Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 224 от 07.09.2023, Районен съд - Монтана

Съд
Районен съд - Монтана
Дело
Частно наказателно дело 920/2023
Вид
Определение № 224
Подписан
07.09.2023
В сила
22.09.2023
Състав
ДЕСИСЛАВА ЦВЕТКОВА

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 224 гр. Монтана, 07.09.2023 г.

РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ТРЕТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА ЦВЕТКОВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ЦВЕТКОВА Частно наказателно дело № 20231630200920 по описа за 2023 година Районен съд - гр.Монтана е сезиран с жалба от Ю. С. К. от с.Г, обл.Враца, чрез пълномощника си против постановление от 13.06.2023г. на прокурор при Районна прокуратура Враца, ТО-Мездра, с което е било прекратено досъдебно производство № 647/ 2018г. по описа на РУ Козлодуй, респ. пр.пр.№ 21/2021г. по описа на същата прокуратура по обвинение в извършено престъпление по чл.343, ал.1 б.,,б” от НК.

В жалбата се съдържат оплаквания за необоснованост на прокурорския акт. Твърди се, че прокурорът безкритично е приел показанията на свидетеля ТТТ относно механизма на ПТП приемайки обстоятелството, че единствено и само пострадалия К. има вина за настъпването му. Навеждат се оплаквания за липса на мотиви и анализ на доказателствата по делото, поради което и в заключение се иска от съда да постанови определение, с което да отмени обжалваното постановление, ведно с произтичащите законови последици.

Съдът, като съобрази наведените в жалбата фактически и правни доводи, събраните в хода на досъдебното производство писмени доказателства и доказателствени средства, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в рамките на законоустановения преклузивен срок по чл.243 ал.4 от НПК и от легитимирано да обжалва постановлението лице, поради което се явява процесуално допустима, а разгледана по същество е ОСНОВАТЕЛНА.

За да постанови своя акт, прокурорът е приел, че обвиняемият ТТ не е осъществил състава на престъпление по чл.343 ал.1 б.„б” от НК, тъй като предприетите от него действия не съставляват престъпление, а причинителят за настъпилото ПТП е бил единствено и само пострадалия.

Приел, че в случаят има така нареченото „случайно деяние“ по смисъла на чл.15 от НК, като излага доводи за това. Приел още, че „св.ТТ не е бил длъжен да съобрази своята скорост и избере по-ниска такава в случая, като предположи наличието на превозно средство, теглено от животинска тяга...“, 1 както и не е следвало свидетелят Т да се движи „...със скорост от 50км/ч при допустима такава от 90км/ч, в случайте когато липсват пътни условия, налагащи това...“.

Съдът като взе предвид наведените в жалбата оплаквания и като съобрази събраните в хода на досъдебното производство гласни, писмени и веществени доказателства и доказателствени средства, намира за безспорно установено следното от фактическа страна:

Свидетелят ТТ е правоспособен водач, като има налагани административни наказания за нарушения по ЗДвП.

На 29.10.2018г. управлявал моторно превозно средство лек автомобил ,,Тойота Хайлукс” с рег.№ ХХ ХХХХ ХХ, собственост на ЕТ ,,АТАЕА” – с.Х, област Враца, представлявано от брат му свидетеля ЕТ.

Движел се с включени къси светлини по път ІІІ – 103 между селата Бутан и Г с посока на движението от с.Бутан към с.Г със скорост на движение от около 80 км/ч. По същия път и пред автомобила, управляван от свидетеля ТТ, със същата посока на движение, се движела каруца с конски впряг, в която се намира свидетелят Ю. К. от с. Г, жалбоподател в настоящето производство. Каруцата не била оборудвана със светло - отразители в задната си част, нито имало отляво светещо тяло с жълта или бяла светлина. Каруцата се движела със скорост от около 15 км/ч, плътно в дясно, като била на пътното платно около 1 метър.

Водачът на лекия автомобил възприел каруцата в непосредствена близост пред себе си, като е имал техническата възможност да избегне удара, но не го е сторил. Поради разминаване с насрещно движещите се автомобили не успял да спре своевременно, което довело до съприкосновение между предна дясна ъглова част на процесния автомобил и тилна дясна част на каруцата в дясната пътна лента. Вследствие на интерната сила от удара, водачът на каруцата свидетеля Ю. К. паднал от нея на банкета в дясно от платното за движение. Била причинена телесна увреда, подробно описана в съдебно – медицинската експертиза и представляваща средна телесна повреда. Свидетелят Т също получил телесна увреда.

Възприетата от съда фактическа обстановка не се отличава от описаната в постановлението за прекратяване на наказателното производство.

Досъдебното производство е прекратявано два пъти с постановления на районна прокуратура, като и двата пъти тези постановления са били отменяни с конкретно изложени от съда мотиви. И двата съда разгледали прекратителните постановления са изложили мотиви за липсата на „случайно деяние” в хипотезата на чл.15 от НК.

Съдът категорично не споделя мотивите в постановлението за прекратяване на ДП, че вина за настъпилото ПТП има единствено пострадалия.

Законът за движението по пътищата задължава водачите на превозните средства да се движат с такава скорост, която им позволява да ги владеят непрекъснато. Пак в закона са определени максимално допустимите стойности на скоростта, според категорията на превозните средства и мястото, където се извършва движението: във или извън населено място или по автомагистрала. Въведено е и понятието съобразена скорост. Това е 2 скоростта, която осигурява безопасност според конкретните условия на движението. За да бъде дадена скорост съобразена, тя трябва да позволява спиране на безопасно разстояние пред всяка възникнала пътна опасност. В Закона за движението по пътищата е записано специално, че скоростта на движение трябва да е такава, че водачът да може да спре превозното средство в зоната на своята видимост. Разстоянието на видимост е едно от решаващите условия при избора на скоростта. За да може да спре своевременно автомобила водачът трябва да вижда на разстояние по-голямо от опасната зона на спиране.

Не във всички случаи, когато водачите управляват със скорост, поголяма от тази, която им позволява да спрат на осветеното от късите светлини на фаровете разстояние, носят наказателна отговорност, а само в случаите, когато, ако се бяха движили със съобразена скорост, са имали възможност да предотвратят произшествието.

Ето защо съдът не споделя становището в прекратителното постановление на прокурора, че на водачите не следва да бъде вменено задължението да се движат със скорост по-ниска от разрешената, тъй като това ще създаде предпоставка за ПТП, доколкото се касае в случая до път без неравности и при интензивно движение. В случая обаче, свидетелят Т се е движел с разрешаната скорост /под 90км/ч/, но същата е била несъобразена и пак е реализирано ПТП /ако беше със скорост от 57км/ч нямаше да настъпи ПТП/.

Не може да бъде споделено и становището на прокурора, че в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.15 от НК. За да е налице случайно деяние е необходимо водачът на МПС не по своя вина да е бил поставен в невъзможност да избегне настъпването на обществено опасните последици /в този смисъл Р 88/85 г. на ІІІ н.о на ВС/. В принципен план, при движение нощно време или при намалена видимост, скоростта на МПС-то трябва да бъде в съответствие с разстоянието на видимост на светлината на фаровете, с възможност за спиране при появяване на опасност. По настоящото дело, съобразно събраните в хода на ДП доказателства, ПТП-то е станало в тъмната част на денонощието /около 18 часа/, като обвиняемият управлявал товарния автомобил ту на дълги светлини, ту на къси, тъй като се разминавал с насрещно движещи се МПС-та; малко преди настъпването на произшествието се разминал с насрещно движещо се превозно средство и превключил от дълги на къси светлини; скоростта на управление на автомобила преди удара с превозното средство с животинска тяга /каруца/ е била 80 км/час; опасната зона за спиране при посочената скорост е 66 метра; движението на двете превозни средства, участвали в произшествието се е осъществявало в дясната част на лентата за движение /около 1 метър/; каруцата е била без сигнално отразителни и осветителни тела, поради което обвиняемият е могъл да я възприеме на късите светлини на фаровете на управлявания от него автомобил от разстояние 50-60 метра; за да може да спре преди мястото на удара, неговата скорост на движение е следвало да бъде 57 км/час.

При тези данни се налага извод ,че скоростта на движение, избрана от обвиняемия /макар и в рамките на разрешената от 90км/ч/ не е съобразена с разстоянието на видимост, осветено от късите светлини на фаровете на 3 автомобила, на което разстояние безопасно той може да спре. При движение нощем или при намалена видимост, скоростта следва да бъде намалена до предели, които дават възможност на водача да спре в рамките на осветената от фаровете зона пред него. В случая опасната зона за спиране на автомобила на обвиняемия /66 м./ е била по-голяма от разстоянието, на което той обективно е могъл да възприеме каруцата в зоната, осветена от късите светлини на превозното средство / 50-60 м./, поради което следва заключение, че обвиняемият сам се е поставил в невъзможност да предотврати удара, поради това, че не е изпълнил нормативно предписаното му задължение да управлява с такава скорост, която му позволява да спре в зоната на видимостта, за да може да предотврати произшествието. Движение със скорост от 57 км/час, при конкретната пътна обстановка и условия на видимост, е позволявала на обвиняемия да избегне удара с намиращото се на пътя препятствие -каруцата. Нарушението по чл.20 ал.2 от ЗДвП е консумирано, тъй като липсва съобразяване на скоростта на движение от водача на товарния автомобил с конкретните условия на видимост и с интензивността на движението. Ето защо, не може да се приеме, че деянието, осъществено от подсъдимия е случайно по смисъла на чл.15 от НК.

Не са анализирани и съпоставени с другите доказателства показанията на свидетеля Т. В показанията си свидетелят заявява, че преди удара не е усетил и видял нищо. Реализирано е ПТП и както сам заявява е „завлечен“ от други две лица до пътя, където е изчакал идването на линейка. Не става ясно кога и как е имал възможност да провери факта, че каруцата е била без светлоотразители и регистрационен номер, след като същата е била буквално разпръсната на парчета. Същият не е имал възможност да се движи. Съдът намира, че тези противоречия в показанията не са изяснени. Нещо повече, от самото начало, още при първият си разпит свидетеля Ю. К., жалбоподател в настоящето производство заявява, че каруцата е имала както светоотразители, така и регистрационен номер „ХХХХ“. Нито в огледния протокол е вписано, нито по какъвто и да е друг начин е изяснено обстоятелството каруцата имала ли е светроотразители. Безспорно е установено, че е имала табела с регистрационен номер – „ХХХХ“.

Свидетелят СИ в показанията си от 10.12.2018г. заявява, че при разговор със свидетеля Т е разбрал, че каруцата е била без поставени светлоотразители. В показанията си дадени четири години по – късно – на 23.11.2022г. вече е категоричен, че ППС е било без поставени светлоотразители.

Следва с особено внимание да бъдат обсъдени показанията както на свидетеля Т, така и на свидетеля И. Нещо повече, свидетеля Т заявява, че е управлявал МПС със скорост под 50км/ч, а реално той се е движел със скорост от 80км/ч, което навежда на извода, че не възприема в пълнота и достатъчна яснота фактите и обстоятелствата от обективната действителност, за които свидетелства.

Предвид всичко гореизложено следва да се отмени постановлението на РП поради неправилно приложение на материалния закон, така и за допълнително разследване. Следва да се изясни въпроса за наличие на допуснати нарушения на ЗДвП, в частност касаещи употребата на къси и дълги светлини и евентуалната заслепеност на водача, предвид разпоредбата 4 на чл.77 от ЗДвП и необходимостта за намалване на скоростта и спиране, които да се намират в пряка и непосредствена причинна връзка с настъпилото ПТП с негово участие, чиято последица са причинените на пострадалия свидетел К. телесни увреди.

Нещо повече, в атакувания прокурорски акт единствено е извършен анализ на неправомерното действие на пострадалия К., но не и на водача на автомобила. В конкретния случай има липса на мотиви за така нареченото „съпричиняване“, при което и двамата участници в ПТП , при условията на независимо съпричинителство, носят отговорност за неговото настъпване, като поведението на единия няма връзка с това на другия. Такива задължително указания са дадени от районния съд още при атакуване на първото прекратително постановление, но нито във второто прекратително постановление, нито в сега атакувания прокурорски акт са изложени мотиви за наличието или липсата на такова съпричиняване.