Решение № 1443 от 28.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1443 гр. Пловдив, 28.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Руска Ат. Андреева при участието на секретаря Мария Г. Христова като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Гражданско дело № 20225330118055 по описа за 2022 година намира следното:

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Предявени са искове от Ц. М. срещу „Стик Кредит“ АД за признаване на клаузата на чл. 27 от сключения между страните на ............ договор за потребителски кредит № .......... за недействителна и за осъждане на ответника да заплати на ищеца парична сума в размер на 50 лева, недължимо платена за периода от ...............по тази недействителна договорна клауза.

По почин на ищеца в открито съдебно заведение съдът е допуснал изменение на размера на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД от 50 лева на 190,58 лева.

Ищецът твърди, че между него, в качеството му на кредитополучател и ответника „Стик Кредит“ АД, в качеството на кредитодател, бил сключен на ............. договор за потребителски кредит № ..............Налице било нарушение на разпоредбите на ЗПК (чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 4 от ЗЗД). Предвидената в договора неустойка за непредоставяне на обезпечение по кредита в срок противоречала на добрите нрави, излязла извън своите присъщи обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и целяла единствено кредиторът да получи допълнителна печалба. С предвиждането й се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Ето защо, клаузата била недействителна и следвало ответникът да върне на заемателя платената по нея парична сума в периода от ............. Претендират се разноски.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба 1 от ответника „Стик Кредит“ АД. Ответникът оспорва исковете като неоснователни. Не оспорва, че договор за паричен заем е бил сключен между страните, но твърди, че той отговарял изцяло на изискванията на ЗПК.

Неустойката за непредоставяне на обезпечение по кредита в срок не била включена в ГПР, но и не следвало да се включва в него, защото била санкция за неизпълнение на задължение на потребителя. Неустойката била съобразена с вредите, които обезщетява, и не противоречала на добрите нрави.

Претендират се разноски.

Съдът, като прецени събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните по делото не са спорни обстоятелствата относно сключването на процесния договор, условията по кредита – че се касае до отпусната сума в размер на 1200 лева при ГЛП 36 % и ГПР 42,58 %, както и факта на усвояване на кредитния лимит от ищцата. Тези обстоятелства документално се потвърждават и от представените писмени доказателства – договор за кредит, инкорпориран в договора погасителен план, ОУ към договора, СЕФ за предоставяне на информация по кредита.

В чл. 17 от договора е уговорено, че кредитополучателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата по договора да представи на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител или банкова гаранция.

В чл. 27 от договора е уговорено, че ако кредитополучателят не изпълни задължението си да предостави обезпечение в срока, то той дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, която неустойка се заплаща разсрочено, ведно с погасителните такива по кредита. В представения СЕФ тази неустойка е посочена в абсолютен размер от 174,48 лева. Твърденията на страните напълно съвпадат по отношение на обстоятелството, че задължението по чл. 27 от договора не е включено в ГПР по кредита.

В производството е изготвено и прието заключение по съдебносчетоводна експертиза, което съдът кредитира в цялост като пълно и компетентно изготвено. Вещото лице посочва, че уговорената в чл. 27 от процесния договор неустойка оскъпява кредита със 195%. Вещото лице е установило, че платената сума за неустойка от ищцата М. е в размер на 385,69 лева.

По правото:

По иска за недействителност на договорна клауза:

Като взе предвид характеристиките на съглашението и на страните по него, съдът намира, че се касае до договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК – кредитодателят е небанкова финансова институция, а кредитополучателят е физическо лице, което е сключило договора за задоволяване на свои лични потребности, липсват данни да действало с оглед на професионалната си дейност. Потребителят-ищец, следователно, се ползва от защитата, която императивните норми на закона предоставят.

За да избегне заплащането на уговорената в чл. 27 от договора 2 неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, потребителят следва да осигури в изключително кратък срок – само три дни – един от два лимитативно изброени вида обезпечение – гаранция от банка или поръчителство. Предвид изложеното, видно е, че кредитодателят е поставил практически неизпълними за уговорения кратък срок изисквания, които са и икономически неоправдани с оглед ниската стойност на отпуснатата сума – 1200 лева. От тук следва, че възникването на вземането по неустоечната клауза за кредитора е предвидимо и очаквано.

Безспорно положение в теорията и съдебната практика е, че смисълът на обезпеченията е да се предпази кредиторът от последиците от длъжниковото неизпълнение. От факта, че кредитът е останал необезпечен, за кредитора не могат да произтекат други вреди, освен тези, чието настъпване се „покрива“ от уговарянето на обезпечение по принцип, а именно – дългът да не бъде изпълнен. Като се скрепва с неустойка (при това – близка по размер до размера на дълга) неизпълнението на задължението на длъжника да предостави обезпечение, се постига единствено фактическо увеличение на размера на дълга. При това положение, макар и формално задължението по чл.

27 от процесния договор за потребителски кредит да е уговорено като неустоечно, всъщност то създава основание за едно допълнително възнаградително плащане в полза на кредитодателя.

Като се съобразят горните изводи, става явно, че задължението за заплащане на парична сума въз основа на процесната договорна клауза съставлява разход по кредита, дължим от потребителя, а не същинска неустойка от неизпълнение на негово задължение, каквито са възраженията на ответника. С оглед на това обстоятелство, тази сума е следвало да бъде включена в ГПР, доколкото съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК: „Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.“ Това не е било сторено, тоест посоченият в процесния договор за кредит размер на ГПР не отговаря на действителния. Посочването на различен от действителния ГПР не може да се приеме за изпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Това е така, понеже целта на разпоредбата е да се осигури на потребителя ясна и точна информация за реалните параметри на договора за кредит. При това положение, кредитът следва да се счита за освободен от лихви и разноски (чл.

23 от ЗПК).

Ако кредиторът беше включил уговореното като „неусточено“ задължение по чл. 27 от договора в ГПР, каквото е изискването на ЗПК, то щеше да е видно .......... противоречието на договора с чл. 19, ал. 4 от ЗПК – неустоечното задължение оскъпява кредита с близо 200 %. В този случай отново би се активирала защитната разпоредба на чл. 23 от ЗПК и кредиторът не би получил нищо, освен чистата стойност на кредита.

За да избегне тези негативни последици, кредиторът е уговорил формално като неустойка за неизпълнение на задължение, отделно от 3 възнаградителната лихва, едно плащане в своя полза. По този начин чрез позволени действия (сключване на договор за кредит, уговаряне на неустойка в договора за кредит) е постигнат забранен от правото резултат – общият разход по кредита за потребителя надвишава императивния лимит на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

На изложеното основание – заобикаляне на закона, атакуваната договорна клауза е недействителна. Тя не може да бъде недействителна на повече от едно основание, поради което е безпредметно да се обсъждат останалите доводи на ищеца в тази насока.

По иска за недължимо платено:

За да бъде уважен искът с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на даденото без основание, ищецът е необходимо да докаже единствено даването, а ответникът – основанието да го задържи (в този смисъл изрично напр. решение № 227 от 22.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 896/2018 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Г..... М..........; определение № 421 от 25.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 592/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията М.... П........).

Принципно правило е, че при заявена кондикционна претенция по чл. 55 от ЗЗД без значение е основанието, на което ищецът смята да е плащал – искът е на извъндоговорно основание и ответникът следва да върне всичко, което му се търси като получено без основание. В конкретния случай обаче е налице специфика - предмет на делото, така както е въведен от ищеца, е единствено заплатената без основание по признатата за недействителна клауза на чл. 27 от договора парична сума. Поради това съдът следва да установи в какъв размер са постъпленията по това перо на дълга. Друг щеше да бъде случаят, в който се твърди недействителност на целия договор и се иска връщане на даденото по него – тогава ответникът щеше да бъде длъжен да върне всяка сума, която държи без основание, надвишаваща чистата стойност по кредита (чл. 23 от ЗПК), без да е от значение по кои пера на дълга я е отнесъл.

Предвид изложеното, от приетото заключение на вещото лицесчетоводител се установява, че по признатата за недействителна клауза на чл.

27 от договора ищцата Ц. М. е заплатила на ответника парична сума в размер на 385,69 лева, от която се претендират 190,58 лева. Ответникът следваше да докаже, че има основание да задържи претендираната сума. Това в случая не бе сторено – защитните правни доводи на страната са неоснователни, доколкото касаят единствено валидността на атакуваната договорна клауза. А тя се призна за недействителна.

Въз основа на всичко гореизложено, искът за недействителност на процесната договорна клауза се намира за основателен и следва да се уважи, а искът за връщане на недължимо платено се намира за доказан по основание и размер, респ. ответникът следва да бъде осъден да възстанови сумата, която е получил за периода ................... без основание по признатата за недействителна договорна клауза, в размер на 190,58 лв. Следва да се присъди и законната лихва от депозиране на исковата молба в съда до окончателно изплащане на вземането, което съставлява правоувеличаваща последица от 4 предявяване на иска и искането за което е сторено своевременно.

По разноските:

С оглед изхода от спора на Ц. М. следва да се присъдят разноските за производството, изчерпващи се в държавна такса в размер на 243,71 лева. Към съда е отправено искане да присъди възнаграждение в по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв от процесуалния представител на г-жа М.. Настоящият състав намира, че съответен на фактическата и правна сложност на делото е хонорар в размер на 480 лева с ДДС, които следва да се присъдят на процесуалния представител.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА поради заобикаляне на закона клаузата на чл. 27 от сключения на .... между страните „Стик-Кредит“ АД, ЕИК: ........, и Ц. Д. М., ЕГН: **********, договор за потребителски кредит № ....

ОСЪЖДА „Стик-Кредит“ АД, ЕИК: ..., да заплати на Ц. Д. М., ЕГН:

**********, сумата от 190,58 лв. /сто и деветдесет лева и петдесет и осем стотинки/, недължимо платена за периода от .............по признатата за недействителна клауза на чл. 27 от сключения на 22.02.2022 г. между страните договор за потребителски кредит №........, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба в съда – ......., до окончателното й изплащане.