Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 1952 от 24.06.2025, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно търговско дело 854/2025
Вид
Определение № 1952
Подписан
24.06.2025
Състав
Тотка Калчева, Диляна Господинова, Галина Иванова

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1952 гр. София, 24.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина Иванова

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Диляна Господинова Касационно търговско дело № 20258002900854 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Гилини“ ООД срещу решение № 19 от 20.01.2025 г., постановено по в.гр.д. № 382/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 92 от 18.04.2024 г., постановено по гр.д. № 326/2023 г. по описа на Окръжен съд – Габрово. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от „Гилини“ ООД срещу „Алу Бета“ ЕООД искове за заплащане на сумата от 108 лв., представляваща годишна такса за управление на съсобствени имоти в гр. Габрово, дължима за периода от 26.11.2022 г. до 25.11.2023 г., както и сумата от 42 153 лв., представляваща месечна такса по чл. 36 от вътрешен правилник, приет с решение на съсобствениците, притежаващи повече от половината от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор .... по кадастралната карта и кадастралните регистри /КККР/ на гр. Габрово и построените в него сгради.

В касационната жалба се посочва, че обжалваното решение е недопустимо, както и че е неправилно. Наличието на всеки от тези пороци е обосновано с едни и същи доводи за извършено от въззивния съд неправилно тълкуване на клаузата на чл.

36 от приетия от съсобствениците на процесните имоти вътрешен правилник, в резултат на което той е счел, че с нея е постигнато съгласие за дължимост на санкция, а волята на мнозинството от съсобствениците е да предвидят заплащане на месечен наем от лицата, ползващи открити площи от съсобствените имоти без сключен договор за наем с лицето, избрано за техен управител. Касаторът сочи още, че въпреки че въззивният съд правилно е приел, че дадената от първоинстанционния съд правна 1 квалификация на предявените искове е грешна и следва да бъде изменена, той е достигнал до неправилния извод, че това не е основание за отмяна на първоинстанционното решение.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Той формулира и три въпроса, по които счита, че има произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение, като поддържа допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът по касация „Алу Бета“ ЕООД оспорва касационната жалба, като изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Счита, че това решение е правилно. Претендира присъждане и на направените в производството пред касационната инстанция разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:

С разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е въведено ограничение за касационно обжалване на решенията, постановени от въззивния съд, като е предвидено, че не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. - за граждански дела, и до 20 000 лв. - за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост.

От твърденията на ищеца, направени в обстоятелствената част на исковата молба, и заявения в нея петитум е видно, че настоящото исково производство е образувано за разглеждане на два обективно кумулативно съединени иска за осъждане на ответника „Алу Бета“ ЕООД да заплати на ищеца „Гилини“ ООД сумата от 108 лв., представляваща годишна такса за управление, дължима съгласно вътрешен правилник, приет с решение на съсобствениците, притежаващи повече от половината от правото на собственост върху общи недвижими имоти, находящи се в гр. Габрово и сумата от 42 153 лв., представляваща месечна такса по чл. 36 от вътрешен правилник, приет с решение на съсобствениците, притежаващи повече от половината от правото на собственост върху общи недвижими имоти, находящи се в гр. Габрово. Предмет на двата осъдителни иска са самостоятелни парични вземания, които нямат връзка на обусловеност помежду си. Цената на всеки от исковете се определя по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и е в размер на търсената сума. С оглед на това цената на предявения осъдителен иск, имащ за предмет вземането за годишна такса за управление, е 108 лв., което е под установения в закона минимален праг за достъп до касация на въззивни решения както по граждански, така и по търговски дела. Ето защо 2 решението на Апелативен съд – Велико Търново, постановено по този иск, не подлежи на касационно обжалване, без значение дали делото за неговото разглеждане ще се определи като гражданско или като търговско. Това прави подадената касационна жалба, с която решението се обжалва в тази му част, недопустима и като такава, тя следва да бъде оставена без разглеждане.

В останалата част касационната жалба е насочена срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, доколкото с него е разгледан искът за заплащане на месечна такса по чл. 36 от вътрешния правилник, чиято цена е 42 153 лв. освен това тя е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок и от надлежна страна, поради което е допустима.

За да постанови обжалваното решение в частта му, в която то подлежи на касационно обжалване, Апелативен съд – Велико Търново е приел, че предмет на разглеждане е предявен от „Гилини“ ООД срещу „Алу Бета“ ЕООД иск с правна квалификация чл. 30, ал. 3 ЗС за заплащане на сумата от 42 153 лв., представляваща такава, дължима по чл. 36 от вътрешен правилник, приет с решение на съсобствениците, притежаващи повече от половината от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор ..... по КККР на гр. Габрово и построените в него сгради. Въззивният съд е дал правна квалификация на предявения иск, която се различава от тази, определена от първоинстанционния съд, като за да направи това той е съобразил следното: - че описаният поземлен имот и построените в него сгради са съсобствени между няколко лица; - че законът допуска по решение на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общите вещи, да бъде възложено тяхното управление на трето за съсобствеността лице; - че в случая такова възлагане е направено с решение от 27.10.2022 г., прието от съсобственика, притежаващ 98, 6813 % от процесните имоти, с което за техен управител е определен ищецът „Гилини“ ООД, - че разходите на управителя представляват тежест на общата вещ по смисъла на чл. 30, ал. 3 ЗС и в тяхното поемане участват съразмерно както съсобствениците, така и лицата, на които е учредено вещно право на ползване, каквото е ответното дружество „Алу Бета“ ЕООД. В обжалвания акт е посочено, че разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ЗС позволява с решение на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ, да бъдат приети правила за начина, по който съсобствените имоти ще се използват и управляват. Такъв характер имат правилата, обективирани във вътрешния правилник, приет с решението от 27.10.2022 г. от съсобственика, притежаващ 98, 6813 ид.ч. от правото на собственост върху процесните съсобствени имоти, находящи се в гр. Габрово. По този ред обаче не могат да се вземат решения от съсобствениците за даване на права на избрания управител на общите имоти, които да са извън компетентността му, която е да извършва само действията по тяхното поддържане и запазване. Въззивният съд е счел, че изцяло извън компетентността на управителя е правото, предвидено в чл. 36 от вътрешния 3 правилник, да налага и събира санкция на лицата, които ползват имотите без да са сключили с него договор за това. Констатирал е и че размерът на тази санкция не е ясно определен в правилника. С оглед на това е заключил, че клаузата на чл. 36 от вътрешния правилник не поражда правни последици за съсобствениците на имотите и от нея за управителя „Гилини“ ООД не е възникнало парично вземане към ответника „Алу Бета“ ЕООД. Това прави предявеният осъдителен иск неоснователен, както е приел и първоинстанционният съд.

На първо място трябва да се посочи, че в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на вероятна недопустимост на решението на Апелативен съд – Велико Търново, което представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. За да обоснове този порок, касаторът, имащ качеството на ищец в първоинстанционното производство, излага съображения, които въпреки неясното формулиране, може да се приеме, че се отнасят до това, че въззивното решение е постановено по иск, който той е предявил, без да има процесуалноправна легитимация да стори това, което според него се свързва с извода на съда, че той не е титуляр на предявеното притезателно право.

Надлежната процесуална легитимация в производството се обуславя от спорното материално право, предмет на иска, което се индивидуализира чрез правопораждащия юридически факт, субектите на спорното правоотношение и неговото съдържание и се въвежда в процеса с исковата молба чрез посочване на основанието и петитума на иска. От изложените от ищеца „Гилини“ ООД твърдения за правопораждащите факти и формулирания петитум е видно, че предмет на предявения иск е спорно материално право, което това дружество твърди да има към „Алу Бета“ ЕООД за получаване на конкретна парична сума. След като самият ищец „Гилини“ ООД заявява, че е титуляр на това право, то той е процесуалноправно легитимиран да предяви пред съда иска за неговата защита. Въпросът дали спорното право е възникнало за ищеца е относим не към неговата процесуалноправна легитимация, а към материалноправната му легитимация, която има значение за основателността на иска, а не за неговата допустимост. Ето защо трябва да се заключи, че липсват данни за вероятна недопустимост на обжалваното решение и то не следва да бъде допускано до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

На следващо място, в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поддържа и основанието за допускане до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като сочи, че обжалваното възззивно решение е очевидно неправилно.

В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл.

280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност 4 на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика.

За да мотивира наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, касаторът заявява единствено, че в решението е направен неправилен извод, че ищецът не е носител на материалното право да претендира заплащането от ответника на такса за ползване на открити площи в съсобствен поземлен имот, чието управление му е възложено. Той обаче не посочва това да е в резултат от допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния закон или в резултат на грубо нарушаване на правилата на формалната логика. От съдържанието на изложените от въззивния съд мотиви не може да се приеме, че постановеното от него решение страда от такива тежки пороци, които да го правят очевидно неправилно. С оглед на това неговото касационно обжалване не може да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.