Решение № 1373 от 22.11.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1373 гр. Пловдив, 22.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова като разгледа докладваното от Светлана Ив. Изева Въззивно гражданско дело № 20245300501676 по описа за 2024 година

Производство по реда на чл.258 и сл.от ГПК.

Образувано по въззивна жалба на „Профи кредит България“ЕООД,ЕИК175074752,гр.С. против решение № 176/01.04.24г.,постановено по гр.д.№ 1959/23г.по описа на РС-Асеновград,2-ри гр.с.,в частта му,с която е отхвърлен предявеният от дружеството против В. Н. К. и Н. А. Р. иск за признаване за установено,че същите дължат на „Профи кредит България“ЕООД сумата за дължима главница по договор за потребителски кредит № 4000**/27.04.2021г. за разликата над уважения размер от 2307,18лв.до дължимата,след прихващане на сумата от 1104,67лв.,главница в размер на 3411,85лв. и непогасено падежирало договорно възнаграждение в размер на 2100,21лв.,дължимо за периода 05.05.22г.-04.05.23г.,за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 1653/23г.по описа на АРС.

В жалбата се излагат подробни съображения за твърдяната неправилност и незаконосъобразност на решението в атакуваните части.Иска се отмяната му и постановяване на друго,с което да се установи съществуването на вземането на „Профи кредит България“ЕООД срещу съдлъжниците В. Н. К. и Н. А. Р. за претендираната главница над присъдената сума и договорно възнаграждение,дължими на основание договор за потребителски кредит № 400***/27.04.2021г.Претендират се разноски,прави се възражение 1 за прекомерност на разноските за адв.възнаграждение в настоящото производство на другата страна,ако същите надвишават минимално определения размер по НМРАВ № 1/04г.

Въззиваемите В. Н. К.,ЕГН-********** и Н. А. Р.,ЕГН-**********,и двамата от гр.А. изразяват становище за неоснователност на въззивната жалба по подробни съображения,изложени в писмен отговор.Претендират разноски пред въззивната инстанция за адв.възнаграждение.

ПдОС намира жалбата за процесуално допустима.Подадена е в законоустановения срок от легитимирана страна,имаща правен интерес от обжалване на решението.

При разглеждането на въззивната жалба по същество ПдОС намира за установено следното:

Производството пред първоинстанционния съд е започнало като заповедно по реда на чл.410 от ГПК.В полза на „Профи кредит България“ЕООД е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр. дело № 1653/23г. на АРС,с която е разпоредено длъжниците В. Н.

К. и Н. А. Р. да заплатят солидарно на ищеца сумата от 4400,31лв.лв.главница;сумата от 2100,21лв.неплатено договорно възнаграждение за периода 05.05.22г.-04.05.23г.;сумата от 401,06лв.лихва за забава за периода 06.06.21г.-04.05.23г.;обезщетение за забава в размер на 363,96лв.за периода 04.05.23г.-29.08.23г.,дължими по договор за потребителски кредит Профи кредит стандарт № 40003978553/27.04.2021г.,ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на вземането,както и направените по производството разноски.Заявлението е отхвърлено в частта,в която е поискано присъждане и на сумите от 972,24лв.неплатено възнаграждение за закупена услуга „Фаст“ и 1982,23лв.неплатено възнаграждение за закупена услуга „Флекси“.Срещу издадената заповед длъжникът е подал възражение,а заявителят е предявил иск за установяване на вземането си,както и осъдителен иск за заплащане на възнагражденията за закупетите услуги „Фаст“ и „Флекси“,ведно със законната лихва до изплащане на вземането.

Ищецът „Профи кредит България“ЕООД твърди,че е сключил с ответника В. К. договор за потребителски кредит № 40003978553/27.04.2021г., по които солидарен длъжник е ответника Н. Р..Параметрите на договора са следните: сума по кредита-5000лв.,срок за изплащане-36 месеца,при размер на месечната вноска-243,48лв.,ГПР-48,63%,ГЛП-41% и общо задължение по кредита-8765,02лв.Отделно К. закупила два пакета допълнителни услуги,по които дължала възнаграждение: 1250лв.за услугата „Фаст“ и 2500лв.за услугата „Флекси“,които следвало да се изплащат на вноски от по 104,16лв.,дължими заедно с месечните вноски.Част от отпуснатата сума била използвана за поискано рефинансиране на предишен заем на длъжницата,а останалата част от сумата,след извършеното рефинансиране,в размер на 1487,89лв.,била изплатена по посочена от длъжника банкова сметка на 28.04.21г.Ответницата К. получила сумата по банкова сметка,но погасила само част от задълженията,като общо погасената сума била в размер на 2692,82лв.Кредитът бил обявен за предсрочно изискуем на 04.05.23г.,за което длъжниците били своевременно уведомени.

2

Ответниците са оспорили исковете,твърдейки,че процесният договор за потребителски кредит е недействителен поради неспазване на изискваната от закона форма, като заобикалящ закона, морала и добрите търговски практики. Не били спазени императивните изисквания за съдържанието на договора по чл.10,ал.1,чл.11,ал.1,т.7,9а,10 и 23 от ЗПК.Клаузата за възнаградителната лихва,договорно възнграждение била нищожна поради противоречието с добрите нрави.

Безспорно е по делото,че между ищеца и първият ответник-В. К. е сключен договор за потребителски кредит № ***/27.04.2021г.“Профи кредит Стандарт“,както и че част от сумата е използвана за рефинансиране на друг заем,а остатъка от заемната сума- 1487,89лв.е изплатена по банкова сметка на ответницата.Т.е.между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит,по който първият ответник е усвоил заетата сума. Не се твърди,нито се доказва ответниците да са изпълнили изцяло поетите задължения по договора.Ищецът твърди,че от ответника по кредита е заплатена сумата от 2692,82лв.

Доколкото ищецът е небанкова институция по см.на чл.3 от ЗКИ,а ответницитефизически лица,които са действали като такива при сключването на договора,то страните по правоотношението имат съответно качеството на кредитор съгл.чл.9,ал.4 от ЗПК и потребител по см.на чл.9,ал.3 от ЗПК.Сключеният между тях договор е такъв за потребителски кредит,поради което приложим спрямо него е специалният закон-ЗПК.

Съгласно чл.22 от ЗПК ДПК е недействителен при липсата на всяко от императивно дадените в чл.10,ал.1,чл.11,ал.1,т.7-12 и т.20,чл.12,ал.1,т.7-9 от ЗПК изисквания.Тази недействителност е изначална,доколкото последиците й са изискуеми при самото възникване на договора и когато той бъде обявен за недействителен,заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита,без връщане на лихвата и другите разходи.

Предмет на обжалване пред въззивния съд е частичното отхвърляне на установителния иск за част от главницата и за отхвърляне на договорната лихва.

Районният съд е намерил за основателни всички възражения на ответниците за нарушаване разпоредбите на чл.10,ал.1,чл.11,ал.1,т.7,9а,10 и 23 от ЗПК.Приел е сключения между страните договор за недействителен поради неспазване и нарушаване на императивните разпоредби на чл.22 ЗПК и нищожен на осн.чл.26,ал.2 от ЗЗД,тъй като не е спазена предписаната от закона форма,поради което и на осн.чл.23 от ЗПК е счел,че потребителят,(в случая-ответниците) дължат връщане само на чистата стойност на кредита,без лихви или други разходи по кредита.Доколкото ответникът по кредита е заплатил сумата о т 2 692,82лв.,а получената от него е 5000лв.,след приспадане на заплатеното районният съд е признал за установено,че ответниците дължат на ищеца сумата о т 2307,18лв.,а за остатъка до пълния предявен раз м е р е отхвърлил иска като неоснователен.

По отношение на твърдяното нарушение на чл.10,ал.1 от ЗПК за видимо по-малък шрифт на ДПК от определения от закона минимум 12,въззивната инстанция не споделя изложените от районния съд мотиви,че шрифтът на договора е в размер,по-малък от 3

12.Съгласно Директива 2008/48/ЕО договорите за кредит се изготвят на хартиен или друг траен носител,като договорът следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин,за да може потребителят да се запознае с правата и задълженията си.Съгласно чл.10,ал.1 от ЗПК,ДПК се сключва в писмена форма,на хартиен или друг траен носител,по ясен и разбираем начин,като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,формат и размер шрифт-не по-малък от 12, в два екземпляра-по един за всяка от страните по договора.При съпоставка на европейското с националното право се установява,че българският законодател е предвидил допълнително изискване към договора за потребителски кредит(ДПК)-всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид,формат и размер шрифт,не по-малък от 12,като по този начин е въвел изискване,различно от предвиденото в Директива 2008/48/ЕО,която съдържа хармонизирани разпоредби в тази област.Неспазването на изискването за размер на шрифта не следва механично и във всички случаи да пречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение,доколкото видът и размерът на шрифта позволяват прочитането на съдържанието на документа,което позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение.В случая договорът е сключен в писмена форма с шрифт,който е ясен и четлив и дава възможност на потребителя да прочете без затруднения съдържанието на договора и съответно да прецени обхвата на задължението си.Ето защо възивният съд не намира договорът да е недействителен на осн.чл.10,ал.1 от ЗПК,както е приел първостепенния съд.

Неоснователно е и възражението на ответниците,че е нарушена разпоредбата на чл.11,ал.1,т.9а от ЗПК,тъй като не е посочено в договора по какъв начин се определя и изчислява лихвения процент – липсва методология,по което възражение районният съд въобще не е изложил мотиви защо го намира за основателно.Настоящата инстанция счита,че доколкото в случая е бил договорен фиксиран лихвен процент на годишна основа,не е било необходимо посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен процент.Още повече,че не се твърди,нито се установява да е уговорено прилагането на различни лихвени проценти.

Основателно е обаче възражението за нарушение на чл.11,ал.1,т.7 от ЗПК относно твърдяното некоректно посочване на общия размер на кредита.Съгл.цитираната разпоредба,в ДПК следва да е посочен общият размер на кредита и условията на усвояването му.В процесния договор обаче е посочена като общо дължима сумата от 8765,02лв.,но след като се прибавят сумите по допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“, (които са в общ размер на 3750лв.),т о общо дължимата по договора сума вече става 12 515,02лв.

Ответниците се позовават на нищожност на клаузата относно възнаградителната лихва поради противоречието с добрите нрави,което възражение въззивният съд също намира за основателно.

Съгласно разясненията,дадени в Тълк.решение № 1/2009г.на ОСТК на ВКС,добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика,но които,изхождайки от принципа за справедливост,са общоприети в обществото и субектите 4 на правото следва да се ръководят от тях.Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение,тъй като правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона.(чл.26,ал.1 от ЗЗД).

Възнаградителната лихва представлява цена за предоставено ползване на заетата сума.Трайната практика на ВКС приема,че клаузата за заплащане на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави,когато надвишава три пъти размера на законната лихва за забава по отношение на необезпечените кредити и два пъти размера на законната лихва за забава по отношение на обезпечените кредити,(какъвто е и настоящият).Към момента на сключване на процесния ДПК-27.04.2021г.размерът на законната лихва по просрочени парични задължения,определен по реда на чл.1 от ПМС № 426/18.12.14г.,е 10%.Следователно максималният размер,до който може да бъде уговорена възнаградителна лихва,е 20%.В случая уговорената годишна лихва е в размер на 41% от главницата по кредита,при чиста стойност на кредитната линия- 5000лв.