Разпореждане № 2282 от 19.04.2026, Районен съд - Благоевград

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 2282 гр. Благоевград, 19.04.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:

Иванка П. Гоцева като разгледа докладваното от Иванка П. Гоцева Частно гражданско дело № 20261210100755 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 410, ал.1 вр.с чл.413, ал.2 от ГПК.

Образувано е по подадено от „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК 200644029, заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника С. П. И. с ЕГН: ********** от гр. Д., за сумите от 430,57 евро – главница; 24,61 евро – договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 30.06.2017г. до 28.10.2017г. и 295,96 евро – мораторна лихва за периода от 12.12.2019г. до 23.03.2026г., за които се твърди да са платени от „Фератум Банк“ (Малта) на „Фератум България“ ЕООД в изпълнение на договор за поръчителство от 03.11.2016г. за погасяване на задължения на длъжника по сключен с „Фератум България“ ЕООД договор за потребителски кредит № 442123/02.11.2016г. Иска се присъждане и на законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда - 03.04.2026г. до окончателното й погасяване, както и разноски за държавна такса /12,77 евро/ и юрисконсултско възнаграждение /50,00 евро/. Наведени са твърдения, че претендираните вземания са прехвърлени с две последователни цесии - от встъпилия в правата на удовлетворения кредитор „Фератум Банк“ (Малта) на Пактум Кълекшънс GmBH с договор за цесия от 31.12.2018г. и от Пактум Кълекшънс GmBH на заявителя „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД с договор за цесия от 12.12.2019г., както и твърдения, че длъжникът е уведомен за цесиите.

Заявителят се легитимира като кредитор въз основа на твърдения за настъпило частно правоприемство, основано на два договора за цесия. Към заявлението обаче не са представени доказателства за сключените цесии и приложенията към тях, нито за уведомяването на длъжника за прехвърлянето на вземанията, за да има то (прехвърлянето) действие по отношение на него - чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Не е посочено и дали са извършвани плащания от длъжника по договора за потребителски кредит № 442123/02.11.2016г. и ако има такива - в какъв размер са плащанията и кога са направени, както и към кои пера от дълга са отнесени същите. Поради това с Разпореждане № 2022/03.04.2026г., постановено по делото, съдът е дал указания за представяне на доказателства за тези обстоятелства.

Указанията не са изпълнени от заявителя.

Въз основа на така посоченото от фактическа страна, настоящият съдебен състав намира от правна страна следното:

След преценка допустимостта и редовността на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, съдът приема, че същото е допустимо, но по същество е неоснователно, по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл.7, ал.3 ГПК съдът следи служебно за наличие на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, а според чл.411, ал.2, т.3 ГПК заповед за изпълнение се издава, освен когато искането се основава на неравноправна клауза 1 в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. В случая заявителят основава искането си на договор за потребителски кредит № 442123/02.11.2016г., сключен от длъжника с „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: 200599406, както и на две последователни цесии – прехвърляне на вземанията от встъпилия в правата на удовлетворения кредитор „Фератум Банк“ (Малта) на Пактум Кълекшънс GmBH с договор за цесия от 31.12.2018г. и от Пактум Кълекшънс GmBH на заявителя „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД с договор за цесия от 12.12.2019г.

При тези данни първият въпрос, който подлежи на изследване във връзка с твърдяното цедиране на вземанията на дружеството-заявител, е дали това дружество се легитимира като кредитор въз основа на посочените договори за цесия.

Съдът намира, че следва да се съобрази даденото задължително указание в т. 4г на ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК по тълк. д. № 4/2013 г., според което настъпилото преди подаването на заявлението частно правоприемство трябва да бъде установено от молителя, като в случай, че частното правоприемство се основава на договор за цесия, както е в настоящия казус, на общо основание трябва да бъдат представени и доказателства за уведомяването на длъжника за прехвърлянето на вземането, за да има то (прехвърлянето) действие по отношение на него - чл. 99 ал. 4 от ЗЗД. В случая със заявлението не са представени договори за цесия, липсват и доказателства за уведомяване на длъжника по чл.

99, ал. 3 от ЗЗД. Съдът намира, че задължителните разяснения по т. 4г от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС следва да се приложат и в производството по чл.

410 от ГПК, в който смисъл е Определение № 50079 от 20.02.2023г. по гр.д. №2864/2022г. на ВКС, III г.о. Посочените доказателства следваше да бъдат представени по делото и на основание чл. 410, ал. 3 от ГПК, тъй като договорът за кредит е сключен с потребител. В хипотеза на настъпило частно правоприемство, преди надлежното уведомяване на длъжника за прехвърлянето на вземането, легитимиран да подаде заявлението е цедентът-праводател, който е носител на спорното право към този момент (в този смисъл Определение № 492/30.07.2014г. на ВКС, II т.о., постановено по т.д. № 3933/2013г.). Следователно по делото липсват доказателства относно това заявителят да има качеството на кредитор, доколкото липсват доказателства за извършените цесии, респективно - че длъжникът е уведомен за тях.

Не е ясно и какво е цедирано на заявителя, поради което заявлението следва да бъде отхвърлено изцяло.

На следващо място заявлението следва да бъде отхвърлено изцяло и доколкото договорът за кредит съдържа неравноправни и като такива - нищожни клаузи, които влекат недействителност на целия договор.

Разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК вменява задължение на съда да извърши проверка дали искането на заявителя не е в противоречие със закона или с добрите нрави, както и проверката за потребителска закрила, т.е. за съответствие на договорите с повелителни норми на закона, в конкретния случай с разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. В случая правата на заявителя се претендират от договор за потребителски кредит между С. П. И. и „Фератум България“ ЕООД, като вземанията се претендират от заявителя по силата на две последователни цесии. Следователно длъжникът се явява потребител по смисъла на ЗЗП, поради което заповедният съд следва да извърши проверка за наличие на неравноправни клаузи в договора.

Съгласно чл.411, ал.2, т.3 от ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, ако искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.

След самостоятелна преценка на представения договор за кредит, настоящата инстанция намира, че от съдържанието му се обосновава извод за евентуална неравноправност на неговите клаузи. В договора за потребителски кредит е посочен размер на предоставената в заем сума - 1500 лева, годишен лихвен процент - 23,00 %, ГПР - 49,11 % и обща сума, дължима от заемателя - 1845,00 лв. Договорено е задължение за предоставяне на обезпечение, чието одобряване се извършва чрез одобряването на кредита. В изпълнение на това задължение е сключен и договор за поръчителство от 03.11.2016г., с предвидено възнаграждение за поръчителя от 1155,00 лева, плащането на което е включено в месечната погасителна вноска.

2

Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл.11, ал.1, т.9, 10, 11 и 12 и ал.2 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, а съгласно т.10 - годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор за кредит, формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, доколкото в документите е налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя.

Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, а не само уговорените в него, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В т. 2 от същата разпоредба е указано, че „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. В конкретния случай възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК следва да бъде включено при изчисляване на ГПР. В съдържанието на процесния договор за кредит не е отразена действителната обща сума, дължима от потребителя, тъй като в същата не са включени общите разходи за потребителя, в т.ч. и възнаграждението за гаранта, което е пряко свързано с кредита. В случая е договорено да се заплаща възнаграждение за предоставеното обезпечение (гаранция) в размер на 1155,00 лева, заедно с всички останали задължения по същия, което реално оскъпява договора за кредит със сума по-голяма от уговорената лихва за ползване на заетата сума. При сключването на договора за потребителски кредит чрез предвиждане на обезпечение под формата на гаранция, за което се дължи възнаграждение в размер на 77 % от отпуснатия кредит, е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Това възнаграждение има характер на скрита възнаградителна лихва, уговорено е в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Изхождайки от изложеното следва да се приеме, че е налице обоснована вероятност за наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит и за неговата недействителност, поради което следва да се приложи нормата на чл.411, ал.2, т.3 от ГПК и да се откаже издаване на заповед за изпълнение.

Поради изложеното, съгл. чл. 23 ЗПК, на връщане принципно би подлежала само неплатената главница. Такава обаче не следва да се присъжда в настоящото производство.

Заявителят, въпреки предоставената му от съда възможност и оставянето на заявлението без движение, не е посочил какви плащания са били извършени от длъжника по договора и как същите са били отнесени за погасяването на отделните задължения, поради което е поставил съда в невъзможност да изпълни в пълен обем задълженията си по чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК, като определи в заповедното производство какъв е размерът на невърнатата главница и приложи императивната разпоредба на чл. 23 ЗПК. При това положение само в рамките на едно състезателно исково производство и след изслушване на експертиза може да се установи какво е плащано по договора и правилно ли са отнесени платените суми като погашение по различните пера по договора.

Предвид изложеното съдът намира, че е налице основание за отказ за издаване на заповед за изпълнение и отхвърляне на заявлението в цялост.

Предвид отказа на съда да издаде заповед за изпълнение, следва да се укаже на 3 заявителя, че на основание чл.415, ал.3 вр. с ал.1, т.3 от ГПК, може да предяви осъдителен иск за вземането си в едномесечен срок от влизане в сила на настоящото разпореждане, като довнесе дължимата държавна такса. Ако искът не бъде предявен в посочения едномесечен срок, страната губи възможността да приспадне внесената по настоящото дело държавна такса.