Решение № 1076 от 24.02.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1076 гр. София, 24.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20221100506359 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение 20014509/17.02.2022г., постановено по гр.д. №60743/2020г. по описа на СРС, 157 състав, са отхвърлени предявените от Б. В. А. срещу С. Н. Н. искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР, одобрени със заповед №РД-187/13.01.2012г. с площ от 718 кв.м., при съседи: имот с идентификатор ***, ***, ***, ***, *** и

***, както и на изградената в него двуетажна жилищна сграда с идентификатор *** със застроена площ от 51 кв.м., състояща се от първи етаж – две стаи, кухня, коридор, баня и тоалетна, и втори етаж – две стаи, тераса и мазе, и сграда с идентификатор *** със застроена площ от 5 кв.м., на един етаж, находящи се в с. Доброславци, район Нови Искър, ул.

„*******, по силата на давностно владение в периода от м.06.2004г. до настоящия момент. Осъден е Б. В. А. да заплати на С. Н. Н. на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 1200 лева – разноски за производството за адвокатско възнаграждение.

Постъпила е въззивна жалба от ищеца Б. В. А. срещу решението, като се 1 излагат оплаквания, че първоинстанционният съд неправилно е възприел фактическата обстановка и неправилно и незаконосъобразно е отхвърлил предявения иск. Било безспорно между страните, че имал връзка с дъщерята на ответницата, която датирала от преди близо 20 години и с която живеели на съпружески начала в процесния имот, но същата много скоро се изнесла и ищецът останал единственият, който да се грижи за имота. От свидетелските показания се установявало, че до лятото на 2021г. ищецът е владял имота и не го освобождавал въпреки многократните искания за това. От свидетелските показания се установявало също така, че ищецът е извършвал всички ремонти по къщата и двора, както и, че никой друг не се е грижел за имота. Само ищецът имал ключ от вратата на двора и на къщата и те били сменени едва след като полицията го изгонила от имота. Платил и всички данъци за последните 20 години и по негово възлагане било изготвено геодезическо заснемане на имота и сградите в Службата по геодезия, картография и кадастър, установяващо владението му върху имота.

Поради това счита, че е придобил процесните имоти по силата на давностно владение и моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени.

Въззиваемата страна С. Н. Н., чрез пълномощника адв. Й. С. – Ф., е депозирала писмен отговор, с който жалбата се оспорва изцяло и е направено искане първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Въззиваемата страна поддържа, че събраните по делото доказателства са подробно анализирани от първоинстанционния съд, който е достигнал до законосъобразен и правилен извод, че предявените искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

С определение №3947/19.03.2024г. на мястото на починалия в хода на производството въззивник е конституирана неговата наследница по закон Ц. В. А..

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК , намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна 2 материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗС:

Съгласно чл. 79, ал. 1 от ЗС, правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Владението трябва да е постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнено и с намерение да се държи вещта като своя. В разпоредбата на чл.69, ал.1 от ЗС е установена презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Съобразно разрешението, възприето в ТР №1/2012г. на ОСГТК на ВКС на РБ владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя. Владението по чл.68 от ЗС се характеризира с два основни признака - обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта (corpus) и субективен - намерение да се държи вещта като своя (animus domini). При държането фактическата власт се упражнява за друг.

Държателят няма намерение да свои вещта. Според презумпцията на чл.69 от ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не докаже, че я държи за другиго. Това е оборима законна презумпция. Законодателят е установил оборимата презумпция в полза на владелеца поради трудността за доказване на намерението за своене като психично състояние. Чрез нея с оглед на това, което обикновено става, е формулирано заключение за наличие на неизвестен факт, а именно субективният признак на владението - намерението да се държи вещта като своя, като се изхожда от друг установен факт - обективния признак на владението - упражняване на фактическа власт върху вещта. Съдът е длъжен да я приложи точно и еднакво спрямо всички лица и случаи, за които се отнася. Тя го задължава да приеме, че щом като е доказан фактът от хипотезата, то съществува и не се нуждае от доказване и предполагаемият факт. При нея, както и при всички оборими законни презумпции, доказателствената тежест се размества и страната, която я оспорва, трябва да я обори. На следващо място в цитираното решение се посочва, че 3 владението е факт, а не право. То е фактическо състояние за разлика от правото на владение като правомощие и част от съдържанието на правото на собственост.

Собствеността дава на собственика право да упражнява фактическа власт върху вещта, т.е. да я владее, независимо от намерението му. С цитираното решение се приема, че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.

С решение №41 от 26.02.2016г., постановено по гр.д. №4951/2015г. на ВКС на РБ, постановено по реда на чл.290 от ГПК , касационното обжалване на въззивното решение е допуснато по въпроса за необходимостта да се демонстрира промяна в намерението за своене на имота спрямо собственика при наличие на основание за упражняване на фактическа власт към момента на установяването й.

С цитираното решение е прието, че въпросът, произнасянето по който е обосновало наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касае приложимостта на презумпцията по чл.69 от ЗС в хипотеза, при която е налице основание за упражняване на фактическата власт върху недвижим имот към момента на установяването й, и необходимостта да се демонстрира промяна в намерението, с което тази фактическа власт се упражнява спрямо собственика. По така поставения въпрос, ВКС на РБ приема, че ако е налице правно основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към момента на установяването й (допускане от собственика), презумпцията на чл.69 от ЗС следва да се счита оборена. За да се приеме, че упражняваната фактическа власт представлява владение, упражняващото фактическа власт лице следва да демонстрира промяна в намерението спрямо собственика на имота. Ако собственикът на недвижим имот предостави ползването му на трето лице, упражняваната от последното фактическа власт представлява държане по смисъла на чл.68, ал.2 то ЗС – налице е основание вещта да се държи не за себе си, а за другиго. За да се трансформира така установената фактическа власт във владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота и да противопостави тази промяна на собственика, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно. В този смисъл е и решение 4

№12/19.02.2014г., постановено по гр.д. №1840/2013г. на ВКС на РБ, в което е прието, че в хипотеза, при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание (сключен договор за заем за послужване по чл.243 от ЗЗД) и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл.69 от ЗС не намира приложение. В своето решение, цитирано по-горе, ВКС на РБ приема, че презумпцията по чл.69 от ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си.

В случая не е спорно между страните и се установява от събраните по делото доказателства, че ищецът е бил допуснат в имота от неговия собственик – ответницата, тъй като е живеел на съпружески начала с нейната дъщеря. Поради това в случая презумпцията по чл.69 от ЗС не може да намери приложение и ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че е манифестирал спрямо собственика на имота намерението за трансформиране на държането във владение. По делото е приобщено сведение от ищеца Б. В. А., дадено по извършена проверка по пр.пр. №27564/2021г. на СРП, в което същият е посочил, че отношенията му с дъщерята на ответницата са продължили до 2018г., че знае, че имотът е на майката на съжителката му, както и, че пребивава в имота от м.октомври 2020г., като оттогава счита имота за свой и се грижи за него като за такъв. По пр.пр.№43334/2020г. на СРП ищецът е дал обяснения, в които е посочил, че през 2020г. е започнал действия по придобиване на право на собственост по давностно владение на имотите, тъй като собственичката и нейната дъщеря не пожелали да му заплатят исканата от него сума за извършени подобрения в имотите. Посочените изявления на ищеца, удостоверени с подписа му, съдът цени съгласно чл.175 от ГПК като извънсъдебно признание на неизгодни за него факти.

По делото са приети и писмени доказателства – заявление – декларация от ищеца от 15.07.2020г. за извършване на проверка и заверка по обстоятелствена проверка, както и за извършено на 12.08.2020г. плащане на данъчни задължения за имота, като тези действия са доведени до знанието на собственика през м.10.2020г. На първо място при така събраните по делото доказателства не се установява ищецът да е имал намерение да свои имота, тъй като съобразно извънсъдебните му признания, които съдът цени по реда на чл.175 от ГПК, същият е имал съзнанието, че имотът е собственост на ответницата, като е предприел процедурата за снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел да принуди собственичката да му заплати претендирани от него суми за извършени в имота 5 подобрения. Дори да се приеме, че същият е променил намерението си и е превърнал държането във владение, м.10.2020г. е най-ранният момент, в който ответницата като собственик на имота е била уведомена за заявеното от ищеца намерение да го свои. От този момент до датата на подаване на исковата молба не е изтекъл срок по-дълъг от 10 години.