Решение № 6763 от 11.04.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6763 гр. София, 11.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 59 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СТАНИМИР Н. ЙОРДАНОВ

КЮЛЕРОВ при участието на секретаря **** като разгледа докладваното от СТАНИМИР Н. ЙОРДАНОВ КЮЛЕРОВ Гражданско дело № 20241110151571 по описа за 2024 година Предявен е иск по чл. 422 от ГПК.

Ищеца ***, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от *** – изпълнителен директор и *** – Председател на У С , твърди в исковата си молба, че в негова полза е издадена заповед за изпълнение № 13176 от 27.04.2024 г. по ч.гр. д. № 20954 по описа за 2024 г., като поради подадено възражение от страна на ответницата счита, че за него е налице правен интерес от установяване на вземането си по реда на чл. 422 от ГПК. В съдебно заседание искът се поддържа.

Ответницата М. Л. **** с ЕГН **********, от г р . ***, в срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е подала писмен отговор, в който оспорва предявените по делото искове до размера на притажаваните от нея ¾ ид. части от имота, и моли същите да бъдат отхвърлени за посочените суми.

Третото лице-помагач ***, със седалище и адрес на управление г***, не изразява становище по исковете, не се представлява по делото.

Съдът, след преценка на доказателствата по делото, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Видно от приетото и приложено като доказателство ч.гр. д. № 20954 по 1 описа за 2024 г. на СРС, на 08.04.2024 г. било депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу ответницата за цитираните суми. В закрито разпоредително заседание, проведено на 27.04.2024 г., по ч.гр. д. № 20954 по описа за 2024 г. на СРС, съдът уважил искането и издал заповед за изпълнение против длъжницата. Така издадената заповед била връчена на длъжницата, като същата в срока по чл. 414 от ГПК, депозирала възражение срещу заповедта за изпълнение, с оглед на което на ищеца бил даден срок по реда на чл. 415 от ГПК да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса.

Предявени са при условията на обективно кумулативно съединяване положителни установителни искове с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 20954 по описа за 2024 г. на СРС.

Видно от представения по делото Нотариален акт за собственост върху апартамент по чл. 55 от ЗПИНМ № ***** са придобили процесния недвижим имот при равни квоти. След смъртта на *** на 04.01.1986 г., видно от приложената справка за гражданско състояние и роднини, собственици по силата на наследственото правоприемство са станали ответницата М. Л. **** (дъщеря) с 1/4 ид.ч. и преживялата съпруга *** с 3/4 ид.ч. Въз основа на Нотариален акт за дарение на недвижим имот № ****, дело № **** г. **** е прехвърлила на ответницата притежаваните от нея 3/4 ид.ч. от процесния имот, като прехвърлителя е запазил правото на ползване върху имота. Видно от приложеното удостоверение за родствени връзки № **** г., *** е починала на 22.04.2008 г. От цитираните писмени доказателства се установява, че ответницата е била собственик на Апартамент ****като собствеността е придобила на 04.01.1986 г. въз основа на наследствено правоприемство от баща си **** на 1/4 ид.ч. и на 18.12.1997 г. по силата на договор за дарение на останалите 3/4 ид.ч. По делото беше доказано, че съществувалото вещно право на ползване за*** е погасено с нейната смърт на 22.04.2008 г., от който момент ответникът е придобил качеството потребител на топлинна енергия, доставяна до собствения и имот. Следователно, възражението на ответницата, че е собственик само на ¾ ид. части, е неоснователно. В подадения писмен отговор ответницата е заявила, че не оспорва количеството и качеството на 2 доставената топлинна анергия, поради което и съдът не е допуснал исканите експертизи и счита, че следва да се възприемат посочените от ищеца размери.

Не е налице възражение за изтекла погасителна давност за каквато и да е част от вземанията, поради което този въпрос не следва да се разглежда служебно от съда. С оглед горното следва исковете за главниците за топлинна енергия и дялово разпределение, както и за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия да бъдат изцяло уважени. По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за отправена и получена покана за плащане на това задължение от дата, предхождаща подаването на исковата молба, поради което акцесорната претенция в тази част се явява неоснователна и иска за мораторна лихва следва да бъде изцяло отхвърлен.

С оглед този изход от спора право на разноски имат както ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК, така и ответницата, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.

А. Разноски, сторени от ищеца:

Общия размер на разноските, направени от ищеца, възлиза на сумата в размер на 520, 90 лева /266, 33 евро/, както следва – по заповедното производство по ч.гр. дело № 20954 по описа за 202 4 г. на СРС в размер на 116, 43 лева, от които 66, 43 лева държавна такса и 50 лева юрисконсултско възнаграждение и по исковото производство по настоящото дело в размер на 404, 47 лева, от които 199, 47 лева държавна такса, 5 лева държавна такса за съд. удостоверение, и 200 лева юрисконсултско възнаграждание, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК и чл. 25 от НЗПП в минимален размер.

Общия размер на предявените искове възлиза на сумата в размер на 1 698, 31 евро, а размера на уважените искове възлиза на сумата в размер на 1 692, 22 евро, което е 99, 6 %, в какъвто размер следва да бъдат уважени и разноските, или сумата в размер на 265, 26 евро.

Б. Разноски, сторени от ответницата:

По заповедното производство по ч.гр. дело № 20954 по описа за 2024 г. на СРС адв. З., процесуален представител на ответницата претендира разноски, както следва – адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т.

3 от ЗА, без посочен размер, доколкото същия се определя от съда. С решение 3 на Съда на Европейския съюз на 25 януари 2024 г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, се прие, че:

„Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.“. След като предвиденото възнаграждение в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения не обвързва съда, преценката следва да се извърши като се вземе предвид вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл е и актуалната практика, застъпена в определение по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, I Т.О. и определение по т.д. № 4

1990/2023 г. на ВКС, II Т.О. В разглеждания случай дължимите усилия на адвоката по отношение на всеки един от заявителите, доколкото безспорно всеки един от тях е в самостоятелно правоотношение с длъжника, изразяващи се в подготовка, проучване, попълване на образец на заявлението не се отличават с фактическа и правна сложност, поради което размерът на адвокатско възнаграждение от по 200 лева за всеки един от заявителите би напълно възмездил предоставените правни услуги /в този смисъл е и практиката на СГС – например определение № 21428 от 31.10.2025 г., постановено по въззивно частно гражданско дело № 20251100510845 по описа за 2025 година, с което е изменен размера на възнаграждението, присъдено по ч.гр.д. № 8560 по описа за 2025 г. на СРС, 59 с ъстав. С оглед горното следва на адв. З. да се присъди сумата в размер на 200 лева по заповедното производство за защитата на ответницата. По исковото производство по настоящото дело адв. З., процесуален представител на ответницата претендира разноски, както следва – адвокатско възнаграждение в размер на 632 лева, по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА, като съдът намира за неоснователно заявеното от и щ е ц а възражение за прекомерност на претендираното от заявителя адвокатско възнаграждение. Следователно, на адв. З., процесуален представител на ответницата, се дължи сумата в размер на 832 лева /425, 39 евро/, и доколкото отхвърлената част от исковете представлява 0, 40 % от общия предявен размер, то и разноски следва да се присъдят в размер на 1, 70 евро.

Водим от горното съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО спрямо М. Л. **** с ЕГН **********, от ****, че дължи на ***, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от *** – изпълнителен директор и *** – Председател на УС, сумата в размер на 1 481, 41 евро /хиляда четиристотин осемдесет и едно евро и четиридесет и един евроцента/, явяваща се равностойността на сумата в размер на 2897, 38 лева, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК – 08.04.2024 г., до окончателното изплащане на задължението, 5 представляваща главница – стойността на незаплатената топлинна енергия за периода м.05.2021 г. – м.04.2023 г., сумата в размер на 180, 99 евро /сто и осемдесет евро и деветдесет и девет евроцента/, явяваща се равностойността на сумата в размер на 353, 98 лева, представляваща представляваща мораторна лихва за забава за периода 15.09.2022 г. – 18.03.2024 г., както и сумата в размер на 29, 82 евро /двадесет и девет евро и осемдесет и два евроцента/, явяваща се равностойността на сумата в размер на 58, 33 лева, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК – 08.04.2024 г., до окончателното изплащане на задължението, представляваща главница – стойността на дялово разпределение за периода м.05.2021 г. – м.04.2023 г., съгласно издадената заповед за изпълнение № 13176 от 27.04.2024 г. по ч.гр. д. № 20954 по описа за 2024 г. на СРС, 59 състав.

ОТХВЪРЛЯ предявеният от ***, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление срещу – с ЕГН **********, от гр. ****, иск с пр. осн. чл.