Решение № 8829 от 01.08.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 8829 гр. ., 01.08.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Я.М.Ф. при участието на секретаря С.А.Р. като разгледа докладваното от Я.М.Ф. Гражданско дело № 20211110147093 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба от ЕЛ. КР. Х. и К. ХР. Х. против „.“ ЕАД с искане да бъде признато за установено, че ищците не дължат на ответното дружество сумата в размер на 2448,30 лева, представляваща главница по Договор за предоставяне на потребителски кредит № ././. от 27.07.. г., сумата в размер на 757,92 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 27.05.2010 г. до 26.03.2012 г., сумата в размер на 201,04 лева, представляваща „просрочена наказателна лихва“ върху главницата за периода от 28.09.2009 г. до 26.03.2012 г., както и сумата в размер на 118,15 лева, представляваща съдебни разноски, за които суми срещу ищците при условията на солидарна отговорност в полза на „.“ АД е издаден изпълнителен лист от 14.05.2012 г. по ч. гр. д. № 15249/2012 г. по описа на Софийски районен съд, 61 състав, въз основа на който срещу ищците е образувано изп. дело № . по описа на ЧСИ ., в хода на което е настъпило частно правоприемство на страната на кредитора, като по силата на сключен договор за цесия първоначалният взискател е прехвърлил процесните вземания на ответното дружество, което е конституирано в качеството на взискател в производството за принудително събиране на процесните суми.

В исковата молба са изложени твърдения, че вземанията, за които е издаден процесният екзекутивен титул са погасени по давност, поради което не могат да бъдат предмет на принудително изпълнение. Процесуалният представител на ищците поддържа, че последното изпълнително действие предприето по изп. дело № . по описа на ЧСИ . е от 08.02.2013 г. когато ищецът Х. се задължил да заплаща задълженията по листа разсрочено, поради което към 08.02.2018 г. е изтекла петгодишната давност на вземането за главница, респ. погасени по давност се явяват и акцесорните вземания. В допълнение са изложени съображения, че соченото последно валидно изпълнително действие е предприето по отношение единствено на длъжника К.Х., като съгласно цитирана в исковата молба съдебна практика, действието води до прекъсване на давността единствено по отношение на сочения длъжник, но не и спрямо ЕЛ. КР. Х., спрямо която не са предприети действия за принудително събиране на сумите. Ищците поддържат, че е налице както перемпция на 1 образуваното изпълнително производство, така и погасяване по давност на правото за принудително удовлетворяване на вземанията по процесния изпълнителен лист. Направено е искане сторените в производството съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ответника.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез процесуалния си представител, поддържа, че исковата претенция е недопустима, тъй като въпросът за дължимостта на вземания, установено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение не може да бъде разглеждан извън специалните хипотези разписани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК. По същество на спора с подадения отговор са оспорени наведените в исковата молба фактически твърдения и правни доводи. Процесуалният представител на ответника излага твърдения, че при образуване на изпълнителното производство взискателят е възложил по реда на чл. 18 ЗЧСИ на съдебния изпълнител да предприеме действия по принудително удовлетворяване на вземанията по изпълнителния лист, като с всяко отделно действие давност е прекъсната, поради което предявената претенция е неоснователна. В подадения отговор са изложени съображения относно действието на Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС по отношение на процесния казус. Направено е искане сторените от ответника съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ищеца.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните, приема следното:

В доказателствена тежест на ответника по предявения отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 439 ГПК във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК е да установи, при условията на пълно и главно доказване, че е предприел действия, водещи до прекъсване на погасителната давност на вземането предмет на процесния изпълнителен лист.

Съдът намира, че заявеното от ответника възражение за недопустимост на производството е бланкетно и не държи сметка за заявеното основание за недължимост на процесните суми, тъй като ищците не поддържат доводи за недължимост на вземанията, които е следвало да противопоставят на кредитора в срока за възражение срещу заповедта за изпълнение, въз основа на която е издаден изпълнителния лист, факти и обстоятелства касаещи редовността на връчването на заповедта по чл. 423 ГПК, които е следвало да релевират в едномесечен срок от узнаване на заповедта, респ. наличие на новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства в срока по чл. 424, ал. 2 ГПК. В исковата молба са изложени твърдения, че след издаване на екзекутивния титул са настъпили факти, водещи до недължимост на вземанията ( иск по чл. 439 ГПК), а именно тяхното погасяване по давност.

Страните не спорят, а и от изисканото в цялост производство по ч. гр. д. № 15249/2012 г. по описа на Софийски районен съд, 61 състав, се установява, че по искане на „.“ АД срещу ищците в настоящото производство е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 10.04.2012 г. за процесните суми, като видно от поставения щемпел върху съдебния акт за сумите по заповедта е издаден изпълнителен лист на 14.05.2012 г.

Видно от изискания препис от изп. дело № . по описа на ЧСИ ., производството е образувано на 10.08.2013 г. за принудително събиране на сумите, за които е издаден процесният изпълнителен лист, като с молбата кредиторът е направил искане да бъде наложен запор върху банкови сметки на длъжниците, както и е налице и възлагане от страна на взискателя по реда на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ.

Заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК е връчена от съдебния изпълнител на длъжника ЕЛ. КР. Х. на 07.02.2013 г. / лист 101 от настоящото дело/.

Със запорно съобщение с изх. № 18736/31.08.2012 г. отправено до „.“ ЕООД е наложен запор върху трудово възнаграждение на длъжника К.Х.. Със запорно съобщение от същата дата е наложен запор върху вземания на длъжника в „.“ АД. Въз основа на предприетите 2 изпълнителни способи не са събрани суми в погашение на задълженията по изпълнителния лист, като по изпълнителното дело постъпила информация от „.“ АД с вх. № 00705/10.01.2013 г., че е наложен запор върху вземанията на длъжника Х., който е първи по ред, но няма налични средства по сметката на лицето, поради което не може да бъде извършено удържане на суми.

Със запорно съобщение с изх. № 18./31.08.2012 г. е наложен запор върху банкова сметка на Е.Х. в „.“ АД, като съобщението е върнато с отбелязване, че длъжникът няма открита банкова сметка в банката.

По изпълнителното дело е постъпила молба от 08.02.2013 г. от К.Х., с която е направено искане наложеният върху трудовото възнаграждение на длъжника запор да бъде вдигнат, като молителят се задължил да внася ежемесечно сумата в размер на 40 лева до окончателно погасяване на вземанията по листа. Видно от отбелязването на гърба на изпълнителния титул в погашение на задълженията на 13.03.2013 г. е внесена сумата в размер на 30 лева и на 11.04.2013 г. сумата в размер на 30 лева, които съгласно съпроводително писмо на съдебния изпълнител по настоящото дело с вх. № 64822/01.04.2022 г. са отнесени в погашение на направени по изпълнителното производство разноски.

С молба с вх. № 10343/01.06.2016 г. ответното дружество направило искане да бъде конституирано в изпълнителното дело в качеството на частен правоприемник на взискателя „.“ АД по силата на Договор за цесия от 12.03.2016 г. С молбата е направено искане да бъде наложен запор върху трудовите възнаграждение на длъжниците по делото.

Със запорно съобщение с изх. № 10206/25.07.2016 г. отправено до „.“ ЕООД е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника ЕЛ. КР. Х., което е връчено чрез залепване. По делото е постъпило писмо с вх. № 15051/07.09.2016 г. от „.“ ЕООД, в което е посочено, че получаваното от длъжника Х. трудово възнаграждение е в размер на минималната работна заплата за страната за 2016 година. Със запорно съобщение от 25.07.2016 г. до „.“ АД от същата дата е наложен запор върху трудовото възнаграждение на сочения длъжник. По делото е постъпило писмо с вх. № 14447/19.08.2016 г. от „.“ АД, в което е посочено, че трудовото правоотношение на Е.Х. с дружеството е прекратено на 20.10.2015 г.

Със запорно съобщение с изх. № 10205/25.07.2016 г. до „.“ ООД е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника К.Х.. По делото е постъпило писмо от „.“ ООД с вх. № 15037/07.09.2016 г., в което е посочено, че получаваното от длъжника трудово възнаграждение е в размер под минималната за страната заплата, поради което удръжки няма да се правят.

С молба с вх. № 4448/26.05.2021 г. ответното дружество, в качеството си на взискател по изпълнителното дело, направило искане да бъде извършена справка за регистрирани трудови договори единствено по отношение на К. ХР. Х., като бъде наложен запор върху получаваното от длъжника трудово възнаграждение.

С постановление от 13.09.2021 г. съдебният изпълнител спрял изпълнителното производство на основание чл. 432, ал. 1, т. 1 ГПК въз основа на издадена по настоящото дело обезпечителна заповед.

С Определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. по описа на ВКС, IV ГО е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993г. ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години, като началната редакция на текста, обн. ДВ, бр. 275 от 1950 г. е предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу държавата и държавните предприятия. При влизане в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950 г. действащ е бил Законът за гражданското съдопроизводство, който е уреждал заповедното производство и изрично е 3 предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед за изпълнение произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че молбата бъде оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие ( арг. чл. 156г ЗГС). При действието на ГПК (отм.), заповедното производство не е било уредено, а на процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни основания“ по чл. 237 ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки основания за издаване на изпълнителен лист.

Понастоящем в заповедното производство издаването на изпълнителен лист се предпоставя от издаване на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание съгласно чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК. Правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се снабди до изтичане на срока за възражение.

Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката на ВКС по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство, по което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение правния ефект на влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения.