Решение № 105 от 29.05.2026, Окръжен съд - Габрово

РЕШЕНИЕ

№ 105 гр. Габрово, 29.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веселина Топалова

Членове:

Диян Д. Атанасов

Габриела Б. Илиева при участието на секретаря Д.а Бл. Платиканова като разгледа докладваното от Габриела Б. Илиева Въззивно гражданско дело № 20264200500175 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. 1531/18.02.2026 г. от Д. К. Д., чрез адв. В. Д., против Решение № 56/13.02.2026 г. по гр. д. № 3095/2025 г. по описа РС – Габрово, с което е признато за установено в отношенията между страните, че Д. Д. дължи на И. И. Б. сумата от 1 119, 73 евро, представляваща главница, ведно със законната лихва от 03.10.2025 г. до окончателното изплащане на вземането; сумата от 407, 13 евро, представляваща мораторна лихва за периода 16.01.2023 г. – 03.10.2025 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 № 847/03.10.2025 г. по ч. гр. д. № 1578/2025 г. по описа на РС – Димитровград.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционното решение. Излага се, че съдът необосновано е приел за доказано предаване на паричната сума в размер на 2 190 лв. /равностойност на 1 119, 73 евро/, въз основа на показанията на св.

Х.Л.. Твърди, че свидетелят не е посочил конкретен размер на сумата, какво е основанието за предаване на сумата, точна дата на предаването и уговорен падеж за връщането на сумата. Сочи, че свидетелят в съдебно заседание е заявил, че не знае в каква връзка са предадени парите на Д. Д.. Излага, че съдът е възприел предаване на паричната сума на основание заемно правоотношение, игнорирайки факта, че между страните е съществувало трудово правоотношение. Твърди, че ищецът в първоинстанционното производство И. Б. не е доказал всички факти от фактическия състав на 1 договора за заем и съдържанието на съществените уговорки по него – липсвали доказателства за писмен договор, разписка за предаването или банков превод, признание от страна на Д. Д., както и липсвали доказателства за конкретен падеж. Наред с това, съдът не бил обсъдил противоречията в твърденията на ищеца, а именно, че сумата е дадена за посрещане на разходи, свързани с коледни празници, а в съдебно заседание посочил различни причини за предаването й като ремонт на автомобил, шофьорски курс, адвокатски услуги. Моли съда да отмени обжалваното решение, като отхвърли изцяло предявените искове от И. Б.. Претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна И. И. Б., чрез пълномощника си адв. Д. Н., депозира отговор на въззивната жалба, в който заявява становище за правилност и обоснованост на обжалваното решение, за което излага съображения.

Въззивната жалбата е редовна и допустима, като подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане по същество.

Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следи служебно за валидността на решението, както и за допустимостта му в обжалваната част, а по останалите въпроси досежно неговата правилност е ограничен от посоченото във въззивната жалба. Съобразно правомощията си, въззивният съд намира, че решението е валидно и допустимо, поради което пристъпва към проверка на неговата правилност съобразно наведените възражения от въззивника.

Първоинстанционното производство е образувано по обективно и кумулативно съединени положителни установителни искове с пр. квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 422 ГПК вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД от И. И. Б. против Д. К. Д. за установяване съществуването на вземанията в размер на 2 190 лв.

/равностойност на 1 119, 73 евро/, представляваща главница по договор за заем, сключен през 2022 г., ведно със законна лихва от 03.10.2025 г. и 796, 27 лв. /равностойност на 407,13 евро/, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение за периода 16.01.2023-03.10.2025 г., за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 847/03.10.2025 г. по ч. гр. д. № 1578/2025 г. по описа на РС – Димитровград.

С Решение № 56/13.02.2026 г. по гр. д. № 3095/2025 г. по описа на РС – Габрово предявените искове са уважени изцяло.

В тежест на ищеца по главния иск с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД вр. 240, ал. 1 ЗЗД е да докаже, в условията на пълно и главно доказване: 1) сключен договор за заем, по който заемодателят 2 да е предоставил уговорена сума на заемателя; 2) настъпване падежа на задължението на длъжниците за връщане на заетата сума.

В тежест на ищеца по акцесорния иск с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД е да докаже, в условията на пълно и главно доказване, възникването на главен дълг, изпадането на длъжника в забава, както и размера на обезщетението за забава.

Договорът за заем е реален и неформален договор, който се счита за сключен от момента на предаване на сумата, предмет на договора, като няма пречка страните да изберат да обективират сключения от тях договор в писмен акт. В настоящият случай, няма данни за обективирането на договора в писмен документ, но доколкото това не е и необходимо, т.к. писмената форма на договора за заем не е за действителност /ad solemnitatem/, а само за доказване /ad probationem/, възражението на въззивницата за липса на писмен документ във въззивната жалба е неоснователно. Предвид обстоятелството, че сумата по договора е по-малка от 5 000 лв., не се прилага ограничението на чл.

164, ал. 1, т. 3 ГПК и сключването на договора може да се доказва със свидетелски показания. От изслушаните свидетелски показания на Х.Л., който е помагал през 2022 г. във фирмата на И. Б., поради влошеното здравословно състояние на последния, се установява, че преди рождения ден на свидетеля – 26.12., същият се е намирал в канцеларията на фирмата на И. Б. и е видял И. Б. да предава банкноти в номинална стойност 20 лв. на Д. Д.. И. Б. в Д. Д. са обсъждали връщането на предадената сума. Свидетелят си спомня, че страните са обсъждали конкретната причина, поради която на Д. Д. са й били необходими паричните средства, но не си спомня каква е била тя. Това обстоятелство не разколебава доказателствената стойност на св. показания на Х.Л., доколкото предвид изминалия период от време и липсата на личен интерес у свидетеля досежно обсъжданото обстоятелство. Напротив, засилва доказателствената стойност на показанията, тъй като пълната липса на личен интерес изключва каквато и да е заинтересованост от изхода на делото или предварително нагласена теза.

Във връзка с възражението във въззивната жалба, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по което може да са предадени парите, настоящият въззивен състав намира същото за неоснователно. Св.

В.Д., съпруг на Д. Д., в свидетелските си показания излага пред съда, че сключеният трудов договор е бил фиктивен и Д. не е получава трудово възнаграждение по този договор. В тази част, съдът не кредитира неговите показания, т.к. от обясненията на И. Б. се установява, че договорът не е бил фиктивен. Изложеното от Б. се подкрепя и от св. показания на Х.Л., който излага, че Д. е работила при И. Б., макар и да не знае каква дейност е извършвала там. В частта, в която свидетелят В.Д. посочва, че в края на 2022 г., когато отношенията им с Д. са били обтегнати, не са постъпвали допълнителни приход в семейния бюджет, съдът им дава вяра. Това обстоятелство обаче не може да опровергае предаването на паричната сума в заем, което се установява от св. показания на Х.Л., т. к. самият св. В. посочва, че през този период отношенията му с Д. са били обтегнати. Същият посочва, 3 че не знае да е сключван заем и че в семейният бюджет не са постъпвали приходи от заем, но свидетелят е бил заблуден и че трудовият договор е фиктивен. Предвид обтегнатите отношения между него и Д. в този период обаче, както и обстоятелството, че св. В.Д. изнася пред съда, че трудовият договор на Д. е бил фиктивен, т.е. не е получавала възнаграждение по него, което не е в неин интерес и се опроверга от обясненията на И. Б., не може да се направи извод, че закономерно щом свидетелят не знае да е сключван заем, такъв действително не е сключван.

По отношение възражението за липса на обсъждане на противоречието в причините за сключване на заема, посочени от ищеца И. Б. в исковата молба и посочените в дадените от него обяснения в съдебно заседание, настоящият въззивен състав също намира за неоснователно. Следва да се посочи, че мотивът за сключването на заема, разбиран като субективна причина или подбуда, която подтиква страните да встъпят в заемни правоотношения, е без значение за фактическия състав по сключването на договора. Достатъчно е да са осъществени елементите от фактическия състав по постигане на съгласие и реалното предаване на сумата, което се доказа по делото.

По отношение на падежа за връщането на предадената сума, посочен в исковата молба - до средата на м. януари 2023 г., ищецът не е доказал наличието на такава уговорка в сключения договор за заем. Независимо от това, последователно се приема в съдебната практика, че исковата молба има ролята на покана и поставя длъжникът в забава. Връчването на исковата молба на ответника представлява покана за изпълнение на задължението му по договора и следва да се вземе предвид от съда с оглед разпоредбата на чл.

235, ал. 3 ГПК. Затова съдът приема, че е настъпил и падежът на вземането на ищеца, поради което предявеният главен иск се явява доказан и в тази част решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено.

С оглед липсата на доказателства за настъпил падеж на 16.01.2023 г., каквото е твърдението на ищеца в исковата молба, акцесорният иск за обезщетение за неизпълнение на парично задължение в размер на 407, 13 евро за периода от настъпване на падежа – 16.01.2023 г. до депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 03.10.2025 г. следва да бъде отхвърлен като недоказан, поради което в тази част решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено.

При постановяване на решението си въззивният съд трябва, при спазване на правилата на чл. 78 от ГПК, да определи дължимите се между страните разноски пред първата инстанция с оглед на измененото решение и да присъди същите, заедно с направените пред втората инстанция разноски /Определение № 224 от 09.05.2016 г. по ч. гр. д. № 5263/2015 г., IV г. о. на ВКС/.

Съобразно уважената част от исковете след въззивния контрол на ищеца в първоинстанционното производство, с оглед представените доказателства за извършването им, се следват 333, 36 евро за исковото производство и 244,01 евро за заповедното производство. Решението следва да бъде отменено в частта за разноските, с която ответницата в първоинстанционното 4 производство е осъдена да заплати на ищеца сумата над 333, 36 евро до присъдените 454, 57 евро за исковото производство и над сумата 244,01 евро до присъдените 332, 73 евро за заповедното производство. Ответницата в първоинстанционното производство е доказала извършването на разноски в размер на 383, 47 евро /равностойност на 750 лв./, поради което и предвид изричното искане, следва да й се присъдят разноски в размер на 102, 25 евро, съобразно отхвърлената част от исковете.

Предвид изхода на спора по въззивната жалба и с оглед доказателствата за сторени разноски в размер на 59, 73 евро, представляваща държавна такса за въззивното обжалване, на въззивницата следва да се присъдят разноски в размер на 15, 93 евро, съобразно уважената част от въззивната жалба. В полза на въззиваемата страна следва да се присъди адвокатски хонорар за процесуално представителство пред въззивната инстанция в размер на 220, 01 евро, съобразно отхвърлената част от въззивната жалба.

С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.