Определение № 1860 от 04.07.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1860 гр. София, 03.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Ивайло Младенов

Анна Ненова като разгледа докладваното от Росица Божилова Касационно търговско дело № 20248002900766 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. В. М. против решение № 1135/10.10.2023 г. по гр.д.№ 271/2023 г. на Апелативен съд – София, с което е обезсилено решение № 263274/03.11.2022 г. по гр.д.№ 11939/2017г. на Софийски градски съд. С обезсиленото решение е отхвърлен предявен от касатора против А. П. Л. иск, с правна квалификация чл. 46, ал. 7 ЗОЗ, за осъждане ответника да заплати на „Понсстройинженеринг„АД, чийто мажоритарен акционер е ищецът, обезщетение в размер на 60 000 лева / частичен иск при интерес от 952 468 лева /, за причинени на дружеството имуществени вреди в причинност със сключен от ответника договор, в качеството му на назначен по реда на чл. 46, ал. 4 ЗОЗ управител на „Понсстройинженеринг„АД /н./. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По същество твърди неправилен извода на въззивния съд, че не разполага с процесуална легитимация на субституент, за предявяване настоящия иск в защита на чужди права / тези на дружеството , конституирано като съищец в първоинстанционното производство /. Този му извод страната твърди достигнат при несъблюдаване целта на закона и при неточното му прилагане, вкл. на чл. 48, ал. 3 ЗОЗ, на която съдът неправилно се е позовал. Счита, че ако би се споделило съображението на въззивния съд, то предвидената в чл.

46, ал. 7, предл. първо ЗОЗ защита би била лишена от практическо значение.

Намира, че чл. 48, ал. 3 ЗОЗ урежда изчерпателно хипотезите на представителство на залогодателя. Намира и че цитираната от въззивния съд съдебна практика е неприложима в настоящия случай. Според касатора, въззивното решение е постановено без отчитане на всички, релевантни за изхода на спора факти и обстоятелства. Без да сочи такива, страната се 1 позовава на чл. 46, ал. 6 ЗОЗ, с която разпоредба законодателят лишава залогодателя, но само в лицето на органните му представители, от управителни и разпоредителни функции, с вписването на управител на заложеното предприятие в търговския регистър. Законът, обаче, не визира акционерите и съдът е следвало да отчете качеството на ищеца, като мажоритарен акционер в

„Понсстройинженеринг„АД / н /. Ако се приеме, че акционерите не разполагат с процесуална легитимация да защитят интереса на дружеството от вредоносното поведение на управителя, назначен по реда на ЗОЗ, то разпоредбата на чл. 47, ал. 6 от закона би била лишена от смисъл. Защитата на законните интереси на дружеството позволява, според касатора, логично тълкуване на разпоредбата, в смисъл на допустимо препращане към общия закон и право на акционерите / съдружниците да търсят защита по съдебен ред.

Ответната страна - А. Л. – оспорва касационната жалба и допустимостта на основание за допускане на касационното обжалване, поради необоснованост на общия и допълнителните селективни критерии. Акцентира на обстоятелството, че касационните доводи се опитват да обосноват надлежна представителна власт на ищеца за „Понсстройинженеринг „АД /н/, докато в производството М. се е основавал на собствен правен интерес и самостоятелно качество на страна в спора, предвид което е било конституирано като съищец и самото дружество. Намира, че част от въпросите са неясно и абстрактно формулирани, а друга част – в несъответствие със заявеното му процесуално качество на самостоятелна страна, защитаваща чужди права.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :

Ищецът М. В. М. е предявил против А. Л. иск, за обезщетяване на причинени на „Понсстройинженеринг „ АД /н./ вреди, в причинност с действия на ответника, като назначен управител на търговското предприятие на „Понсстройинженеринг„ АД, обект на вписан по реда на ЗОЗ залог . Ищецът обосновава легитимацията си с качеството на мажоритарен акционер в дружеството и с прекратената разпоредителна и представителна власт на органните му представители, съгласно чл. 46, ал. 6 ЗОЗ, с вписването в търговския регистър на управителя , назначен по реда на чл. 46, ал. 4 ЗОЗ. Нещо повече – твърди

„прекратени правомощия„ и на ОС на АД , поради което единствен правно легитимиран субект оставали самите акционери. В тяхно, респ. в свое лице ищецът счита съществуващо право на процесуален субституент / изрично посочено в исковата молба / - да упражни правата на дружеството – залогодател, за ангажиране отговорността на управителя, назначен по реда на ЗОЗ, с иск по чл. 46, ал. 7 ЗОЗ. Позовава се на изрично уредено от ТЗ право на акционерите да търсят защита по съдебен ред, срещу нарушение на членствените им права чрез действия на 2 управителните органи на дружеството / чл. 71 ТЗ / . От друга страна, се позовава и на допустима аналогия с чл. 240а ТЗ, изрично уреждащ право на акционери, притежаващи повече от 10 % от капитала на дружеството , да предявят иск за отговорност на управителния орган на дружеството за вреди.

Според ищеца, при липсата на изрична уредба в ЗОЗ, следва да се приложат разпоредбите на ТЗ, респ. чл. 71 ТЗ и чл. 240а, като общ спрямо специален ЗОЗ – закон.

Първоинстанционният съд е възприел така поддържаната легитимация, като е конституирал за съищец в процеса „Понсстройинженеринг „ АД / н./ , като е отхвърлил иска.

Въззивният съд, обаче, е приел, че М. М. не притежава процесуална легитимация на субституент, обезсилил е първоинстанционното решение и прекратил производството, поради липса на абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта му – надлежна процесуална легитимация на ищеца. Съдът се е позовал на чл. 26, ал. 2 ГПК, според който никой не може да предявява пред съд чужди права, освен в предвидените от закона случаи, между които не попада процесният, нито разпоредбите , които ги уреждат, могат да се тълкуват разширително или да се прилагат по аналогия. Посочено е, че назначаването на управител на заложено търговско предприятие е подчинено на специфична цел, различна от целите и процесите при нормална търговска дейност . Доколкото съдът е цитирал нормата на чл.240а ТЗ, очевидно е приел, че поначало фактическия й състав не предполага нужното сходство с фактическия състав на отговорността на управителя по чл. 46, ал. 7 ЗОЗ, за да е мислимо разширително тълкуване или прилагане по аналогия, ако изобщо биха били допустими спрямо процесуалната фигура на субституента. Съдът е посочил, че законът не е предвидил легитимация на акционери или съдружници в дружество – залогодател, за предявяване на исковете по чл. 46, ал.7, пр. първо ТЗ, в защита интересите на самото дружество, спрямо което единствено възниква и отговорността на самия управител. Доколкото касаторът акцентира на упоменаването на чл. 48, ал. 3 ЗОЗ, във въззивното решение единствено е интерпретирано съдържанието на предл. първо от разпоредбата – по искове във връзка с дейността на заложеното търговско предприятие залогодателят се представлява от назначения управител на търговското предприятие.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси:

1/ Налице ли са основания за завеждане на иск, с правна квалификация чл. 46, ал. 7, предл. първо ЗОЗ от акционер, респ. съдружник, при прекратени правомощия на органите на залогодателя, съгласно чл. 46, ал. 6 ЗОЗ ?; 2/ В случай, че не е предвидена активна процесуална легитимация на лицата – акционери, респ. съдружници, за завеждането на иск по чл. 46, ал. 7 , предл. първо ЗОЗ, как следва да се реализира защитата на залогодателя, за виновно причинени от управителя, назначен по реда на ЗОЗ, вреди ? ; 3/ Налице ли е законова празнота по отношение разпоредбата на чл. 46, ал. 7, предл. първо от ЗОЗ и препраща ли към общите разпоредби на ТЗ ? Допълнителният селективен критерий за допускане на касационното обжалване по всички въпроси се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отделно 3 касаторът поддържа очевидна неправилност на въззивното решение, на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, поради нарушаване принципа за равенство на страните в процеса, грубо нарушаване на основни логически и общоприложими научни правила при формиране правните изводи, въз основа установените по делото факти и поради ограничаване правото на участие на страната в процеса / съобразявайки болдваните от касатора части от изложението /.

Първият въпрос / абстрахирайки се от неточното визиране в същия на „основание за завеждане на иска по чл. 46, ал. 7 ЗОЗ“, доколкото насетне от текста му се установява, че няма предвид материалноправно основание на иска, а се отнася до допустимостта му, с оглед предявилото го лице / не е формулиран в съответствие с решаващия извод на въззивния съд, основан на липсата на процесуална легитимация на акционера, като субституент на увреденото дружество. Правилни са съображенията на ответната страна, че така формулиран въпросът би бил еднакво относим и към притежавана от акционер представителна власт, за предявяване на иска от името и за сметка на увреденото дружество, но не в това качество е инициирал производството ищецът. Конкретизацията на въпроса от настоящия състав, съгласно дадените правомощия с ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 на ОСГТК на ВКС, е невъзможна, доколкото с цялостната си концепция касаторът не оставя единна представа относно защитаваната с касационната си жалба позиция, позовавайки се на допустима аналогия с чл. 240а ТЗ / действително уреждаща процесуална субституция на малцинствените акционери, в защита срещу вредоносни действия на органите на АД /, но и с чл. 71 ТЗ. Втората разпоредба урежда защитата на нарушени членствени права на самите съдружници и акционери, така както са предвидени в чл. 123 ТЗ и чл. 181 ТЗ / за ООД и АД /, предоставяйки им самостоятелна процесуална легитимация на главна страна в производството, защитаваща свои, а не чужди права.

Аналогично и вторият въпрос е неиздържан във формулировката си и предвид това неотносим към решаващия извод на въззивния съд за недопустимост на иска, тъй като изхожда от отречена на акционера процесуална легитимация на субституент по иска, с правно основание чл. 46, ал. 7 ЗОЗ, и дири отговор каква би била допустимата процесуално възможност за защита на увреденото дружество – залогодател. Въззивният съд, обаче, не е имал за задължение да посочи възможни хипотези за допустимост на иска, с оглед предявилите го лица, а и да би го сторил, решаващ остава извода му, че конкретното предявяване е недопустимо, поради липса на изрично уредена в закона процесуална легитимация на акционера, като субституент на дружеството – залогодател. Следователно, отговор на така поставения втори въпрос не би имал самостоятелно значение за промяна на правния резултат и с това се изключва правния му характер.

Изхождайки от защитната му позиция, касаторът се стреми да приеме за допустима по аналогия процесуална субституция, в протИ.речие с ясната и непротИ.речива разпоредба на чл. 26, ал. 2 ГПК и в разрив с формираната непротИ.речива съдебна практика, приемаща че хипотезите на процесуална субституция са изрично предвидени в закона и разширително тълкуване или 4 прилагането им по аналогия е недопустимо / решение по т.д.№ 1085/2021 г. на ІІ г.о. и др. / . Оттук и изходният релевантен въпрос е изобщо допустима ли е аналогия на закона, за обосноваване процесуална легитимация на субституент, което въззивният съд е отрекъл, едва след което би възникнала значимост и на въпроса коя законова разпоредба или правен принцип биха могли да послужат за прилагане на закона по аналогия, респ. за разширително тълкуване, какъвто е и смисълът на третия формулиран въпрос. По преждеизложените съображения, същият отново не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, наред с несъстоятелното му отнасяне към материалноправната норма на чл. 47, ал. 7 ЗОЗ, вместо към тази на чл. 48, ал. 3 ЗОЗ.