Решение № 259 от 09.12.2025, Районен съд - Радомир

РЕШЕНИЕ

№ 259 гр. Радомир, 09.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ при участието на секретаря М.Д.М. като разгледа докладваното от РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20251730100881 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.

146, ал. 1 ЗЗП и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че ищцата е страна по договор за кредит № . г., подписан с ответното дружество „Вивус.БГ“ ЕООД, по силата на който е получила в заем сумата в размер на 600,00 лева, при ГПР от 49,70% и годишен лихвен процент от 40,97%. Общата дължима сума по договора била в размер на 620,22 лева, но впоследствие ищцата разбрала, че следва да върне сумата в размер на 762,00 лева, като освен главница и лихва, дължала и такса за експресно разглеждане.

На 04.12.2024 г. ищцата сключила с ответното дружество и анекс за допълнителна сума към договора за кредит, по силата на който ответното дружество ú предоставило в заем сумата от 500,00 лева и по този начин общият размер на главницата нараснал на 1100,00 лева. С подписания анекс страните уговорили, че размерът на договорната лихва ще бъде 31,43 лева, а на таксата за експресно разглеждане – 228,59 лева.

Според ищцата процесният договор за кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр.

3 ЗЗД, тъй като съдържал неравноправни клаузи. Твърди, че посоченият в договора размер на ГЛП от 40,97% е прекомерен, тъй като надхвърлял трикратния размер на законната лихва, която към 24.11.2024 г. била 13,22%.

На следващо място, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната правна норма бил посочен неговият максимално допустим размер - пет пъти размера на законната лихва. В сключения между страните договор за кредит ГПР бил увеличен по скрит начин, тъй като в него не била включена дължимата допълнителна такса за експресно 1 разглеждане.

Поддържа, че според разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал, 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водело до настъпването на тази недействителност. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следвало да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Спазването на това изчисление давало информация на потребителя какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В ГПР следвало да бъдат изрично описани всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В настоящия случай липсвала ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият. По този начин потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Кумулирането на такса за експресното разглеждане, съдържаща се в споразумението за предоставяне на допълнителна услуга към погасителните вноски, водело до скрито оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 49,70% нараствал допълнително и обогатявал неоснователно кредитора като въвеждал допълнителен източник на доход на икономически по-силната страна, извън посочените ГЛП и ГПР.

С уговарянето на допълнително възнаграждение за услуга, свързана с управлението на кредита, се нарушавала разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, определяща максимален размер на ГПР. Допълнителната услуга „експресно разглеждане на заявката за паричен заем“ и дължимата за нея „такса за експресно разглеждане на документи“ по съществото си не представлявали реално предоставена допълнителна възможност или преференциално условие, от което кредитополучателят да може да се възползва и което да носи допълнителни ползи за него, за да бъде обосновано изискването за възнаграждение. Отделно от това, основното задължение на кредитора по договора за кредит било да предостави договорената парична сума, т. е. разглеждането на документи и изплащането на кредита е дейност по усвояване и управление на кредита, а не допълнителна услуга, за която да се дължи допълнително възнаграждение. Услугата, описана в договора за паричен заем, имала характер на действие, свързано с усвояването на кредита, за което разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК забранявала заплащането на такси. Доколкото начислената в настоящия случай такса в размер на 228,59 лева била свързана с процедурата по усвояване на кредита, то договорната клауза, предвиждаща нейната дължимост, била в противоречие с повелителните норми на закона и като такава била нищожна.

Сочи, че към настоящия момент е изплатила кредита предсрочно, като е внесла сумата от 1360,02 лева на 10.01.2025 г. за погасяване на кредита, а на 23.12.2024 г. е внесла 211,20 2 лева за удължаване на срока на кредита. Според ищцата по един нищожен договор заемателят следвало да върне единствено главницата по договора, какъвто бил и настоящият случай. Всички надвнесени суми следвало да се върнат обратно на ищцата, тъй като били дадени по един нищожен договор и представлявали неоснователно обогатяване на ответника.

По изложените съображения, моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожен договор за кредит № . г. и анекс от 04.12.2024 г. към договор за кредит № . г., сключени между Л. К. Б. и „Вивус.БГ“ ЕООД.

Моли съда да осъди ответното дружество „Вивус.БГ“ ЕООД да заплати на ищцата на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата в размер на 471,22 лева, представляваща платена без основание сума по договор за кредит № . г., сключен между „Вивус.БГ“ ЕООД и Л. К. Б..

В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество не е подало отговор на исковата молба.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен и приет договор за кредит № . г., сключен между „Вивус.БГ“ ЕООД (кредитор) и Л. К. Б. (кредитополучател), по силата на който кредиторът е предоставил на кредитополучателя в заем сумата от 600,00 лева, която кредитополучателят се е задължил да върне в срок до 24.12.2024 г. Страните са уговорили следните условия по сключения между тях договор: лихвен процент – 40,97%; годишен процент на разходите – 49,7%; общ размер на всички плащания – 620,22 лева.

От представеното по делото споразумение за предоставяне на допълнителна услуга за бързо разглеждане на искане за кредит от 24.11.2024 г. се установява, че кредиторът „Вивус.БГ“ ЕООД е предоставил на кредитополучателя Л. Б. допълнителна услуга за бързо разглеждане на подаденото искане за кредит, срещу дължимо от страна на кредитополучателя възнаграждение в размер на 141,78 лева и по този начин общият размер на всички плащания по кредита е нараснал на 762,00 лева.

По делото е представен и анекс от 04.12.2024 г. към договор за кредит № . г., по силата на който „Вивус.БГ“ ЕООД е предоставил на Л. К. Б. в заем сумата от 500,00 лева, платима в срок до 24.12.2024 г.

От представения по делото анекс към споразумение за предоставяне на допълнителна услуга за бързо разглеждане на искане за кредит от 24.11.2024 г. се установява, че кредиторът „Вивус.БГ“ ЕООД е предоставил на кредитополучателя Л. Б. допълнителна услуга за бързо разглеждане на подаденото искане за кредит, срещу дължимо от страна на кредитополучателя възнаграждение в размер на 228,59 лева и по този начин общият размер на всички плащания по кредита е нараснал на 1360,02 лева, която сума е била заплатена изцяло от ищцата, видно от разписка за извършено плащане № . г.

Приетото за установено от фактическа страна обуславя следните правни изводи:

По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП:

3

По делото не е спорно, че страните са били в облигационно правоотношение по сключен договор за кредит № . г., съгласно който на ищцата е предоставен кредит в общ размер на 1100,00 лева. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Преценката относно действителността на процесния договор за потребителски кредит следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът. В случая и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесното договорно съглашение отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ („Договор за потребителски кредит. Форма и съдържание“), чл. 9 - чл. 11 ЗПК.

Договорът е сключен при спазване нормата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, при съобразяване на обстоятелството, че преди отпускане на кредита страните са използвали средства за комуникация от разстояние, поради което възникналото между тях правоотношение представлява договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл.

6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР).

По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР от 49,70%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – такса експресно разглеждане.

По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по 4 кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Възможността на кредитора да въвежда такси извън стойността на договорения размер на заема е регламентирана в чл. 10а от ЗПК и е предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Налице е изрична забрана съгласно сочения текст да се изискват такси и комисиони за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Съдът счита, че в случая не е налице допълнителна услуга по смисъла на чл.

10а, ал. 1 ЗПК. Допълнителни са тези услуги, които са извън основната престация на заемодателя, съдържаща се в облигационното правоотношение възникнало в резултат на договора, а именно отпускане на заема и неговото администриране. Посочените услуги са свързани с усвояването и управлението на кредита. Следователно, клаузата заобикаля изискванията на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, поради което е нищожна съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК. Същите не представляват и реално предоставени допълнителни възможности или преференциални условия, от които кредитополучателят да може да се възползва и да носят допълнителни ползи за него. Не се установява длъжникът реално да се е възползвал от някоя от посочените услуги.