Определение № 1564 от 22.05.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1564 гр. София, 22.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело № 20258002900196 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадени от „Индустриал Комерс Ко“ ЕАД, чрез адв. Р.

В. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, и от С. И. К., чрез адв. Ан. Ч., с надлежно учредена по делото представителна власт, касационни жалби срещу решение № 408/24.06.2024 г., постановено по в. т. д.

№ 572/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 11 с-в, с което след частична отмяна и потвърждаване на решение № 260150/03.04.2023 г., постановено по т. д. № 2312/2020 г. по описа на СГС, ТО, VІ-6 с-в, частично е уважен предявеният от „Индустриал Комерс Ко“ ЕАД срещу С. И. К. осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 2 ТЗ за заплащане на сумата от 49657 евро, представляваща компенсаторно обезщетение за причинените на търговското дружество имуществени вреди под формата на пропуснати ползи (този иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 400000 евро), както следва: 1) от „Индустриал Комерс Ко“ ЕАД в частта, в която искът е отхвърлен над присъдения размер от 49657 евро до пълния му предявен размер от 400000 евро и 2) от С. И. К. в частта, в която искът е уважен до размера от 49657 евро.

Касаторът-ищец поддържа, че в обжалвА.та от него част въззивното 1 решение е неправилно поради неговата необоснованост – в противоречие с правилата на логическото мислене и при преценка на събраните по делото доказателства незаконосъобразно апелативният съд е достигнал до фактическия извод, че в случай че изп. директор на ищцовото дружество - С.

И. К., не бе отклонила предложение за бизнес от стрА. на „Кадилак“ в полза на друг търговец – „Блимус“ ЕООД, ищецът би продал същия брой автомобили, които е успял да предложи на българския пазар „Блимус“ ЕООД.

Счита, че от събраните по делото доказателства се установявало, че продадените от това търговско дружество автомобили „Кадилак“ са повече от четири.

Този касатор обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирА. в чл.

280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението да е очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни въпроса: 1. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото?“; 2 „Длъжен ли е съдът да обсъди и да се произнесе по всички направени твърдения и възражения?“ (по първите два правни въпроси се твърди противоречие с решение № 217/09.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о.; решение № 139/24.04.2013 г. по гр. д. № 926/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 136/02.10.2014 г. по т. д. № 4309/2013 г. на ВКС, ГК, I т. о.) и 3. „Длъжен ли е съдът да възприеме безкритично заключението на вещото лице?“ (по този правен въпрос се твърди противоречие с решение № 115/02.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 163/2014 г., I г. о. и решение № 77/22.06.2020 г. по т. д. № 684/2019 г., II т. о. на ВКС).

Ответникът по тази касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Касаторът-ответник счита, че в обжалвА.та от него част въззивното решение е нищожно, тъй като „е постановено в условията на недопустимо исково производство, инициирано от лице, непритежаващо активна правна 2 легитимация – индивидуална или по пълномощие“. Поддържа заявените с отговора на исковата молба правни доводи за недопустимост на предявения осъдителен иск, вкл. и правното съждение, че при взето решение на основание чл. 221, т. 10 ТЗ, във вр. с чл. 219, ал. 2 ТЗ от принципала на ищцовото дружество за освобождаването от отговорност искът с правно основание чл.

240, ал. 2 ТЗ е недопустим. Твърди, че поради допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила – несъобразяване на правилата за разпределяне на доказателствената тежест между страните в настоящия исков процес, изяснени в писмения доклад по делото, а именно че на ищеца принадлежи процесуалното задължение да установи по несъмнен, безпротиворечив начин (чрез пълно доказване) сигурната възможност самият той да сключи договор с „Кадилак“ за доставка на автомобили от този производител, необосновано апелативният съд е приел за изяснено, че в процеса на доказване е установено правнорелевантното обстоятелство, че чрез своите действия ответникът като изп. директор на това търговско дружество е причинил твърдените в исковата молба имуществени вреди под формата на пропуснати ползи.

Този касатор обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл.

280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелните селективни основания по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК – поради вероятна нищожност и вероятна недопустимост на решението, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респ. когато докладът му е непълен или неточен (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие със задължителната практика, чийто израз представляват тълкувателните разяснения по т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК); 2. „Какъв е порокът на въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК“ (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие със задължителната практика – т. 1 от ТР № 1/9.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1/2017 г., ОСГТК); 3. По т. 1.3. и по т. 1.4. се твърди противоречие с казуална (Решение № 110/18.07.2019 на ВКС по т. д. № 2029/2018 г., II т. о.) и 3 задължителна практика (ТР № 3/12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 3/13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС), но не е формулиран конкретен правен въпрос, който да е разрешен във въззивното решение в противоречие с тази практика на ВКС; 4. „Ако по делото не е доказано, че две лица се намират в действително съвместно съжителство, то допустимо ли е да се приеме свързаност на тези лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ единствено поради наличието на техен общ наследник, особено ако същият към момента на възникване на спора не е малолетен, а е непълнолетен или пълнолетен?“; 5.

„Възможно и допустимо ли е пропуснатата полза да е абстрактна и ако това е допустимо, то в какво следва да се изразява нейната абстрактност, т.е. какво следва да е легалното определение на понятието „абстрактна пропусната полза“, за да може това понятие да бъде прилагано еднозначно и обективно от всички съдилища, всички субекти на правото и по всички спорове? По какъв начин следва да бъде установявано/доказвано наличието на абстрактна пропусната полза?“; 6. „Ако предвидената в чл. 240, ал. 2 ТЗ отговорност е за вреди, причинени виновно от лице или лица - членове на органите по ал. 1 от същата разпоредба, то означава ли, че такава отговорност може да произтича от други договори, освен от договора за управление? Каква отговорност следва да се търси по чл. 240, ал. 2 ТЗ - договорна или деликтна, ако същата произтича само от договора за управление, а каква отговорност - договорна или деликтна би следвало да се търси по същия законов ред от член на орган по ал. 1 от същата разпоредба, ако отговорността за която се търси обезщетение, произтича от декларация за неизвършване на конкурентна дейност, споразумение или др., различни от договора за управление, подписани след освобождаването от отговорност на лице по чл. 221, т. 10 ТЗ, във вр. с чл. 219, ал. 2 ТЗ?“ и 7. „Ако актът на освобождаване от отговорност по чл. 221, т. 10 ТЗ, във вр. с чл. 219, ал. 2 ТЗ има правопреграждащо действие, то тогава възможно ли е на лице, освободено от длъжност в съвет на директорите, както и от отговорност за времето на заемане на длъжността, с изричен акт от едноличния собственик на капитала на ЕАД, да бъде търсена отговорност по чл. 240, ал. 2 ТЗ за действия, произтекли след освобождаването му от отговорност и за период след този акт?“ (касаторът счита, че отговорът на поставените от т. 4 до т. 7, вкл. процесуалноправни и материалноправни въпроси ще допринесе както за точното прилагане на закона, така и за развитие на правото).

4

Ответникът по тази касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.

280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, констатира следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, чрез пълномощници – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, апелативният съд е приел, че съгласно правната норма, уредена в чл. 240, ал. 2 ТЗ, членовете на съветите на акционерното дружество отговарят солидарно за вредите, които са му причинили виновно, поради което, за да бъде породена тази имуществена отговорност, е необходимо да е бъдат установени следните правопораждащи материални предпоставки (юридически факти): 1) виновно противоправно поведение на член (членове) на управителния орган; 2) вреда за дружеството и 3) причинна връзка между виновното поведение и настъпилата вреда.

Изяснил е, че това противоправно поведение може да се изразява в нарушение на конкретни задължения, които възникват от сключения договор за възлагане на управление, от устава на дружеството или от закона, вкл. и в нарушаване на общото задължение по чл. 237, ал. 2 ТЗ за изпълнение на функциите на член на съвета с грижата на добър търговец в интерес на дружеството и на всички акционери.

А.лизирайки събраните по делото доказателства, апелативният съд е счел, че ищецът е установил по несъмнен начин твърдяното неправомерно поведение на ответницата. Счел е, че в хода на преговорите с „Кадилак Европа“ ГмбХ нейното поведение е претърпяло промяна, изразяваща се в начина, по който тя се е идентифицирала пред служителите на „Кадилак“ - в началото като изпълнителен директор на „Индустриал Комерс Ко“ ЕАД, а впоследствие като част от екипа на „Блимус“ ЕООД, вкл. и след момента на вписване на обстоятелството за освобождаването като изпълнителен

5 директор на ищцовото дружество. Приел е за релевантен факта, че именно ответницата е действала интензивно в разговорите с „Кадилак Европа“ ГмбХ при констатираните от нея недостатъци на автомобилите, предоставени от „Кадилак“ на „Блимус“ ЕООД за дистрибуция, като е потърсила начини и съдействие от „Кадилак“, за да бъдат те отстранени, респ. зачетени. В този смисъл, безспорно била установена промяна в нейното поведение, което изяснявало и преследваните от нея цели - в началото, евентуално, сключване на договор от името на ищеца с „Кадилак Европа“ ГмбХ, а впоследствие действия в защита на интересите на „Блимус“ ЕООД. При така приетите за установени правнорелевантни факти въззивният съд е изяснил, че, принципно, имуществените вреди могат да се изразят като претърпяна загуба и/или пропусната полза, като: 1) при претърпяна загуба било необходимо нещо да съществува в патримониума на увредения и в резултат на незаконосъобразен акт, действие или бездействие да се е достигнало до неговата липса, погиване, увреждане, т.е. до намаляване на имущественото състояние, до обедняване с нещо и 2) пропусната полза представлява неосъществено увеличаване на имуществото, макар да са съществували всички изгледи за това, а като резултат от деянието ищецът е бил лишен от сигурна облага. За безспорно било прието, че при деликтната отговорност пропуснатите ползи подлежат на обезщетение, като всяко неосъществено увеличаване на имуществото, което би следвало да настъпи със сигурност, ако не би било осуетено от деликта, съставлява пропусната полза – такава би била печалбата, която увреденият би могъл да получи от изпълнението на договорно задължение, осуетено от противоправно поведение на делинквента, така и всяка друга имуществена облага, която пострадалият със сигурност би получил, в случай че вредоносното действие не бе настъпило. В този смисъл, пропуснатата полза представлявала неосъществено увеличаване на имуществото на кредитора, тъй като тя е реална, а не хипотетична вреда. Пропуснатата полза се предполага да е сигурна, закономерна и очаквА., а не евентуална. Ако е имало сигурна възможност лицето да бъде определено за контрагент по договор, но заради незаконосъобразните действия на нарушителя това не е стА.ло и е пропусната възможността да се получи една сигурна, законна печалба, пропуснатата полза подлежи на обезвреда. Очакваното нарастване на имуществото обаче винаги било предполагаемо, поради което възниква необходимостта да се излезе колкото е възможно повече от областта на 6 вероятното, за да се достигне към достоверното, към сигурното. При изясняване на тези доктринерни постановки апелативният съд е съобразил и задължителната практика, формирА. с ТР 3/13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение, като същата се основава върху изискването за сигурност, че ползата би била реализирА., ако договорът бе изпълнен, респ. деликтът не е извършен.