Определение № 1948 от 29.07.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1948 гр. София, 10.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Людмила Цолова Касационно търговско дело № 20238002902011 по описа за 2023 година за да се произнесе,взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“АД /правоприемник на „ОТП Факторинг България“ ЕАД/ срещу решение №260906/29.06.2023 г. по гр.д.№3247/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 20245724/06.11.2020г. по гр.д.№51786/19г. по описа на Софийски районен съд, е отхвърлен предявеният от „ОТП Факторинг България“ЕАД срещу В. Р. И. осъдителен иск с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.430ал.1 ТЗ вр. чл.99 ал.1 ЗЗД за заплащане на сума над 5 853,72 лв. до 10 316,26 лв., представляваща главница по договор за кредит от 20.12.2007г. за периода 03.09.2014г. – 03.02.2016г., ведно със законната лихва.

С решението е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му част – с която В. И. е осъден да заплати на „ОТП Факторинг България“ЕАД на основание чл.10 ал.2 ЗЗД и чл.92 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ал.1 ТЗ, вр. чл.99 ал.1 ЗЗД сумите 224,08 лв., представляваща дължима възнаградителна лихва за периода от 03.09.2016 г. – 20.12.2017 г. до окончателното изплащане и

1056,77 лв., представляваща дължима начислена наказателна надбавка за забава за периода 03.09.2016 г.– 20.12.2017г.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на 1 извода на въззивния съд, обусловил този изход на спора,че с погашенията по кредита следва да се намали размера на главницата като най-обременително задължение за ответника.Според касатора този извод на съда не е съобразен с материалната норма на чл.76 ал.2 ЗЗД и със задължителната практика на касационната инстанция. Поддържа се оплакване,че въззивният съд не е разгледал и съобразил в дълбочина всички факти и обстоятелства, като това,че суми за главница и лихви се дължат и за предходен период и като е погасил с постъпилите плащания направо част от претендираната главница /която е непогасена по давност/ на практика е отрекъл възмездния характер на договора за кредит и е изключил отговорността на ответника за забавата му.

Като неправилен е оспорен и изводът на въззивната инстанция,че клаузите на чл.19.1 и чл.19.2 от общите условия са нищожни, с излагане на съображения за съответствието им с изискванията на ЗПК. В нарушение на процесуалните правила, според касатора, въззивният съд се е произнесъл по въпроса за неравноправност на клаузата на чл.9.3 от договора за кредит,без да даде възможност на страните да изразят становище по този въпрос и да ангажират съответни доказателства. По подробно изложени в този смисъл съображения касаторът моли решението на СГС да бъде отменено в обжалваната му част и искът му бъде уважен в пълния предявен от него размер. Претендира разноски за всички съдебни инстанции.

В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставката на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, като твърди,че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като съдът е игнорирал напълно нормата на чл.76 ал.2 ГПК и неправилно е възпроизвел реда за погасяване на задълженията по кредита. Позовавайки се на разрешенията в т.1 от ТР №3/27.03.2019г. по тълк.д.№3/2017г. на ОСГТК на ВКС, касаторът моли обжалването да бъде допуснато по въпроса за начина и реда за погасяване на вземанията по чл.76 ЗЗД при предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК

Ответникът В. Р. И. е оспорил наличието на сочените предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и е навел доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Моли за присъждане на направените от него разноски за производството пред касационната инстанция.

2

Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

С решение №20245724/06.11.2020г., постановено по гр. д. №51786/19 г. по описа на СРС, поправено по реда на чл.247 ГПК и изменено по реда на чл.

248 ГПК с решение №20002223/05.01.2021г. и решение №20017506/20.01.2021 г. В. Р. И. е осъден на основание чл.79 ал.1 ЗЗД, чл.10 ал.2 ЗЗД и чл.92 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ал.1 ТЗ, вр. чл.99 ал.1 ЗЗД да заплати на „ОТП Факторинг България“ ЕАД /цесионер/ суми, произтичащи от сключен между него и „Банка ДСК“ЕАД /цедент/ договор за кредит за текущо потребление от 20.12.2007г., както следва: 10 316,26 лв., представляваща дължима главница за периода от 03.09.2014 г. до 20.12.2017 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на завеждането на исковата молба – 05.09.2019 г.; 224,08 лв., представляваща дължимата възнаградителна лихва за периода от 03.09.2016 г. – 20.12.2017 г. до окончателното изплащане; 1056,77 лв., представляваща дължимата начислена наказателна надбавка за забава за периода 03.09.2016 г.– 20.12.2017г. С решението исковете са отхвърлени за разликата до пълните им предявени размери от 10 497,34 лв., 807,14 лв. и 1083,41 лв. съответно.Отхвърлено е и направеното от ответника евентуално съдебно възражение за прихващане на задълженията му по договора с платените от него в заповедното производство /при обезсилена в хода на делото заповед за изпълнение/ суми в размер на 1051,23 лв. /съдебни такси/ и 4374,02 лв. /договорни задължения/.

Сезиран с въззивна жалба от ответника срещу решението в осъдителната му част и в частта, касаеща отхвърленото възражение за прихващане, въззивният съд е приел за установено наличието на сключен между праводателя на ищеца и ответника договор за банков кредит от 20.12.2007г. , по силата на който банката е отпуснала на ответника кредит за текущо потребление в размер на 25 000 лв. при възнаградителна лихва в плаващ лихвен процент, с краен срок за погасяване 20.12.2017г.; кредитът е усвоен изцяло, но, според заключението на вещото лице, са останали 3 непогасени изискуеми вноски в общ размер 10 316,26 лв. /за периода 03.09.2014г. – 20.12.2017г./, договорна лихва в размер на 224,08 лв. /за периода 03.09.2014г. – 20.12.2017г./ и 1056,77 лв. наказателна надбавка за забавата за същия период /изчислена в размер на законната лихва/.Като е съобразил и приложил разпоредбите на ЗЗП и ЗПК, съдът е приел,че клаузата на чл.9.3 от ОУ, приложими към договора, предвиждаща право на кредитора едностранно да изменя базовия лихвен процент, въз основа на който се начислява договорната лихва, е неравноправна и поради това – нищожна на основание чл.146 ЗЗП, а клаузите на чл.19.1 и чл.19.2 от ОУ, според които при забава в плащанията по договора се дължи наказателна надбавка в размер на възнаградителната лихва плюс 10%, са противоречащи на закона /чл.19 ал.1 ЗПК/отм./ и поради това – нищожни.С оглед това е намерил за доказани съответните претенции на ищеца в размерите, изчислени от вещото лице при прилагане на първоначално уговорения между страните процент на възнаградителна лихва и на повелителната разпоредба на закона /чл.19 ал.2 ЗПК/отм./, вместо на нищожните клаузи от договора.

Намерил е, че, доколкото в хода на исковото производство това по предявения от „ОТП Факторинг България“ ЕАД иск по чл.422 ал.1 ГПК е било прекратено и издадената заповед за изпълнение – обезсилена от първата инстанция, направеното от ответника в първото по делото заседание възражение за прихващане със събраните въз основа на заповедта суми е допустимо. Приел е за установено с експертното заключение,че по образуваното изпълнително производство от ответника е събрана сумата 1051,23 лв., с която са погасени съдебни такси по обезсилената заповед; отделно ответникът е заплатил сумата 1014,90 лв., с която допълнително са погасени съдебни такси в размер на 759,77 лв. и договорни задължения за главница; от работодателя на ищеца са преведени в полза на кредитодателя 4374,02 лв., с които са погасени 712,46 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение, присъдено със заповедта. Посочил е,че тези суми /1051,23 лв., 759,77 лв. и 712,46 лв./, доколкото са недължимо платени, следва да бъдат отнесени за погасяване на най-обременителното по договора за кредит задължения – това за главницата. Предвид обезсилването на заповедта за изпълнение /с която в полза на банката е била присъдена главница от 22 413,99 лв./ , съдът е достигнал до извода,че за кредитора не е налице основание за начисляване на законна лихва за забава върху този размер, поради което 4 начисляването й в размер на 4230,89 лв. за периода от 28.05.2010г. до момента на прехвърляне на вземането – 26.03.2012г., е било неправилно.Преизчислил е с помощта на електронен калкулатор същата само върху падежиралите вноски,предмет на претенцията за главница по осъдителния иск, като е заключил,че същата се дължи в размер на 1379,53 лв., поради което е отнесъл разликата от 1939,08 лв. за погасяване на друга част от главницата като найобременителното задължение по договора за кредит. По тези съображения е намерил за дължима сума на главницата в размер на 5853,72 лв. за периода 04.02.2016г. – 20.12.2017г., в който смисъл е постановил и решението си в отменителната му част. По отношение на останалите две претенции – за възнаградителна лихва и наказателна надбавка за забавата е потвърдил първоинстанционното решение.

Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.

№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект.

Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона.

Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното 5 начало,а непосочването на правен въпрос съобразно тези изисквания само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК.

В изложението си касаторът се позовава на предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Приложимостта на първата свързва с „въпрос относно начина и реда на погасяване на вземанията по чл.76 ЗЗД“, твърдейки,че въззивният съд е приложил посочената норма в отклонение от възприетото разрешение в ТР №3/27.03.2019г. по тълк.д.№3/2017г. на ОСГТК на ВКС, игнорирайки правилото на чл.76 ал.2 ЗЗД. Със същото оплакване касаторът счита въззивното решение и за очевидно неправилно.

Конкретен въпрос, свързан с начина и реда на погасяване на вземанията по чл.76 ЗЗД касаторът не е формулирал по начин, относим към решаващите мотиви на въззивния съд. Същият е приел,че сборът от платените въз основа на обезсилената заповед за изпълнение съдебни разноски следва да бъде отнесен за погасяване на задължения по договора за кредит по предвидения в закона ред. Посочил е,че, съгласно ТР №3/2019г. по тълк.д.№3/2017г. на ОСГТК на ВКС, при плащане, достатъчно да погаси изцяло някое или някои от задълженията и ако длъжникът не е заявил кое задължение погасява, правилата на чл.76 ал.1 изр.2 и изр.3 и на чл.76 ал.2 ЗЗД се прилагат в следния ред: погасява се изцяло най-обременителното задължение, а след него следващото по обременителност задължение в реда по чл.76 ал.2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни, погасява се изцяло най-старото, а след него следващото по възникване задължение в реда по чл.76 ал.2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни и са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно – всяко от тях в реда по чл.76 ал.2 ЗЗД. Въз основа на това е направил извода си,че общата сума за прихващане следва да бъде отнесена за погасяване на най-обременителното задължение за главница.