Решение № 6790 от 10.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6790 гр. София, 10.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100502105 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 14346 от 12.12.2022 г., постановено по гр. дело № 38484/2021 г. по описа на СРС, 176-ти състав, частично са били уважени предявените от „Топлофикация София” ЕАД срещу И. Л. М. и Р. К. Д. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК пасивно субективно и обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е признато за установено, че ответникът И.

Л. М. дължи на ищеца сумата от 140,78 лева, представляваща непогасен остатък от половината от цената на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2019 г. до имот - апартамент № 1, в гр. ****, с абонатен № 377925, ведно със законна лихва от 04.02.2021г. до изплащане на вземането, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 10.02.2021 г. по ч.гр.д. № 6960/2021 г. по описа на СРС, 176-ти състав , като са отхвърлени исковете за цената на топлинна енергия за разликата над сумата от 140,78 лева до пълния предявен размер от 623,13 лева, за дялово разпределение в размер на 10,48 лева, както и исковете по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 99,16 лева, представляваща половината от мораторна лихва върху цената на ТЕ за периода от 15.09.2018 г. до 25.01.2021 г. и 2,33 лева – лихва върху главницата за услуга дялово разпределение за периода 03.03.2018 г. до 25.01.2021 г., като погасени чрез плащане в хода на процеса, а ответникът Р. К. Д. дължи на ищеца сумата от 531,52 лева, представляваща половината от цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.01.2018г. до 30.04.2019г. до имот - апартамент № 1, в гр. ****, с абонатен № 1

377925, сумата от 10,48 лева – дялово разпределение за същия период, ведно със законна лихва върху тези суми от 04.02.2021г. до изплащане на вземането, сумата от 84,52 лева, представляваща половината от мораторна лихва за забава за периода от 15.09.2018 г. до 25.01.2021 г. върху вземането за цена на ТЕ и сумата от 2,33 лева – лихва върху главницата за услуга дялово разпределение за периода 03.03.2018 г. до 25.01.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 10.02.2021 г. по ч.гр.д. № 6960/2021 г. по описа на СРС, 176-ти състав, като е отхвърлен главният иск за цена на ТЕ за разликата над сумата от 531,52 лева до пълния предявен размер от 623,13 лева и за периода от 01.05.2017 г. до 31.12.2017г. като погасен по давност.

Със същото решение ответникът И. Л. М. е осъден да заплати на ищцовото дружество на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 ГПК - сумата от 78.99 лв. - разноски по делото съразмерно на уважената част от исковете, а ответникът Р. К. Д. сумата от 487,87 лв., като ищецът е осъден да заплати на ответника И. Л. М. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 242,86 лв., представляваща разноски в производството.

Срещу така постановеното решение, в частта с която исковете са били частично отхвърлени срещу ответниците е постъпила въззивна жалба от ищеца, чрез процесуалния му представител, в която са изложени оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Сочи, че съгласно чл. 32, ал. 1 от ОУ от 2008 г. е определен срок за заплащане на месечните дължими суми, който бил 30 дневен, а съгласно чл. 33, ал. 2, вр. ал. 4 от ОУ от 2014 г. клиентите не заплащали обезщетение за забава до изравняването на отчетния период, като едва след това се начислява обзщетение за забава. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи изцяло исковете, както и да присъди направените по делото разноски.

Въззиваемият ответник Р. К. Д. е подал отговор на въззивната жалба на ищеца, с който оспорва същата, излагайки подробни съображения.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която исковете са били уважени, е постъпила въззивна жалба от ответника Р. К. Д., чрез назначения му особен представител – адв. С.Г., в която са изложени оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон , съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че ищецът не е установил по делото, а негова е доказателствената тежест, че през процесния период между страните е съществувало облигационно правоотношение. При условията на евентуалност на оплакванията, поддържа че не е изпаднал в забава, доколкото по делото не са ангажирани доказателства, че ищцовото дружество е публикувало фактурите, отнасящи се за процесния период на интернет страницата си. Сочи още, че неправилно е бил приложен и института на погасителната давност и всички претендира от ищеца вземания по фактури издадени преди 04.02.2018 г. са погасени по давност. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и отхвърли изцяло предявените искове.

Въззиваемият ищец е подал отговор на въззивната жалба на ответника Р. К. Д., с 2 който оспорва същата по посочените съображения.

Третото лице помагач на ищеца – „Техем сървисис“ ЕООД не е подал отговор на въззивната жалба и не изразява становище по същата.

Решението в частта, с която е бил частично уважен предявения срещу И. Л. М. главен иск за сумата от 140,78 лева, представляваща непогасен остатък от половината от цената на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2019 г. до имот - апартамент № 1, в гр. ****, с абонатен № 377925, ведно със законна лихва от 04.02.2021г. до изплащане на вземането, не е обжалвано от ответника М. и същото е влязло в законна сила.

Жалбите са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като ищцовото дружество е заплатило дължимата държавна такса за въззивно обжалване, а особения представител не дължи такава, поради което са допустими.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба на ищеца за неоснователнна, а тази на Р. К. Д. за частично основателна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

По жалбата на „Топлофикация София” ЕАД:

Противно на поддържаното в жалбата на ищеца първоинстанционният съд е приела, че ответниците са пасивно материално рлегитимирани да отговарят по исковете, като частично е уважил, както главните, така и акцесорните искове. По отношение оплакванията, касаещи акцесорните претенции следва да се отбележи, че с Решение по Протокол 7/23.10.2014г. на Съвета на директорите на „Топлофикация София” ЕАД са приети нови общи условия, които са одобрени с Решение ОУ-1/ 27.06.2016г. на КЕВР на основание чл.

150, ал. 1 ЗЕ, като същите са публикувани през м. 07.2016г. и следователно са влезли в сила м. 08.2016г. (с изтичането на тридесетдневен срок след публикуването им, арг. от чл. 150, ал.

1 ЗЕ). Имайки предвид, че претенцията на ищеца обхваща период след влизането в сила на цитираните ОУ, то съгласно чл. 33, ал. 1 от тях клиентите са длъжни да заплащат месечните 3 дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, поради което и не е необходимо изпращането на покана, както всъщност е приел и СРС в обжалваното решение. Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания включително и относно размерите на уважените обектвино съединени главни и акцесорни установителни искове, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част, поради което жалбата на ищеца се явява изцяло неоснователна.

По отношение жалбата на Р. К. Д.:

Процесният договор за търговска продажба на топлоенергия се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

Ето защо, противно на поддържаното в жалбата, съобразно цитираната нормативна уредба, възникването на облигационно правоотношение за битови нужди, не е въз основа на индивидуален писмен договор, а възниква по силата на закона със собственика или вещния ползвател на топлоснабдения имот. По делото е представен Нотариален акт за покупкопродажба на недвижим имот № 129 от 13.05.2002 г. /лист 37 по делото на СРС/, от който се установява, че Р. К. Д. е собственик на същия, като пред въззивната инстанция като писмено доказателство е прието писмо от СО, район Овча купел, от което се установява, че бл. 35 в ж.к. Овча купел-2 разполага с един единствен вход. Ето защо е обоснован извода, че Р. К. Д. е съсобственик на процесния имот, до който ищецът твърди да е доставил топлинна енергия. Правото на собственост е сред основните права на гражданите. Прогласено, гарантирано и защитено в Конституцията на Република България – арг. чл. 17 от КРБ, чл. 18 от КРБ и чл. 19 от КРБ, като същото е абсолютно и безсрочно. Следователно ищецът е изпълнил в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК разпределената му като доказателствената тежест, и е установил по делото обстоятелство, че ответникът Р. К. Д. е 4 съсобственик на процесния имот, до който ищецът твърди да е доставил топлинна енергия.

По отношение размера на притежаваните от същите идеални части липсва оплакване в жалбата, поради което и съдът не дължи служебно проверка.

По отношение оплакването, касаещо института на давността. В конкретния случай теченето на погасителната давност се прекъсва не с предявяване на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, а с подаване на заявлението по чл. 410 ГПК (14.02.2021 г.) – арг. чл. 422, ал. 1 ГПК - „Искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение”). Разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК съдържа фикция, посредством която правните последици от настъпването на определен юридически факт се прилагат към случай, в който такъв факт със сигурност не е настъпил. Този законодателен подход се използва с оглед запазването или създаването на социална справедливост, когато е оправдано (според законодателя) определени правни последици да настъпват в случаи, в които правопораждащите ги юридически факти не са настъпили. Такъв е случаят с чл. 422, ал. 1 ГПК. Моментът на подаване на исковата молба е известен, безспорно е, че той следва момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Но законодателят е преценил, че за дата на подаване на исковата молба ще се счита датата на подаване на заявлението, макар да е очевидно, че двете дати не съвпадат. Разпоредбата цели да предзапази интересите на кредитора от изтичането на погасителната давност за вземането му. Чл. 110-120 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) съдържат общата уредба на погасителната давност. Съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД: