕФ) и Общи условия (ОУ), съдържащи предвидената в закона задължителна информация при съблюдаване на приложимите нормативни изисквания. Твърди се, че неустойка за непредоставяне на обезпечение не е начислявана и събирана от дружеството, но въпреки това клаузата, предвиждаща начисляването й е валидна и законосъобразна. Посочва се, че неустойката представлява самостоятелен договор по смисъла на чл.8, ал.1 от ЗЗД, с оглед което се счита, че по отношение на нейната действителност не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48/ЕО, а общите условия на ЗЗД. Изразява се становище, че неустойка се дължи, когато е налице онази форма на неизпълнение, за която тя е уговорена. В случая тя била уговорена за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение, а изпълнението не било обезпечено с други правни способи. Посочва се още, че видно от договора неустойката се дължи единствено за периода, в който заемателят реално не е предоставил обезпечение, като ако такова бъде предоставено впоследствие, същата спирало да се начислява. Тоест, като причина за евентуалното начисляване на такава неустойка се изтъква единствено виновното поведение на ищеца. Твърди се, че уговореният в чл.46, ал.1 от ОУ размер на неустойката изпълнявала предвидените в чл.92 ЗЗД цели и не предвижда неоснователно разместване на блага, а неустойката не излиза извън присъщите й функции. Счита се, че вредите от неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение са очевидни като кредиторът е лишен от гаранция, че неговото вземане ще бъде удовлетворено, което безспорно засяга неговия интерес. С оглед гореизложеното, се отбелязва, че задължението за предоставяне на обезпечение и неблагоприятните последици от неизпълнението му не противоречат на добрите нрави. В отговора се твърди още, че няма въведено ограничение за максималния размер на дължимата неустойка, а противоречието с добрите нрави се преценява към момента на сключване на договора, а не въз основа размера, получаващ се в резултат на неизпълнението. Посочва се, че ако съдът приеме уговорената неустойка за прекомерна, нейният размер следва да бъде намален, а не цялата клауза да бъде обявена за недействителна. В допълнение се сочи, че тъй като неустойката представлява предварително определено обезщетение е нормално размерът й да е предварително уговорен между страните и включен като част от погасителните вноски, като в договора изрично било записано, че това е дължимата вноска само при хипотезата на чл.20 от договора, а именно в случай, че заемателят не 4 представи обезпечение. С оглед горното се счита, че клаузата за неустойка не следва да бъде прогласена за нищожна. Заявява се, че ищецът е бил запознат с условията на договора, преди да бъде сключен, като същият не е бил длъжен да сключва договора веднага, а е разполагал с възможността първо да открие лице, което да отговаря на определените в договора изисквания и което е съгласно да бъде солидарно отговорно с него и след това да премине към подписването му. Знаейки, че няма да може да изпълни задължението си, ищецът е действал недобросъвестно, като по този начин е нарушил чл.12 ЗЗД.

Неустойка се начислявала само докато не бъде предоставено обезпечение.

Сочи се още, че няма разпоредба в закона, която да определя момента на предоставяне на обезпечение като това е допустимо да стане преди подписването на договора, но е възможно и да бъде предоставено в процеса на изпълнение на същия.

В проведените съдебните две съдебни заседания страните, редовно призовани, не се явиха, нито изпратиха процесуални представители. С депозирани молби от страните, същите уведомиха съда за служебната ангажираност на пълномощниците им и изразиха желание делото да се разгледа в тяхно отсъствие. С молба вх. № 903/23.01.2024г. ищецът е направил искане за изменение на иска, предявен на основание чл.55, ал.1 ЗЗД, по отношение на неговия размер, а именно – същият да се увеличи до сумата в размер на 216 лв. Това искане съдът е намерил за своевременно сторено и като такова го е уважил. По делото са ангажирани писмени доказателства, както и е назначена и изслушана съдебно-счетоводна експертиза.