Решение № 2245 от 30.08.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2245 гр. София, 16.08.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Ирина Стоева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шу******а като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20211100512120 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20132575 от 05.06.2021 г. по гр.д. № 21022/2018 г.

Софийски районен съд, 54 състав осъдил по исковете с правно основание чл.

221, ал. 1 КТ, чл. 226, ал. 1, т. 1 КТ и чл. 128, т. 2 КТ „М. 1991-МГ“ ЕООД, ЕИК *******, да заплати на Г. Г. ЯН., ЕГН **********, сумите, както следва: сумата 507.38 ******а, представляваща обезщетение, дължимо от дружеството в качеството му на работодател поради прекратяване на трудовото правоотношение едностранно от работника без предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ - поради неизплащане на дължимите на служителя трудови възнаграждения, сумата 2 000 ******а, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконосъобразно неиздаване от работодателя на акт за прекратяване на трудовото правоотношение, довело до невъзможност на ищцата да подаде документи до НОИ за изплащане на обезщетение за безработица, както и сумата 14 341.62 ******а, представляваща дължимо за периода от 01.04.2015 г. до 06.03.2018 г. брутно трудово възнаграждение, ведно със законната лихва върху всяко от тези парични притезания, считано от датата на подаване на исковата молба в съда 1 29.03.2018 г., до окончателно плащане, като отхвърлил исковете за разликите до пълните предявени размери, както следва: иска с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ - за разликата до сумата от 512.44 ******а, иска с правно основание чл. 226, ал. 1, т. 1 КТ - за разликата до сумата от 15 000 ******а, и иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ - за разликата до сумата от 14 940 ******а.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата 885.26 ******а - разноски по делото, а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на СРС – сумата 773.54 ******а, представляваща част дължимата държавна такса и от сторените за сметка на съда разноски; На основание чл.

78, ал. 3 ГПРК ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата 877.17 ******а - разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете. На основание чл. 242, ал. 1 ГПК е постановено предварително изпълнение на решението по исковете с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ и чл. 128, т. 2 КТ.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „М. 1991МГ“ ЕООД, който го обжалва в осъдителните му части с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Неправилно първоинстанционният съд приел, че трудовото правоотношение между страните е прекратено едностранно от ищцата на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ поради забавяне в изплащането на заплатите. По делото било установено с писмени и гласни доказателства, че точно в периода, в който ищцата в извънработно време влизала в офиса на дружеството и оставила на бюрото си т.нар. „заявление“, изчезнали папки-класьори с трудовите досиета, трудови книжки, ведомости за заплати и др. документи относно трудовите правоотношения в дружеството. По делото била представена докладна записка от служителя Б.Л., който дал и показания като свидетел. В тази връзка по сигнал на управителя на ответното дружество била образувана пр.пр. № 26215/2018 г. на СРП, която неправилно не била приета от СРС. Едва на 29.03.2018 г. ищцата върнала ключовете от офиса на дружеството чрез куриерска пратка. Фактът, че документацията относно трудовите правоотношения на ответното дружество се съхранявала на достъпно за служителите място бил превратно интерпретиран от СРС. Липсата на счетоводните документи (вероятно поради кражба) била превратно тълкувана от съда, на който факт бил основан генерален извод, че ответното дружество не е водило редовно счетоводство. Този извод не се подкрепял от приетото 2 заключение на ССЕ, както и от представените извлечения от ведомости, фишове за заплати, болнични листи на ищцата и придружителни писма за изпращането им в НОИ. От друга страна, установената липса на документи откривала възможността за доказване чрез свидетелски показания по реда на чл. 165, ал. 1 ГПК. От показанията на св. Л. се установило, че в процесния период заплатите са заплащани на ръка, като свидетелят лично многократно носил възнаграждението на ищцата по местоживеенето й в ж.к. “Толстой“, когато отсъствала поради болест. В случаите, когато отсъствала от София, по нейни указания внасял сумите на каса по кредитните й карти в „Юробанк“. От друга страна, ищцата не оспорила представената с отговора на исковата молба заповед № 012/06.03.2018 г. за прекратяване на трудовото правоотношение с уволнение по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ, нито завела трудов спор за оспорване на уволнението. Необоснован бил изводът на СРС, че трудовото правоотношение е прекратено по посочения в исковата молба начин. Като последица от това неправилно бил уважен искът по чл. 221, ал. 1 КТ.

Решението било неправилно и в частта, с която искът с правно основание чл.

128, т. 2 КТ бил уважен. Съдът игнорирал гласните доказателства и заключението на ССЕ, от които можело да се направи извод, че трудовите възнаграждения са заплатени на ищцата. Неправилно била присъдена и брутната сума на възнагражденията, при положение че суми за данъци и осигуровки били начислени и заплатени от работодателя. Съдът не взел предвид представените болнични листи, видно от които ищцата била в отпуск поради временна нетрудоспособност, за който период й било дължимо съответно обезщетение от НОИ вместо заплата. Решението било неправилно и в частта, с която ответникът бил осъден да заплати на ищцата обезщетение от 2 000 лв. за неимуществени вреди вследствие неиздаване на поискани документи – заповед за прекратяване на трудовото правоотношение и служебна бележка за доходи. Неправилно съдът игнорирал доказателствата, сочещи, че на ищцата били изпратени по куриер исканите документи, вкл. заповедта за уволнение, на изрично посочения от нея адрес. Ищцата не оспорила изложеното в писмения отговор, нито го опровергала, сочейки друго съдържание на изпратените до нея пратки. Не било доказано конкретно противоправно поведение, вреда и причинноследствена връзка между тях. Не се доказало ищцата да е получила отказ за регистрация в Бюрото по труда или изобщо да е правила опит за това. Поради това моли съда да отмени 3 първоинстанционното решение в обжалваните части и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.

Въззиваемата страна Г. Г. ЯН. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваните части като правилно. Претендира разноски за въззивното производство. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на ре******ираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части.

Настоящият състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните съображения:

По иска с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ:

Не е било спорно и по делото се установява, че от 13.11.2013 г. страните са били в безсрочно трудово правоотношение, по което ищцата е заемала длъжността „секретар“. Спорно е на какво основание е прекратено трудовото правоотношение, като ответникът твърди, че същото е прекратено на основание чл. 188, т. 3 вр. чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ със заповед № 012/06.03.2018 г.

Съгласно практиката на ВКС (решение № 87/11.05.2012 г. по гр.д. № 219/2011 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 289/18.11.2014 г. по гр.д. № 1289/2014 г. на ВКС, ІV ГО и др.), страната по трудовия договор разполага с потестативното право да прекрати трудово правоотношение едностранно, и независимо дали е упражнила това свое право законно, волеизявлението й 4 поражда правен ефект – трудовото правоотношение се прекратява. Както връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от работодателя автоматично води до прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали са били налице посочените в нея основания за уволнение, така и писменото изявление на работника за прекратяване на трудовото му правоотношение на някое от основанията по чл. 327, ал. 1 КТ води до автоматично прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали е налице посоченото в изявлението на работника или служителя основание. Правото на работника или служителя да получи обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ ще възникне само в случай, че е упражнил потестативното си право за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение законно – т.е. само ако е било налице съответното основание по чл. 327, ал. 1 КТ.

В случая по делото се установява по несъмнен начин, че уведомлението на ищцата за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.

327, ал. 1, т. 2 КТ е достигнало до работодателя на 06.03.2018 г. – този факт се признава и от ответника в отговора по чл. 131 ГПК, а се установява и от показанията на св. Б.Л., служител на ответника. С достигане на изявлението на служителя до работодателя, трудовото правоотношение е прекратено.

Няма данни издадената от работодателя заповед № 012 от 06.03.2018 г. за дисциплинарно уволнение на ищцата да е връчена на последната на 06.03.2018 г., поради което, и предвид едностранното прекратяване на трудовото правоотношение от ищцата, заповедта за дисциплинарно уволнение не е могла да породи правно действие. Затова ире******антни за спора са доводите в жалбата, че заповедта не била оспорена от ищцата и че не била искала отмяната й по съдебен ред.

Същевременно, при доказателствена тежест за ответника съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, същият не е доказал при условията на пълно и главно доказване да е заплатил на ищцата дължимите трудови възнаграждения за м. януари и м. февруари 2018 г., поради което искът с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ е основателен до установения от заключението на ССЕ размер от 507.38 лв.

По иска с правно основание чл. 226, ал. 1, т. 1 КТ:

Съгласно разпоредбите на чл. 226, ал. 1, т. 1 и ал. 3 КТ, работодателят и 5 виновните длъжностни лица отговарят солидарно за вредите, причинени на работника или служителя поради неиздаване или несвоевременно издаване на необходимите му документи, удостоверяващи факти, свързани с трудовото правоотношение, като обезщетението обхваща всички вреди, претърпени от работника или служителя, включително и неимуществените. Според чл. 128а, ал. 1 и ал. 3 КТ, по писмено искане на работника или служителя работодателят е длъжен да му издаде и предостави необходимите документи, удостоверяващи факти, свързани с трудовото правоотношение, в 14-дневен срок от искането, а при прекратяване на трудовото правоотношение работодателят е длъжен да издаде заповед за уволнение или друг документ, с който се удостоверява прекратяването му. За основателността на иска следва да бъде доказано, че трудовото правоотношение между страните е прекратено, че работодателят, съответно отговорните за това длъжностни лица, виновно да са бездействали, респ. да е налице забавено изпълнение на задължението им да издадат документи, свързани с трудовото правоотношение, вреди, причинени на работника или служителя и причинноследствена връзка между това бездействие/забавено действие и вредите. При иск за причинени неимуществени вреди ищецът следва да установи, че деянията по чл. 226, ал. 1 КТ са се отразили върху неговите психически изживявания, емоции, здраве (според твърденията за причинени вреди), интензитета и продължителността на болките и страданията, които търпи от увреждането.