Решение № 1065 от 10.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1065 гр. Пловдив, 10.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дафина Н. Арабаджиева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело № 20245330113970 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от В. П. П. против

Сити Кеш ООД, ЕИК 202531869, гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 15Е иск с правно основание чл. 124 във вр. с чл. 26 ЗЗД във вр. с чл. 11, т.9 и т.10 ЗПК и чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожността на клаузата от договор за потребителски кредит № ****** към искане № ****** от ****** г. /обективирана в чл.11, ал. 1/, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 86,43 лв., като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща закона и по – конкретно материално – правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК и нарушаващи предпоставките на чл.11, т. 9 и 10 ЗПК.

В срока за отговор на исковата молба са предявени от ответника Сити Кеш ООД против В.

П. П. обективно съединени при условията на евентуалност искове с правно основание чл.

79 във вр. с чл. 240 ЗЗД за осъждане на В. П. П. да заплати на Сити Кеш ООД сумата от 78 лв.- главница, представляваща част от неизплатено задължение в размер от 169,91 лв. по договор за потребителски кредит № ****** от ****** г., а при условията на евентуалност същата претенция, но на основание чл. 23 ЗПК, представляваща дължима главница, подлежаща на връщане поради недействителност на договора, ведно със законна лихва от 24.09.2024 г. до окончателното й изплащане.

Ищецът по главния иск твърди, че между страните на ****** г. е сключен договор за паричен заем по силата на който са й предоставени в собственост заемни средства в размер на 300 лв., при фиксиран лихвен процент по заема 50 %, ГПР- 65,48 %.

Съгласно договора чл. 5, ал. 1 същият следва да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, а именно: едно или две физически лица, 1 които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най – малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната /а в случай, че са двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната/, не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя, не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя, нямата кредити към банки и финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни от ЦКР на БНБ, да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.

Съгласно чл. 11, ал.1 от договора в случай на неизпълнение от страна кредитополучателя на условията, визирани в чл. 5, ал. 1 от договора, същият дължи неустойка на кредитора в размер на 86,43 лв., която той следва да престира разсрочено заедно с погасителна вноска, към която се кумулира месена вноска за неустойка. Твърди се, че ищецът е усвоил изцяло заемния ресурс, като не е заплатил сумата по процесната неустойка, но не дължи плащания по същата поради нейната недействителност на основанията, подробно изложени в исковата молба.

На първо място твърди, че с клаузата на чл. 11, предвиждаща заплащане на неустойка, която не се включва в ГПР се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща максимален размер на ГПР.

Освен това оспорва клаузата, като противоречаща на добрите нрави и излизаща извън присъщите й обезщететителна, обезпечителна и санкционна функция. Излага подробни доводи в тази насока.

Твърди се нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, поради невключване на сумата по неустойката като разход при формиране на ГПР, при условие, че същата представлява сигурен източник на доход.

Предвид подробно изложените доводи моли искът да се уважи. Претендира разноски.

Ответникът по главния иск излага подробни съображения за действителност на оспорената клауза.

Твърди, че с уговорената между страните неустойка не се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Не оспорва, че сумата по нея не е включена в ГПР, като сочи, че същата не следва да се включва излага подробни съображения в тази насока.

Твърди, че не е налице нито едно от сочените основания за недействителност, като взема становище по всяко от въведените от ищеца основания.

Оспорва клаузата да е недействителна поради нарушаване на добрите нрави, като сочи, че следва да се има предвид характера на заема, който не е обезпечен. Посочва, че клаузите на договора са индивидуално договорени и не противоречат на нормите на ЗЗП, както твърди ищецът. Оспорва твърденията на ищеца, че сумата, предвидена в чл. 8 от договора следва да се включи в ГПР, като излага подробни съображения в тази насока.

2

На основание подробно изложените доводи за действителност на клаузата моли иска да се отхвърли. Претендира разноски.

Ищецът по насрещните искове Сити кеш ООД оспорва възраженията на ищеца за недействителност на клаузата за неустойка, като посочва, че след подписване на договора и усвояване на предоставената в заем сума, ищецът е направила три плащания, както следва:

29.505.2024 г.- 74 лв., 25.06.2024 г.- 111 лв. и на 26.07.2024 г.- 37 лв., от което следва, че общият размер на заплатените суми е 222 лв. Посочва се, че задължението по договора за кредит е изцяло падежирало на 31.07.2024 г.

Твърди се, че към настоящия момент задължението на ищеца е в размер от общо 188,87 лв., от които 169,91 лв.- главница, 4,94 лв.- възнаградителна лихва, 10,15 лв. – договорна неустойка и 3,87 лв.- такси.

Предмет на насрещните искове е само претенцията за главница, като тя се претендира при условията на евентуалност, както на основание договора за заем, така и на основание чл. 23 ЗПК при условие, че се приеме договорът за недействителен.

Ответникът по насрещния иск В. П. оспорва насрещните искове като неоснователни. Твърди се, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК поради посочване на ГПР, което не отговаря на действителното, както и противоречие с добрите нрави.

С оглед недействителност на договора за кредит се сочи, че с платените до момента суми е погасена само главница по договора за кредита.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не се спори и от представените доказателства се установява, че ищецът в качеството на кредитополучател е сключил на ****** г. с ответника – финансова институция договор за потребителски кредит , по силата на който му е предоставена в заем сумата от 300 лв., която е следвало да върне ведно с договорна лихва или общо сумата от 320,57 лв. чрез заплащане на 11 седмични вноски за периода от 22.05.2024 г. до 31.07.2024 г. Видно от приетия договор, уговореният годишен лихвен процент е в размер от 50 %, а ГПР е в размер на 65,48 %. Ищецът не спори, че е получил отразената в договора за заем сума в размер от 300 лв.

В чл.5 от договора страните се споразумяват договорът за заем да бъде обезпечен с поне две от посочените обезпечения, а именно: запис на заповед, издаден от заемателя и банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията, посочени в договора. Съгласно чл. 11 от договора, е отразено, че в случай, че в тридневен срок заемополучателят не изпълни задължението си по чл. 6.1. от договора, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 86,43 лв. с разсрочено плащане, съобразно посочения в Приложение № 1 към договора за кредит начин, като неустойката се начислява автоматично с подписване на 3 договора.

В договора за заем е инкорпориран погасителен план с включена неустойка и без включена неустойка.

Отделено е като безспорно обстоятелството, че ищецът е заплатила по договора за кредит обща сума в размер на 222 лв.

Между ищеца и СИТИ КЕШ ООД са възникнали правоотношения по договор за паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК.

Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, 4 периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .

Съдът намира, че предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави, като с оглед приемане на това основание за нищожност не следва да се разглеждат останалите.

Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.

В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 86,43 лв. Така предвиденият размер е повече от 28 % от цялата заета сума и противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Така уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, а това задължение има вторичен характер и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Отделно от това въведените в договора изисквания за вида обезпечение /чл. 4, ал. 1, т. 1 и 2 от договора/ и срока за представянето им създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпени вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита с повече от 28 % от заетата сума.