Решение № 260438 от 21.01.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И

Е гр. София, 21.01.2021 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на пети октомври две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

ЧЛЕНОВЕ:

КАЛИНА АНАСТАСОВА мл. с. ЕВЕЛИНА

МАРИНОВА при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия Евелина Маринова в. гр. д. № 146 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.

С решение № 213365 от 10.09.2019 г., постановено по гр.д. № 49126/2015 г. на СРС, I ГО, 50 състав, е признато за установено по предявения от С.Г.А. срещу С.П.С. иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, че за С.Г.А. съществува правото на парично вземане по отношение на С.П.С. за сумата от 3000 лв., представляваща платена на отпаднало основание – продажна цена по развален договор за продажба от 10.12.2013 г. на картина „Пейзаж с къщи“, техника: пастел/маслени бои, материал: хартия, с автор: Г.Г., ведно със законната лихва от 17.04.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, за която е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 21064/2015 г. на СРС. Ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 1 520 лв. разноски за заповедното и исковото производство.

Срещу така постановеното съдебно решение е постъпила въззивна жалба от ответника С.П.С.. Счита, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално - неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон, съдопроизводствените правила и е необосновано. Излага съображение, че в издадената заповед за изпълнение за процесната сума е посочено основание обезщетение за имуществени вреди от деликт, което не съответства с дадената правна квалификация в исковото производство, както и че своевременно е релевирал възражение срещу доклада по делото и дадената от съда правна квалификация.

Счита, че по делото не са ангажирани доказателства договорът между страните да е бил развален, като в тази връзка при обсъждане показанията на съпругата на ищеца не е отчетена нейната заинтересованост от изхода на спора, като не може да се приеме и че договорът е развален с исковата молба, тъй като такова изявление не се съдържа в нея и тъй като картината не е върната на ответника.

Счита, че е от страна на СРС не му е дадена процесуалната възможност да докаже, че за него картината е била автентична. Счита, че заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-изкуствоведска експертиза се явява необосновано. Счита, че по делото не се ангажирани доказателства за коя конкретно от всички дадени от ответника не ищеца картини се касае процесният спор по съображение, че ищецът посочва картината като „Пейзаж с къщи“, а същевременно – картината, която предоставя ответникът, е била видимо без къща. Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от ищеца С.Г.А., с който я оспорва. Счита, че правилно предявеният иск е бил уважен от страна на първоинстанционния съд, като депозираната исковата молба е редовна и дадената от съда правна квалификация е правилна. По отношение на довода, че не е ангажирал доказателства за разваляне на договора, счита същия за неоснователен, като поддържа, че от страна на ответника е налице пълно неизпълнение на задължението му по процесния договор, както и че не съществува пречка за разваляне на договора с исковата молба. По отношение показанията на свидетелката А.счита, че същите правилно са били кредитирани от съда. Във връзка с довода, че картината не е върната на ответника, поддържа, че картината „Пейзаж с къщи“ е била предоставена като веществено доказателство по ДП № 7604/2014 г. и върната на ответника с приемо-предавателен протокол от 31.07.2015 г. Счита заключението на изслушаната по делото експертиза за компетентно дадено и обосновано. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД.

В исковата молба, ведно с уточняваща молба от

02.10.2017 г., ищецът твърди, че на 09.12.2013 г. ответникът отишъл в галерията му в гр. София, ул, „******и предложил да му продаде картина – „Пейзаж с къщи“, с размери 99 см Х 62 см, с техника – пастел/маслени бои, материал: хартия, на художника Г.Г., придобита от ответника по наследяване. На 10.12.2013 г. ответникът отново посетил галерията на ищеца, като вече носел самата картина и двамата постигнали договорка относно цената в размер на 3000 лв., която ищецът се задължил да плати и подписали протокол за консигнация, като картината останала на съхранение в галерията на ищеца. На 23.12.2013 г. в „Коста кафе“ в „Мол София“ ищецът предал на ответника сумата от 3000 лв., за което последният подписал документ и декларирал, че картината е оригинал на художника Г.Г.. Твърди, че през м.01.2014 г. предал картината на упълномощено от него лице, което да я остави за рамкиране в ателието на А.Б., който разпознал картината като рисувана от него, заявил, че е продал същата през 2012 г. на лицето С.Г., който от своя страна потвърдил на ищеца последното обстоятелство и заявил, че е продал картината на лицето А.С.. Ищецът твърди, че на 28.01.2013 г. се свързал с ответника по телефона и заявил, че желае да развали договора, като върне картината на ответника, който, от своя страна да му върне платената цена. Твърди, че се е снабдил със заповед за изпълнение от 30.04.2015 г. за исковата сума, срещу която длъжникът е депозирал възражение.

Ответникът С.П.С. оспорва предявения иск. Оспорва да е получил за картината сума в размер на 3000 лв., като в твърди, че е получил 2000 лв. Твърди, че е предал на ищеца общо три картини, две от които – на художника Г.Г., сред които – процесната, като и трите картини били придружени със сертификати от НИМ. Твърди, че във връзка с възникналия спор относно авторството на картините и двете страни сезирали СРП, като била назначена експертиза, която установила, че двете картини на Г.Г., вкл. процесната, не са негово авторство, а третата картина – на Д.К., е автентична. С постановление на СРП било отказано образуването на досъдебно производство срещу ответника за престъплението измама с оглед липсата на умисъл за осъществяването му. Същевременно, оспорва процесната картина да е неистинска.

Със заявление от 17.04.2015 г. С.Г.А. е поискал издаването на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу длъжника С.П.С. за сумата от 3000 лв., като е изложил фактически твърдения за сключен с ответника договор за продажба на картина – „Пейзаж с къщи“, с размери 99 см Х 62 см, с техника – пастел/маслени бои, материал: хартия, на художника Г.Г., в изпълнение на който длъжникът предал на заявителя картината, а последният му платил сумата от 3000 лв. Впоследствие се установило, че картината не е на посочения автор, поради което заявителят поискал връщане на платената сума и предложил връщане на картината.

С разпореждане от 30.04.2015 г. СРС постановил издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за посочената сума.

В срока по чл.414, ал.2 ГПК е постъпило възражение от длъжника С.П.С..

В срока по чл.415, ал.1 ГПК ищецът предявил иск за установяване на вземането си.

Не е спорно между страните, че помежду им валидно е възникнало правоотношение по договор за покупко-продажба на картина „Пейзаж с къщи“ на автора Г.Г. при уговорена цена в размер на 3000 лв.

Страните не спорят, в какъвто смисъл са и ангажираните по делото доказателства, че ответникът е предал на ищеца процесната картина.

По делото е представен протокол за консигнация от

10.12.2013 г., в който е обективирана разписка за предаване на продажната цена от 23.12.2013 г., като пред въззивната инстанция не се поддържат доводи от страна на жалбоподателя във връзка с изводите на първоинстанционния съд, че уговорената цена е била платена от страна на купувача.

Установи се от показанията на свидетелката А., съпруга на ищеца, преценени по реда на чл.172 ГПК, че при предоставяне на процесната картина за рамкиране същата е разпозната от трето за спора лице като създадена от него, а не от Г.Г..

С постановление на СРП от 09.07.2015 г. по ДП №

5158/2014 г. по описа на СДВР, пр.пр. № 1732/2014 г. на СРП е прекратено досъдебното производство, образувано срещу С.П.С. за престъпление по чл.209, ал.1 НК за това, че: на 09.12.2013 г. в гр. София, ул. „******, галерия „Арт център Форум“ с цел да набави за себе си имотна облага е възбудил заблуждение у С.Г.А., че е собственик на картина на Г.Г. „Пейзаж с къщи“ и може да му я продаде за сумата от 3000 лв. и с това е причинил на С.А. имотна вреда в размер на 3000 лв., поради липса на субективната страна на състава на престъплението.

Видно от приемо-предавателен протокол от 31.07.2015 г.

1 бр. картина „Пейзаж с къщи“, смесена техника, пастел, хартия, с неизвестен автор, с размери 80/114 см заедно с рамката /тъмна на цвят и увита с прозрачно фолио/ с изобразени къщи и дървета – веществено доказателство по ДП № 5158/2014 г. на СДВР, пр.пр. № 1732/2014 г. на СРП, на основание постановление на прокурор при СРП от 14.07.2015 г., е върната на С.П.С. на 31.07.2015 г.

Във връзка с допуснатата съдебно-изкуствоведска експертиза по делото ответникът с писмена молба от 22.04.2019 г. е уведомил съда, че процесната картина „Пейзаж с къщи“ е предоставена от него на отговорно пазене в кантората на процесуалния му представител адв. Г., посочвайки адрес на кантората, където вещото лице има възможност да извърши оглед за целите на изготвяне на експертизата.

От заключението на съдебно-изкуствоведската експертиза по делото, изготвена от вещото лице Велислава Стоянова-Тилева, се установи, че процесната картина, предоставена за оглед на вещото лице от процесуалния представител на ответника - адв. Г., на която е изобразен пейзаж с дървета и малка постройка, напомняща къща, в средната част, пред която е изобразено паднало дърво, не е рисувана от художника Г.Г.. Установи се от заключението на вещото лице, че размерите на предоставената й картина са 63/97 см без рамка и 80/114 см с рамка, като последните съвпадат с посочените такива в приемо-предавателния протокол от 31.07.2015 г., с който картината е върната на ответника.

По делото е представено експертно заключение МФ

01-11-031/22.01.2014 г. на комисия за идентификация на културните ценности към Национален исторически музей (НИМ) за картина с наименование „Пейзаж“, размери 60/95 см, пастел, неподписана, за която е посочено, че е с автор Г.Г.. Към т.19 от същото е инкорпорирано изображения на картината, за която е издадено. Този сертификат не се отнася за процесната картина, предоставена за оглед на вещото лице, в какъвто смисъл са изводите на самото вещо лице, които се подкрепят и от съпоставката на изображението, инкорпорирано в сертификата, и снимката на картината, по която е работило вещото лице за изготвяне на съдебно-изкуствоведската експертиза, приложена към заключението. Независимо че по делото не е представен сертификат от НИМ за процесната картина „Пейзаж с къщи“, твърденията на самия ищец са, че такъв му е бил предоставен от ответника.

Установи се от показанията на свидетелката А., че ищецът неколкократно се е свързал с ответника и е поискал да му върне парите.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя във връзка с допустимостта на решението. При предявяване на предвидения от законодателя положителен установителен иск за съществуване на вземането е недопустимо кредиторът ищец да променя материалноправната характеристика на вземането. Ищецът не би могъл да въведе други, различни правопораждащи факти в сравнение с тези, посочени в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. Посочването на друго основание, от което произтича вземането, различно от твърдяното в заявлението, за което е издадена заповед за изпълнение, обуславя недопустимост на установителния иск по чл.415, ал.1 ГПК. /в посочения смисъл - решение № 169/04.01.2016 г. по т.д. № 700/2011 г. на ВКС, II т.о; решение № 43 от 11.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 325/2012 г., II т. о., решение № 171 от 24.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 801/2011 г., IV г. о. и др., пост. по реда на чл. 290 ГПК/.