Решение № 62 от 15.05.2025, Районен съд - Никопол

РЕШЕНИЕ

№ 62 гр. Никопол, 15.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – НИКОПОЛ в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Галя В. Наумова при участието на секретаря Вероника С. Бебенова като разгледа докладваното от Галя В. Наумова Гражданско дело № 20244420100557 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба депозирана от М. Р. З. от гр.П., чрез адв.Д.М. от АК –П. с която против „ЮКБ“ ЕООД е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.

1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1405.30лв. , представляваща недължимо платена по Договор за кредит № ***** от 16.01.2024г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба , до окончателното изплащане на сумата и в условията на евентуалност на същото основание осъдителен иск за заплащане на сумата от 805.30лв., представляваща недължимо платена сума по недействителна клауза за такса за разглеждане на този договор, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата.

Ищецът твърди, че на 16.01.2024г., между страните бил сключен договор за потребителски кредит, №*******, който е нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. чл.

22 ЗПК. Твърди, че по силата на същият ищеца е получил сумата от 4 500лв., като общо дължимият размер на сумата която следва да върне е в размер на 7961.68лв., от които сумата от 4 500лв., главница, 2231.21лв. лихва и еднократна такса за разглеждане в размер на 1230.47лв., при ГПР 63.41% и ГЛП 34%. Паралелно с това, ищеца следвало да заплати и такса за разглеждане в размер на 1230.47лв. Твърди, още, че ищеца е върнал предсрочно размера на дължимата главница от 4 500лв., сумата от 600лв. лихва и 805.30лв., такса за разглеждане. Излага съображения за нарушаване на разпоредбите на чл.10, ал.1, чл.10а, ал.2, чл. 11, и чл.19, ал.4 от ЗПК.

С оглед изложеното се моли да бъде осъден ответника да му заплати сумата от 1 405.30лв., като недължимо платена по процесният договор за кредит, който е недействителен. В случай че съда отхвърли този иск, ищецът излага, че не дължи начислената му такса за експресно разглеждане на кредита, тъй като клаузата, с която е 1 договорена, е нищожна. Позовава се на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, като посочва, че заемателят не следва да заплаща такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Излага съображения, че по същността си таксата представлява печалба за кредитора. Счита, че клаузата, с която е предвидено задължението за заплащане на таксата, е нищожна и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП поради неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП. за прогласяване нищожност на договора за кредит. Представя доказателства. Прави доказателствени искания. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва главният и евентуалният иск, за което развива подробни доводи за неговата неоснователност и моли същият да бъде отхвърлен. Твърди спазване на всички изисквания на ЗПК при съставяне и подписване на договора – ищецът е поискал сключването на договор, същият е изготвен съобразно исканията на клиента, които са заявени, запознал се е със съдържанието му и се е съгласил с него, получил е отпуснатия кредит. Ясно и точно били посочени – фиксираният лихвен процент, ГПР, общата дължима сума, начинът на погасяване и размерът на вноските.

Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не се спори между страните и това се установява от представения по делото Договор за потребителски кредит, №******, че същият е сключен на 16.01.2024г., между „ ЮКБ“ ЕООД и М. Р. З., съгласно който, кредиторът е отпуснал на ответника кредит в размер на 4 500лв., за срок от 30 месеца. Безспорно е, че ищеца е усвоил изцяло заемната сума.

Страните са договорили фиксиран ГЛП в размер на 34.00% . В договора е посочено, че ГПР по кредита е в размер на 63.41%, общата сума на лихвите за периода – 2 231.21 и такса за разглеждане в размер на 1 230.41лв., или общият размер на всички плащания, извършени от потребителя за погасяване на кредита възлизат на сумата от 7 961.68лв.

Безспорно между страните е също, че ищцата е върнал предсрочно размера на дължимата главница от 4 500лв., сумата от 600лв. лихва и 805.30лв., такса за разглеждане.

По делото няма спор, че посоченият в договора кредитор е регистриран като финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 от Закона за кредитните институции, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Така констатираното обстоятелство определя дружеството и като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК. От друга страна отпуснатият заем на ответника като физическо лице представлява предоставяне на финансова услуга по смисъла на § 13, т.12 от ДР на ЗЗП и същата има качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП.

При тези съображения и след извършен анализ на съдържанието на договора, настоящият съдебен състав приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в ЗПК, а по силата на препращащата разпоредба на чл.24 ЗПК - и в ЗЗП.

По делото е изготвена и изслушана ССчЕ от ВЛ Т.И., която е установила, че по процесният договор, ищеца е усвоил сумата от 4 500лв., със задължението да върне същата 2 за срок от 30 месеца. ВЛ е дало заключение също, че всяка месечна погасителна вноска, включва главница, договорна лихва и такса за разглеждане. ВЛ е уточнило в последното по делото с.з. още, че към датата на сключване на договора за кредит, ГПР е в рамките на допустимият процент, съгласно нормативно определените формуляри. Ищцата е извършила, плащане по договора в размер на общо 5 909.39лв., с което е погасил предсрочно задължението си по същия.

На първо място, Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

В настоящата исковата молба, се навеждат доводи, че договорът за потребителски кредит е недействителен по смисъла на чл.22 ЗПК, тъй като не е ясно как е формиран ГПР по кредита, т.е. за изначална негова недействителност. ЗПК въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този договора за потребителски кредит, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11. Разпоредбата на чл.21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е нищожна, а според действащата към момента на сключване на процесния договор редакция на чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване /в този смисъл са задължителните указания, дадени с т.1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. При извършената проверка относно действителността на сключения между страните договор, настоящата инстанция намира, че договорът за потребителски кредит не страда от пороци, водещи до неговата недействителност в цялост и не противоречи на изискванията на посочените разпоредби на ЗПК. Спазени са изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК относно формата на договора, както и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 112 и т.20 и ал.2 ЗПК. Не могат да бъдат споделени изложените в ИМ доводи, че договорът е недействителен, поради неяснота относно начина на формиране на ГПР. В чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит трябва да съдържа посочване на ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. В случая не е допуснато нарушение на това изискване, тъй като в договора ясно е посочен размера на ГПР по кредита, посочена е и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на 3 сключване на договора за кредит и таксата за разглеждане е включена в ГПР. При тези съображения, настоящият съдебен състав намира, че договорът не е недействителен по смисъла на чл.22 ЗПК, че не е приложима разпоредбата на чл.23 ЗПК и кредитополучателят дължи връщане не само на чистата стойност на кредита, но и на лихвите по същия.

Ищеца навежда и доводи, че уговорените между страните лихви са нищожни на основание чл.26, ал.1, ЗЗД - противоречие със закона. Настоящият съдебен състав намира тези доводи за неоснователни, поради следните съображения: По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в ЗЗП и ЗПК. Условията, при които следва да се предоставят кредити на потребители, са предмет на специално регулиране от 1.10.2006 г. със ЗПК (отм.), като на този начален етап законодателят е въвел само изисквания за ясно оповестяване на волята на договарящите се относно икономическата тежест, поемана от потребителя, чрез изискването за посочване на ГПР като задължителен реквизит на договора и забраната за търсене от потребителя на каквито и да е суми над ясно обозначените разходи. Този закон е заместен от 12.05.2010 г. с нов акт със същото наименование, който до изменението му с ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., също не е уреждал изрично размера на разходите, възлагани на кредитополучателя.

След посочените изменения са приети нови три алинеи на чл. 19 ЗПК, като са обявени за нищожни уговорки за размер на годишни разходи, надхвърлящи пет пъти размера на законната лихва и съответно извършените плащания от потребителите на вноски, определени по прекомерно договорен размер, се приемат за дължимо платени редуцирани по размер задължения.

Според нормата на чл. 19 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Видно от мотивите за това нововъведение /при пленарно парламентарно обсъждане на 06.03.2014 г. на законопроекта за изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС/, законодателят е целил постигане именно на справедлив баланс между интересите на потребители на "бързи" небанкови кредити, изолирани от банковите услуги поради ниска кредитоспособност /влошено имуществено състояние, нестабилни или неустановими доходи, налична вече задлъжнялост/ или ниска информираност и на професионалните заемодатели, опериращи на същия този рисков пазар, понасящи загуби от неплатежоспособност на висок брой свои клиенти.

До тази законодателна намеса, предоставянето на тази услуга на потребителите не е било регулирано с императивен лимит на възнаграждението на кредитора, но поради злоупотреба с договорната свобода, несъвместима с обществения морал, съдът намира, че като несъвместими с добрите нрави следва да се считат сделки на търговци, договарящи с 4 потребителите ГПР, съществено надвишаващ възприетия по-късно горен праг на петкратен размер на законната лихва.