Решение № 3152 от 18.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3152 гр. Пловдив, 18.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20255330101119 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Г. Ч. Я., ЕГН **********, с адрес: с. М. против „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, представлявано от Н. П. П., с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, за прогласяване нищожността на Договор за кредит № *** от *** г., сключен между страните, а при условията на евентуалност е предявен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 18, ал. 1 от Договор за кредит № *** от *** г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 2953,92 лв., е нищожна като противоречаща на добрите нрави и нарушаваща императивните изисквания на ЗПК и ЗЗП с правна квалификация по чл. 26, ал.1, предл. трето ЗЗД и чл. 146 ЗПК.

Предявени са и насрещни искове от „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, представлявано от Н. П. П. против Г. Ч. Я., ЕГН **********, с адрес: с. М., с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240 ЗЗД във връзка чл. 86 ЗЗД , а при условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за кредит № *** от *** г., по силата на който на ищеца била предоставена сумата от 1500 лв. Съгласно договора, ищецът следвало да върне сумата от 5148 лв. ГПР по кредита е в размер на 58,38%, а ГЛП – 47%, при срок на кредита – 18 вноски. Съгласно чл. 18, ал. 1 от договора, ищецът дължи неустойка в размер на 2935,92 лв. Счита, че договорът е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Нито в договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва, както и неустойката. Твърди, че в договора била посочена само абсолютната стойност на ГПР, но липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита. Договорът бил нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл. 19, ал.

1

4 ГПК, тъй като сумата която се претендира за неустойка не е включена в размера на ГПР и ГЛП. Счита, че договорът е изцяло недействителен.

При условията на евентуалност, счита че клаузата на чл. 18, ал. 1 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като сумата която се претендира чрез нея в размер на 2935,92 лв. е в размер над 190% от сумата отпусната по договора за кредит – 1500 лева.

По този начин бил нарушен принципът за добросъвестност и справедливост. Наред с това неустойката противоречи и на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответното дружество е депозирало писмен отговор, със становище за неоснователност на предявените искове.

Твърди, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК. Договорът бил валиден, като в същия били уговорени съществените му параметри – главница и лихва са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Аргументите на ищеца за нарушение на чл. 11, ал.

1, т. 9 ЗПК били напълно несъстоятелни. При формиране на ГПР били спазени всички закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Твърди, че ГПР не надхвърля предвидения в закона размер – пет пъти размера на законната лихва за забава, като не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка не е и не следва да бъде включена в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Неверни били твърденията, че неустойката представлява възнаграждение. Неустойката била уговорена като санкция при неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с договора ангажимент да предостави на кредитора поне едно обезпечение – банкова гаранция или поръчител. Освен това ищецът разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със СЕФ. Договорената неустойка не противоречала на добрите нрави. Твърди, че не е налице неравноправност по ЗЗП. Излага, че клаузите на договора дават яснота на потребителя и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота била налице както при сключване на договора, така и при подписването му. Сочи също така, че през 2023 г. ищецът сключил общо три договора, които съдържат уговорки за плащане на неустойка при непредставяне на обезпечение по кредита, поради което е бил запознат с условията по договорите.

Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

В срока за отговор на исковата молба са предявени насрещни искове от „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. бул.

Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, представлявано от Н. П. П. против Г. Ч. Я., ЕГН **********, с адрес: с. М., с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240 ЗЗД във връзка чл. 86 ЗЗД, а при условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД.

В насрещната искова молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който на ответника била предоставена сумата от 1500 лв., при фиксиран лихвен процент от 47%, дължим на 18 месечни вноски с дата на първо плащане – *** г. и последна вноска на – *** г. Кредитополучателят не изпълнил задължението си да предостави обезпечение, съобразно условията на чл. 6 от договора, поради което била активирана предвидената в чл. 18 от договора неустойка.

Кредитополучателят направил следните плащания по договора – на *** г. - 331 лв., на ***г. 100лв., на ***г. - 150лв., на ***г. - 129лв. и на ***г. - 150лв. Като общо платеното е в размер 2 на 860 лв., с която сума са погасени първата вноска и частично втората и никаква част от главницата.

Твърди се, че към момента Г. Ч. Я., ЕГН *** е в просрочие на 16 вноски по кредита с падежи от *** г. до *** г., което е основание кредитора да упражни правото си по чл. 13, ал.

3 от договора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Задължението на ответника по настоящия иск е в общ размер 5295,08 лева, от които 1500 лева главница, 652,75 лева възнаградителна лихва, 2598,31 лева договорна неустойка и 544,02 лева такси.

С оглед изложеното от съда се иска да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца, както следва: сумата от 640 лв. /шестстотин и четиридесет лева/, представляваща неизплатено задължение за главница по Договор за паричен заем № *** от *** г., в пълен размер от 1500 лв., ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск до окончателното плащане.

При условията на евентуалност, в случай че съдът приеме, че процесният договор е недействителен в цялост, моли на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 23 ЗПК ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца, сумата от 640 лв. /шестстотин и четиридесет лева/, представляваща неизплатената чиста стойност на кредита по Договор за паричен заем № *** от *** г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск до окончателното плащане.

Претендира разноски.

Моли в случай, че съдът уважи претенцията на ищеца по първоначалния иск и насрещната искова молба, да бъде допуснато прихващане на установените от съда насрещни вземания на страните за съдебно-деловодни разноски, до размера на по-малкото.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговора на насрещната искова молба, с която се взема становище за неоснователност на предявените искове.

Излага доводи за нищожност на договора, поради неспазване на разпоредбите на ЗПК – чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. с чл. 22 ЗПК. В ГПР следва да бъдат включени разходите по кредита, които ще се понесат от потребителя, което не било сторено. При липса на ГПР договорът е нищожен и на връщане подлежи само главницата по кредита, съгласно чл. 22-23 ЗПК.

В случай, че съдът уважи исковите претенции моли разноските по делото да останат в тежест на ищеца по насрещния иск.

Прави възражение за прихващане на сумата от 860 лв. – заплатена от ответника като моли същата да бъде прихваната към дължимата се главница.

Моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

В отговора на насрещната искова молба е направено възражение за прихващане между заплатената по договора сума от 860 лева и претендираната от ищцовото дружества главница.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Страните не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че на *** г. между тях е сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който на ищеца по първоначалната искова молба е предоставена в заем сумата от 1500 лв., при фиксиран лихвен процент от 47% и ГПР – 58,38%, дължима на 18 месечни вноски с дата на първо плащане – *** г. и последна вноска на – *** г. Няма спор също относно факта, че в 3 договора е предвидена неустойка при неизпълнение на задължението за обезпечаването му в размер на 2935,92 лева, платима ведно с месечните погасителни вноски.

По делото са приети като писмени доказателства Договор за кредит от *** г., лог файл по процесния договор, стандартен европейски формуляр и искане за сключване на договора.

От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, извършена от в. л. Т. Р. се установява, че платените суми по договора са общо 860 лева, с които са погасени неустойка в размер на 327,25 лева, възнаградителна лихва в размер на 58,75 лева, такси за администриране на просрочен кредит 135 лева, законна лихва 317,19 лева и част от неустойка за забава в размер на 21,81 лева.

Актуалният размер на вземането на „Кредирект“ ЕООД по договора за потребителски кредит от *** г. към датата на подаване на исковата молба възлиза на 1500 лева главница, възнаградителна лихва в размер на 652,75 лева и неустойка в размер на 2598,31 лева.

Съдът кредитира заключението на съдебно-счетоводната експертиза, като компетентно извършено, отговарящо пълно и ясно на поставените въпроси и неоспорено от страните.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Установява се от приетите по делото доказателства, а между страните е отделен за безспорен факта, че в процесния договор е предвидено задължение за обезпечаването му, а при неизпълнение на същото е дължима от кредитополучателя неустойка в размер на 2935,92 лева, платима ведно с месечните погасителни вноски.

Съдът приема, че с тези разпоредби от договора се нарушава чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като годишният процент на разходите не отразява вярно реалните разходи по кредита.

Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в § 1, т. 2 от ЗПК, че – „Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В договора за потребителски кредит, е посочено, че размерът на ГПР е 58,38%, в който размер обаче е включена само главницата и лихвата, като не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката в чл. 6, във вр. с чл. 18 от договора, предвиждаща неустойка при непредставяне на обезпечение в размер на 2935,92 лева, при отпуснат заем в размер на 1500 лева. Следва да се посочи, че задължението за обезпечаване на главното задължение по договора, има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането 4 на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това предварително е уговорена неустойка, която от самото начало е разсрочена и включена в месечните погасителни вноски, без да може да компенсира повишения риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава едно допълнително възнаграждение. Ето защо посочения в договора годишен процент на разходите от 58,38 % не отговаря на действителния такъв, като в него следва да се включи и сумата за неустойка и така размерът на годишния процент на разходите, реално би надвишил значително законоустановения размер на ГПР, посочен в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според който – „Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България“, което от своя страна не отговаря на изискването за добросъвестност между страните и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя.