Решение № 3512 от 28.07.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3512 гр. Пловдив, 28.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20225330117691 по описа за 2022 година

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК и чл.55, ал.1 ЗЗД.

В исковата молба от К. Д. Ж. против „Нет Кредит” ООД се твърди, че на 23.11.2021 г. между страните бил сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 400 лева, при договорен ГЛП в размер на 36.79 % и ГПР 43.67 %. Според чл.6 от договора кредитополучателят следвало да заплати неустойка в размер на 384 лв., като по този начин общото задължение по договора за кредит е в размер на 828 лв. На 22.03.2022г. между страните бил сключен договор, с който се рефинансирал кредитът от 23.11.2021г. и същият бил погасен с изплащане на сумата от 400 лв. главница, 44 лв. лихва и 53.43 лв. неустойка. Посочва се, че клаузата за неустойка по чл.6 от договора от 23.11.2021г. е нищожна, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, в нарушение на чл.11 и чл.19 ЗПК, както и чл.143, ал.1 ЗЗП. Твърди се нарушение на добрите нрави, което водило до значителна нееквивалентност на престациите. Клаузата била нищожна и на основание чл.143, т.19 ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала чрез нея в размер на 384 лв. била в размер на 80 % от сумата по отпуснатия кредит. Така се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 ЗЗП, тъй като била необосновано висока. Противоречала на целта на Директива 2008/48/ЕО. Неустойката за неизпълнение на акцесорното задължение, което не било свързано пряко с претърпените вреди, било пример за неустойка, която излиза извън присъщите функции и целяла постигане на неоснователно обогатяване. Била необосновано висока по чл.143, т.5 ЗЗП. Поради изложеното била нищожна. Така се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. ГПР, посочен в договора, не бил реално прилаганият 1 между страните, което представлявало заблуждаваща търговска практика. Било налице и нарушение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирани в българското законодателство в параграф 13а, т.9 ДР на ЗЗП. Направено е искане за признаване за установено, че клаузата в чл.6 в договора за потребителски кредит от 23.11.2021г. е нищожна, на посочените основания. Направено е и искане за осъждане на дружеството да заплати на ищцата сумата от 53.43 лв. недължимо платена по недействителна клауза за неустойка по договор за потребителски кредит от 23.11.2021г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Неткредит“ ООД, със становище за неоснователност на предявените искове. Не се спори, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № *** от 23.11.2021г., при посочени в исковата молба параметри и договор за потребителски кредит № *** от 22.03.2022г., по силата на който е отпуснат кредит в размер на 500 лв., при ГПР 46.42 % и ГЛП 38.75 %, обща дължима сума в размер на 558 лв., както и че по първия договор е заплатена неустойка в размер на 55.43 лв. посредством рефинансиране със заем по договор за потребителски кредит № *** от 22.03.2022г. Оспорват се твърденията за нищожност на клаузата за неустойка по чл.6 от първия договор. Налице била еквивалентност на предвидената неустойка и поетото от страна на потребителя задължение. Дружеството изпълнявало социална функция, възпрепятстваща финансовото изключване на цяла категория от потребители, нуждаещи се от своевременно предоставяне на парични средства за покриване на техните неотложни разходи. Неустоечната клауза обезпечавала задължението за предоставяне на обезпечение, като изборът на самото обезпечение било предоставено на волята на потребителя. Обезпеченията в правото играели решаваща роля при упражняване на правата и тяхната защита. Обезпечителната функция на неустойката произтичала от стимулиращия ефект за длъжника, който, за да не претърпи неблагоприятните последици от плащането на неустойка, щял да положи максимални усилия да изпълни точно задължението си. Процесната неустойка представлявала компенсаторна неустойка.

Хипотезата на чл.143, ал.2, т.19 ЗПК не била налице, тъй като на потребителя била представена още преди сключване на договора информацията по чл.5, ал.2 ЗПК. Съдържа се позоваване на императивния характер на Директива 2008/48/ЕО. Сочи, че в ГПР не следва да се включват сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от договорните му задължения. Направено е искане за отхвърляне на предявените искове.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен договор за потребителски кредит № *** от 23.11.2021г., сключен между „Неткредит” ООД и К. Д. Ж., в качеството им съответно на кредитор и кредитополучател, с предмет – предоставяне на потребителски кредит под формата на заем в размер на 400 лв., с краен срок – 24.05.2022г.

Представен е и сключен между страните договор № *** от 22.03.2022г., по силата на който е 2 отпуснат потребителски кредит под формата на заем в размер на 500 лв., с краен срок – 23.09.2022г.

Представена е от ответното дружество информация за заявката, както и Общи условия, приложими към договорите за потребителски кредити на „Неткредит“ ООД, както и писмо от Комисия за защита на потребителите от 10.05.2016г. до ответното дружество. Представен е Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити.

По делото е прието заключение на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, според което начисляването на неустойката при неосигуряване на гаранция по чл.6 от договора за кредит от 23.11.2021г. цели да обезщети имуществени вреди, когато кредитополучателят не е изпълнил задължението си за предоставяне на обезпечение по кредита и кредиторът реализира непредвидени преки разходи за проследяване на имущественото му състояние.

Извършените разходи за проследяване на текущото имуществено състояние на кредитополучателя били в размер на 68.47 лв.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № *** от 23.11.2021г., при посочени в исковата молба параметри и договор за потребителски кредит № *** от 22.03.2022г., по силата на който е отпуснат кредит в размер на 500 лв., при ГПР 46.42 % и ГЛП 38.75 %, обща дължима сума в размер на 558 лв., както и че по първия договор е заплатена неустойка в размер на 55.43 лв. посредством рефинансиране със заем по договор за потребителски кредит № *** от 22.03.2022г.

Ищцата твърди нищожност на клаузата за неустойка по чл.6 от договор за потребителски кредит от 23.11.2021г. Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. Според чл.4, ал.3 от договора от 23.11.2021г. в срок до края на следващия ден от сключване на договора кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора. Според чл.6, ал.1 от договора, в случай, че кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита по чл.4, ал.3 той дължи на дружеството неустойка в размер на 384 лв. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.

3

Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Чрез предвиждането на тази разпоредба се цели да се обремени неоснователно заемополучателя с допълнителни парични задължения, без това да бъде ясно отразено в общия размер на подлежащата на връщане сума, а представено, като санкция за неизпълнение на задължения на заемополучателя за предоставяне на обезпечение. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.

Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което противоречи на добрите нрави. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 6, ал.1 от договора. С оглед изложеното съдът намира, че искът е доказан по основание и следва да се уважи, като клаузата за неустойка, посочена в чл.6, ал.1 от договора за кредит № *** от 23.11.2021г. бъде обявена за нищожна, поради противоречие с добрите нрави. С оглед нищожността на клаузата за неустойка липсва основание за заплащане на сумата за погасяване на задължения, начислени въз основа на тази клауза и съответно същата подлежи на връщане.

По делото не се спори, че по цитираната клауза ищцата е заплатила сумата от 53.43 лв., поради което искът за връщане на посочената сума е основателен и следва да бъде уважен, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 05.12.2022г. до окончателното изплащане.

При този изход на делото на ищцата следва да се присъдят направените по делото разноски за внесена държавна такса в размер на 100 лв. Претендира се и възнаграждение за адвокат, като в приложения договор за правна защита и съдействие е отразено, че доверителят е материално затруднено лице. Изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал.1 ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза, като нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не е необходимо да се провежда. Поради това и на основание Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатски 4 възнаграждения, общият размер на възнаграждението е 960 лв., по 480 лв. за всеки от предявените искове, които следва да се присъдят на адв. М. М..