Решение № 1053 от 17.12.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 1053 гр. гр. Хасково, 17.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стелла Св. Моллова при участието на секретаря Теодора Кр. Георгиева. като разгледа докладваното от Стелла Св. Моллова Гражданско дело № 20245640103045 по описа за 2024 година

Образувано е по искова молба от П. К. И., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.****, ж.к. „****“ ****, чрез адвокат П. П. от Адвокатска колегия ****, против “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 21 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП за прогласяване нищожност на две договорни клаузи - тези на чл.5 и на чл.11 от сключен между страните договор за потребителски кредит № ****/****г. Направено е искане за присъждане на сторените по делото разноски, включително и на адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38, ал.2 от ЗАдв.

Постъпила е и насрещна искова молба на “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК 202531869, с която се иска на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД осъждането на П.

К. И., ЕГН **********, да заплати на ищеца сумата от ****лева, представляваща част от неизплатено задължение за главница по договор за паричен заем № **** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещния иск до окончателното плащане. При условията на евентуалност е 1 направено искане за осъждане на ответницата за заплати на ищеца сумата от 605 лева, представляваща неизплатената част от чистата стойност на кредита по договор за паричен заем № **** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещния иск до окончателното плащане.

В исковата молба се твърди, че на **** г. между страните е сключен договор за паричен заем № **** за сума в размер на ****лева, която ищцата следвало да върне на 17 седмични вноски. Тя следва да заплати също и сума в размер на ****лева за неустойка по чл. 11, ал. 1 от договора, като по този начин общото й задължение е в размер на ****лева. Ищцата поддържа нищожност на търсената по договора неустойка в размер на ****лева, поради противоречието й с добрите нрави, поради това, че е уговорена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4, вр. чл.21 ал.1 ЗПК, като излага подробни съображения. Твърди, че в случая са накърнени добрите нрави и поради нарушаване на този правен принцип се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора. Търсената неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата от ****лева била в прекомерен размер спрямо сумата по отпуснатия кредит, с което се нарушават принципите на добросъвестност и справедливост, целящи предотвратяване несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Оспорваната клауза е неравноправна и по смисъла на чл. 143 т.5 от ЗПП, тъй като предвижда заплащането на необосновано висока неустойка.

Излага, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, в който смисъл е съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити, а разгледана в този аспект, клаузата за неустойка се намира в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията му. Освен това, 2 неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение излиза извън присъщите й функции и води до неоснователно обогатяване, в който смисъл е и възприетото в т.3 от ТР №1 от 15.06.2010г. на ВКС становище, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикаля чл.33 ал.1 от ЗПК. С търсената неустойка в полза на кредитора се уговаря едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, в какъвто смисъл е и т.32 от извлечение от протокол №44 от заседание на КЗП от 05.11.2015г. Сочи, че по съществото си неустойката е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлява сигурна печалба за заемодателя, която увеличава стойността на договора и основната й цел е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Съдебната практика е последователна в насока, че неустойка, уговорена извън присъщите й функции е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Ищцата поддържа още, че оспорваната клауза за неустойка освен неравноправна е и нищожна на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП, тъй като не е уговорена индивидуално по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП, а е част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямат възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора, в какъвто смисъл е и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. На следващо място, съгласно чл.21 ал.1 ЗПК нищожна е всяка клауза в договор за потребителски кредит, която има за цел или резултат заобикаляне на закона, а с предвиждането на такива разходи за неустойка с процесния договор се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като доколкото представлява разход по дейността по управление на кредита, следва тя да бъде включена в ГПР на същия. Налице е заобикаляне на закона, тъй като с уговорката за неустойка се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС№426/2014г. Реално чрез нарушаване на добрите нрави и заобикаляне на императивната норма на чл.19 ал.4 ЗПК се стига до калкулиране на допълнителна печалба за кредитора към договорената възнаградителна лихва. Поддържа се, че поради невключването 3 на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение и посочването на размер на ГПР, който не бил реално прилаган в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП, а с преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. Така уговорената неустойка е излязла извън обезщетителната си функция, доколкото е прекомерна спрямо предоставената в заем сума и не кореспондира с последиците от неизпълнението на главното задължение по кредита. Според ищцата тя е загубила също и обезпечителната си функция, доколкото с нея не се обезпечава изпълнение на главното задължение по кредита, а неизпълнено условие за отпускането му. Така, с договорената неустойка се договаря едно допълнително възнаграждение за кредитора под формата на скрита лихва, поради което същият не е изпълнил задълженията си по чл.11, ал.1 т.9 ЗПК да посочи действително прилаганата в правоотношението им договорна лихва, поради което и на основание чл.21 ЗПК процесните договорни клаузи се твърди, че са нищожни.

Предвид изложеното, се иска съдът да постанови решение, с което да прогласи нищожност на клаузите на чл. 5 и на чл.11 от сключен с ответника Договор за потребителски кредит № **** от **** г., на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД като противоречащи на добрите нрави и като сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП.

Ответникът в срока по чл. 131, ал.1 от ГПК е депозирал отговор на исковата молба. По същество ответникът оспорва исковете изцяло, като поддържа че не е налице твърдяната недействителност на атакуваните клаузи от договора. Неустойката била уговорена като санкция за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, а съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране била съобразена със закона практика, която не водела задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните. Договорът бил сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за сключване на договор за 4 кредит, бил получил подробна информация за желания от него кредитен продукт под формата на СЕФ и имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки, в т.ч. разполагал и с цели ****дни, в които можел да упражни правото си на отказ от договора или да уговори удължаването на тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например. Неустойката имала предварително определен начален и краен момент, също така била с фиксирани параметри за срока на договора.

Ответникът поддържа, че твърдяното противоречие с добрите нрави не било налице. Кредитополучателят не бил предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът направил предварителна оценка на вредите от липса на такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в неустойката, давайки и допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката. В настоящия случай неустойката била уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, не при забавено изпълнение на потребителя. Не била налице и твърдяната неравноправност по ЗЗП. Клаузите от договора били уговорени с ищеца, били ясно и точно описани в договора и потребителят бил наясно с всички аспекти на финансовото си задължение към търговеца, както при сключване на процесния договор, така и преди това. В погасителния план, както и в СЕФ също били посочени разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит, т.е. – на кредитополучателя била предоставена цялата информация за всички разходи по връщане на предоставения кредит. Клаузите на договора били съобразени с всички изисквания на ЗПК, в т.ч. тези по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения СЕФ за предоставяне на информация за потребителски кредити било ясно посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формирал той. ГПР не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Изложено е, че уговорената неустойка не била включена в ГПР, тъй като кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора и 5 доколкото същата била уговорена като плащане при неосигуряване на обезпечение от кредитополучателя, било невъзможно изначалното й включване в ГПР. Неустойката обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения договор. Тя била уговорена като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечавала. Към датата на сключване на договора кредиторът не знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Тя не представлявала и добавка към възнаградителната лихва. Уговорката да бъде изплащана на части на всеки падеж, а не еднократно, не водело до превръщането й в лихва. Оспорва се твърдението за наличие на заблуждаваща търговска практика, тъй като видно от договора и СЕФ потребителят бил наясно, че ГПР не включва неустойката. Липсвало нарушение и заобикаляне чл. 19, ал. 4 ЗПК. Вместо да упражни някое от договорно и законоустановените си права, ищецът по своя воля инициирал сключването на 13 договора с уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение в периода ****, респективно при идентични условия, с които категорично бил наясно при сключването на всеки следващ договор за кредит.