Решение № 34 от 09.02.2024, Районен съд - Мадан

РЕШЕНИЕ

№ 34 гр. гр.Мадан, 09.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Славка Кабасанова при участието на секретаря Милка Ас. Митева като разгледа докладваното от Славка Кабасанова Гражданско дело № 20235430100326 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.26 ал.1 предл.първо ЗЗД.

Образувано е по постъпила искова молба от Ф. А. Б. ЕГН **********, с адрес: с.Б., общ.М., срещу ,,********* ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, вр. с чл.22 ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК и чл.143, ал.1 ЗЗП вр. чл.24 ЗПК. Ищцата претендира прогласяване нищожността на договор за кредит №*******/*********г. по силата на който са й били предоставени в собственост заемни средства в размер на 2000 лв., при лихвен процент - 23,00%, годишен процент на разходите - 49,11 %, като противоречащ на горепосочените императивни изисквания на Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит.

Ф. А. Б. сочи, че на *******г. сключила с ответното дружество договор за кредит № *******/*********г., като по силата на чл. 5 от договора, заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от ******* в полза на кредитодателя, като одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита. Кредитополучателката дължи заплащането на възнаграждение на дружеството - гарант чрез заплащането на месечни вноски в общ размер на 1860 лв. за срока на действие на кредитния договор.

1

Признава, че е усвоила изцяло заемния ресурс, но счита, че не дължи плащания за лихва, за допълнителен пакет от услуги и за услугата финансиране и разсрочване на дължимата застрахователна премия, тъй като договорът за кредит е нищожен, поради следните съображения:

Намира договора за потребителски кредит за недействителен, поради нарушаване на изискванията на чл.19, ал.1 и ал.4 ЗПК във вр. с чл.10, ал.2 и чл. 10а, ал.4 ЗПК. Счита, че в него кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49,11 %/. Във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита според ищцата следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Ф.Б. счита, че в процесния договор за кредит, яснота досежно обстоятелствата по чл.19, ал.1 липсват. Посочен е лихвен процент по заема - 23,00 %, /който е фиксиран/, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Съгласно чл. 10, ал. 2 и чл. 10 а, ал. 4 ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събират такси и /или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи, свързани с договора, които не са предвидени в него. Ищцата сочи, че освен възиаградителиата лихва в съдържанието на договора не са включени други разходи, поради което ответникът не е имал право да формира размер на ГПР от 49,11 %. Счита, че ГПР се определя по точно определена методика, регламентирана в чл. 19, ал.1 и по силата на ал. 2 от същия член по алгоритъма, уреден в Приложение №1 към закона и само въз основа на такси и други разходи, изрично уговорени между страните и включени в договорното съдържание /арг. от чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК/.

Законодателят задължава кредитодателите да включват в текста на договорите за потребителски кредит размера на ГПР, тъй като от него потребителите могат да получат информация за стойността на всички плащания, които ще направят за срока на действие на договора и така да вземат информирано решение дали кредитът съответства на техните потребности и на финансовите им възможността да го обслужват. Излага, че 2 законът предвижда при неизпълнение на задължението за посочване на действителния размер на ГПР тежката правна последица на непораждане на права и задължения от кредитния договор /чл. 22 ЗПК/, като в тази хипотеза кредитополучателят дължи на кредитора само чистата стойност на кредита, без да дължи лихви и други разходи.

На следващо място сочи, че кредиторът е следвало да включи в уговорения ГПР таксата за осигуряване на поръчителство от *********в полза на кредитодателя. Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните ищцата намира за „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т.

1 от Закона за защита на потребителите. Ищцата навежда доводи, че с преюдициално заключение по дело С453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Уговорената такса „гарант" възнаграждение за осигуряване на дружество поръчител е разход по кредита, който счита, че следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Твърди, че този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т.1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. Ищцата Б. сочи, че получаването на кредита е било обусловено от сключването на договор за гаранция от страна на кредотополучателя, за което дължи такса в общ размер на 1860 лв., а гарантът се е задължил спрямо кредитора да отговаря за изпълнението на задълженията по договора за кредит - обстоятелство, което е било известно на „******** ЕООД.

3

Според ищцата съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Р Б /основен лихвен процент - 0.1 %, плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Ф.Б. излага, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни - чл. 19, ал. 5 ЗПК. Кредиторът според нея е нарушил императивното правило на чл.

19, ал.1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил таксата в размер на 1860 лв. в записания в договор размер на ГПР от 49, 11 %. Ищцата моли съда, ако счете, че този довод е неоснователен, съдът да приложите правните последици на чл. 19, ал. 5 ЗПК.

Наред с това излага,че макар в съдържанието на договора да е включена клауза относно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, за срока, в който това право може да бъде упражнено и е предоставена информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал.4, в него не са разписани другите условия по неговото упражняване, по-конкретно не е налице информация за размера на лихвения процент на ден и че при упражняване на правото на отказ, кредиторът няма право да изисква и да събира от потребителя обезщетение , каквото е изискването по чл. 11, ал.1, т.20 от ЗПК.

Ф.Б. твърди, че неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР е в пряко противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, поради което същата на е породила правен ефект. Това според нея води до предвидената в чл. 22 от ЗПК недействителност на договора за потребителски кредит поради неспазване на изискванията на чл.

11, ал.1, т. 20 от ЗПК.

Счита, че не дължи заплащане на възнаграждение за учреденото поръчителство, тъй като такова съглашение не би породило правни последици и на следващите основания: Договорът за поръчителство е съглашение между кредитора и поръчителя, а длъжникът е трето за това правоотношение лице, чиято воля не е правопораждащ елемент от фактическия състав, който следва да се осъществи за валидното му 4 възникване, /арг. от чл. 138 от ЗЗД/. Договорът е едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното основание за учредяването на поръчителство е кредитора да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото правоотношение. Длъжникът няма такъв защитен от закона интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице - поръчител е лишена от правно основание.

Договарянето, че кредитополучателя ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора според ищцата противоречи на добрите нрави и внася неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т.

19 ЗПК.

Излага, че поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни.

Задължението за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита според ищцата произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит. Затова ищцата сочи, че клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител на практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин според нея на длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.

Б. счита, че е изпълнен общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и в светлината на неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка /арг. от т. 19 на чл. 143 ЗПК/ тази договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаша правни последици за потребителя.

От ответника е постъпил отговор, в който иска се оспорва като неоснователен. Твърди, че твърдението, че предоставяне на поръчителство от 5

******* (******* е условие за сключване на договора за кредит е неоснователно. Сочи, че при кандидатстване всеки кредитополучател, включително ищецът в настоящото производство, може да избере да сключи договор за гаранция с гарант (поръчител), предложен от кредитора, за да обезпечи задълженията си по кредита, или да посочи избран от него поръчител. Според ответника видно от визуализираното извлечение от интернет страницата му, потребителят може да избере какво обезпечение да предостави - поръчител, който сам той е избрал или ******* (******** дружество партньор на „*********“ ЕООД. Счита за неоснователно становището на ищеца, че сключването на договор за кредит е обусловено от сключване на договор за гаранция и същото е вменено като задължение на потребителя.

Излага, че сключването на договор за гаранция от кредитополучателя не е задължително условие за сключването на договор за кредит и не увеличава възможностите на кредитополучателя за отпускане на кредит в желания от него размер и при предлаганите от кредитора условия. Избраната възможност заляга в процссния чл. 5 на договора за кредит, който се генерира автоматично въз основа на избора, който потребителя е направил при подаването на заявка за кредит, т.е. същата уговорка се явява индивидуално договорена по избор на потребителя. „*********“ ЕООД сочи, че ако ищецът беше избрал личен гарант, то клаузата на договора щеше да гласи: „Кредитът се обезпечава с поръчителство предоставено от три имена в полза на дружеството...“.