Решение № 1050 от 16.11.2023, Районен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 1050 гр. Кюстендил, 16.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XVI-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двА.десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мария Ст. Танева при участието на секретаря Цветанка В. Александрова като разгледа докладваното от Мария Ст. Танева Гражданско дело № 20221520102419 по описа за 2022 година

Производството е образувано по искова молба от С. М. Н., ЕГН:

**********, адрес: общ. К., с. Ж., ул. „П. Р.“ №***, чрез адв. Ив., против „Н.“ ***, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр. С., ул. „Л. Ст.“ № *, ет. **.

В исковата молба се сочи, че на 26.05.2022 Н. сключила договор за кредит с ответника, по силата на който бил предоставен кредит на ищеца в размер на 1500 лв., при фиксиран лихвен процент по заема в размер на 40,39 % и ГЛП – 48,77 %. В договора била заложено условие за предоставяне на банкова гаранция или гаранция от небанкова институция по чл. 4, ал. 3. В случай на неизпълнение на условията от кредитополучателя в чл. 6, ал. 1 на договора то последният дължал неустойка в размер на 1200 лв., която следвало да се изплати с погасителните вноски по кредита. Ищецът сочи, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като била изгубила обезщетителната си функция, а тя единствено водела до неоснователно обогатяване на ответника.

Твърди, че обстоятелството, че неустойката се кумулира с погасителните вноски води до скрито оскъпяване на кредита, което противоречи на добрите нрави. Сочи противоречие с Директива 2008/48 и практика на СЕС. На тази 1 база се иска да се постанови съдебно решение, с което да се прогласи нищожността на клауза на чл. 6, ал. 1 от договора за кредит за заплащане на неустойка като противоречаща на принципа за добри нрави, и нарушаваща чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК относно същественото съдържание на договорите за потребителските кредити.

В срок е постъпил отговор на искова молба от ответника, в който е изложено, че за ищеца липсва правен интерес да предяви иска, тъй като банката не е начислявала неустойката. Твърди, че клаузата за неустойка е валидна, неустойката не излиза извън наказателната си функция, не противоречи на добрите нрави, договорена е между страните. Излага, че изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 от ЗПК са спазени, лихвения процент бил ясно посочен.

Ответникът е предявил насрещен иск, с който моли съда да осъди Н. да му заплати дължими суми по договор за кредит № ***********, както следва:

867,43- падежирала главница за периода от 27.09.2022 г. до 27.03.2023 г., ведно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане; 20.19 лв. – обезщетение за забава за периода от 28.09.2022 г. до 27.03.2023 г.; 293,13 лв. – предсрочно изискуема главница за периода 27.04.2023 г. до 27.05.2023 г., ведно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане; 152,57 лв- падежирала възнаградителна лихва за периода 27.10.2022 г. -27.03.2023 г.; 3,78 лв. – обезщетение за забава върху възнаградителната лихва за периода 28.10.2022 г. – 27.03.2023 г. Сочи, че по договора за кредит от 26.05.2022 г. е предоставил на длъжника 1500 лв., като Н. е погасила единствено задължение в размер на 520 лв. на 12.08.2022 г.

Прави изявление за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита с настоящата искова молба.

С. Н. е представила отговор на насрещната искова молба, с който я намира за неоснователна, недоказА. в претендирания размер. В случай, че съдът намери иска за основателен, прави възражение за прихващане между главницата от 1316 лв. със сума в размер на 1020,19 лв. – последната представляваща сума получена от кредитодателя на основание нищожни договорни клаузи. С последваща молба, в изпълнение на указанията на съда стрА.та е конкретизирала възражението си за прихващане, като е посочила, че сумата, което моли да бъде прихвА.та е в размер на 620,19 лв., от които 2

220,19 лв. – възнаградителна лихва; 200 лв. – неустойка; 200 лв. – възнаграждение за поръчител/гаранция.

Съдът намира за установено от фактическа и правна стрА. следното:

1.

По отношение на главния иск:

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, предл. 2 и предл. 3, вр. чл. 92 от ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, за прогласяване на нищожност на клауза от договор за кредит. В доказателствена тежест на ищеца е да докаже, че е сключен договор за кредит между страните; че е налице твърдяното противоречие на клаузи от договора за потребителски кредит с императивни законови разпоредби и/или с добрите нрави, респективно че е налице заобикаляне на закона, респективно че клаузите са неравноправни. В тежест на ответника е да докаже, че оспорените клаузи са действителни, включително са договорени индивидуално.

По делото не се спори, че между страните е налице облигационно правоотношение. Видно от представения договор за паричен заем № *********** от 26.05.2022 г. „Н.“ ***, ЕИК **** се е задължил да отпусне заем в полза на С. М. Н., в размер на 1500 лв. Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора, в срок до края на следващия ден от сключване на договора, кредитополучателят трябва да обезпечи задължението си и да предостави на кредитора гаранция, съобразно общите условия на договора. Гаранцията трябва да бъде за сума в размер на 1848,00 лв. Съгласно чл. 6 е предвидено в случай на неизпълнение на задължението по чл. 4, ал. 3, длъжникът дължи на кредитора неустойка в размер на 1200 лв.

По делото не се спори, че ответникът е отпуснал заем на ищцата, като същата го е усвоила.

Кредитополучателят е физическо лице, на което с процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност. С оглед на това ищецът има качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно заемодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, което обстоятелства е и отделено за безспорно между страните.

По делото е спорен въпросът дали уговорената между страните клауза за заплащане на неустойка поради непредставяне на обезпечение е нищожна.

Разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл.

3

143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.

Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО.

Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.

Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени искания в насока, че оспорената клауза е индивидуално уговорена. Поради което съдът намира, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им на заемателя от стрА. на заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.

1. Съдът намира, че разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от процесния договор е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Съдът съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в което е прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Неустойката е предвидена за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, и е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели само и единствено да постигане неоснователно обогатяване.

В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения от 4 заемодателя начин в чл. 4, ал. 3 от Договора и Общите условия.

Следователно задължението за заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора. Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното.

В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.

Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.

2. Съдът намира, че клаузата за неустойка заобикаля чл. 19, ал. 4, вр. ал.

1 от ЗПК.

По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 40.39 %, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката в размер на 1200 лв., която се заплаща 5 разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски и която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор "неустойка" е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, която съгласно ПМС № 426 от 18.12.2014 г. е в размер на 10 %, или годишният размер на разходите не следва да надхвърля 50 % от предоставената по кредита сума. Съдът намира, че с разглеждА.та неустоечна клауза се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. В случая само размера на неустойката представлява над 50 % от заетата сума и заедно с нея се формира годишен процент на разходите, който е значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК.