Решение № 4907 от 28.07.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4907 гр. София, 28.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20241100501639 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20102227 от 05.09.2023 г. по гр.д. № 31587/2019 г.

Софийски районен съд, 47 състав отхвърлил като неоснователен предявения от К. Д. Г., ЕГН **********, в качеството на наследник по закон на Д.В.Г., срещу Г. А. Г., ЕГН **********, отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1, предл. 3 ГПК за признаване за установено спрямо ищеца, че ответникът не е собственик на поземлен имот № 569а, с площ от 690 кв. м, находящ се в гр. София, район „Студентски“, м.

„ВЕЦ-Симеоново“, представляващ имот с идентификатор ***, с адрес гр. София, район „Студентски“, ул. „Д********, с площ по скица от 618 кв. м. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 2 150 лв. – разноски по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата К. Д. Г., конституирана по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на първоинстанционното производство ищец Д.В.Г., която го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

1

Съдът разгледал и приел за доказани всички направени от ищцовата страна твърдения относно собствеността на имота на нейния праводател и идентичността му с процесния имот, но неправилно приел, че имотът не се е намирал в собственост на държавата, общините, обществените организации или техни фирми, с оглед на което не е налице една от предпоставките за възстановяването на собствеността на отчуждения от наследодателя Д.Г. недвижим имот. В нарушение на съдопроизводствените правила съдът не разгледал част от събраните по делото доказателства, установяващи наличието и на тази предпоставка, не обсъдил част от доводите и твърденията на ищеца, нито разгледал основния спорен въпрос – дали ответникът и неговите праводатели са собственици. Съдът не обсъдил писмените доказателства, от които се установявало, че процесният имот е бил отчужден по реда на ЗТСУ (отм.) от наследодателя на ответника – Д.В., и че ответникът не е доказал да е върнал полученото обезщетение. От приетите административни преписки се установило, че през 1987 г. имотът бил отчужден по реда на ЗТСУ (отм.) за мероприятия на държавата, за което имало издадена заповед № РД-40-432 от 13.03.1987 г. Отчужденият собственик имал право да иска възстановяване на собствеността по реда на ЗВСВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., но ответникът не доказал това да е направено в законоустановения 6-месечен срок. От АОС № 108/26.11.1996 г., съставен въз основа на заповед № РД-40-432 от 13.03.1987 г. по чл. 98 ЗТСУ (отм.) било видно, че от Д.В. бил отчужден имот с площ от 689 кв. м и сграда с площ от 23.92 кв. м, представляващ имот № 569а. От заповедта било видно, че имотът е отчужден на основание чл. 95 и чл. 98 ЗТСУ (отм.) и й било определено обезщетение с отстъпване на жилище в новостроящ се жилищен блок № 3, 4 в кв. „Витоша“. Следователно към тази дата правото на собственост било преминало върху държавата вследствие отчуждаването по ЗТСУ (отм.). Ответникът не доказал отчуждаването да е отменено и да му е била реституирана собствеността върху терена, а и не твърдял това да е направено. Освен това съдът не обсъдил доводите на ищеца, че след отчуждаването по реда на ЗОЕГПНС на собствения на Г. имот през 1949 г. имотът станал държавна собственост, с което бил изключен от гражданския оборот, поради което дори да бил заменен, такава замяна не пораждала правен ефект – по арг. от ЗВСОНИ се считало, че правото на собственост не се е загубвало, затова то се възстановявало по силата на закона, а извършените действия на разпореждане били нищожни – чл. 1, ал. 1 и ал. 2 2

ЗВСОНИ. Съдът не се разгледал иска по същество и довода на ищеца, че праводателят на ищеца Д.В. – Г. К., не е бил собственик на продадения през 1952 г. имот, защото го придобил по замяна с друг собствен имот, извършена по ЗТПС. Моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира разноски, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмена защита от 24.06.2025 г.

Въззиваемата страна Г. А. Г. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата. Твърдението на ищеца, че имотът бил отчужден останало недоказано. В представената заповед било посочено, че се отчуждава имот, за който се предоставя друг жилищен имот. Такъв имот никога на бил предоставян на праводателката на ответника, нито процесният имот бил някога завземан от Столична община, тъй като отчуждителната процедура не била завършена и останала незавършена, без да се достигне до отчуждаване на имота. Изводите на СРС в мотивите относно идентичността на процесния имот с имотите, чиито собственик бил наследодателят на ищеца, били неправилни. Ищецът не доказал пълно и главно че той, в качеството си на наследник на Д.Г., е собственик на процесния имот. Това не се установявало от представените писмени доказателства, а изслушаните единична и допълнителна СТЕ били категорични, че не може да се даде заключение за идентичност между процесния имот и имотите по нотариалните актове от 1944 г. на Д.Г.. Не следвало да се кредитира заключението на тройната СТЕ, тъй като то противоречало на доказателствата и на съответните планове за местността, а вещите лица не могли при изслушване на заключението да обосноват изводите си. Освен това по делото се установило, че в имота е била построена едноетажна жилищна сграда с площ от 23.54 кв. м, която съществувала до около 2015 г. Позовава се на разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ и твърди да било установено, че сградата представлявала търпим строеж. Поддържа и заявеното в условията на евентуалност възражение за придобиване на имота по давност, като същият бил владян от праводателите на ответника и от самия него непрекъснато от 1952 г. и понастоящем. Моли съда да потвърди атакуваното решение. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по 3 чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, или се позовава на фактическо състояние, или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Съгласно задължителните разяснения, дадени с това тълкувателно решение, наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията - дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца вещно право. В случая с оглед фактическите твърдения в исковата молба и установеното по делото съдът намира, че за ищеца е налице правен интерес от предявения отрицателен установителен иск.

Настоящият въззивен състав намира обаче атакуваното решение за неправилно по следните съображения:

Правният си интерес да се намеси в правната сфера на ответника ищецът обосновава с възстановено по силата на закона - чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ, право на собственост върху процесния поземлен имот № 569а, с идентификатор *** по кадастралната карта и регистри, одобрени със заповед № РД-18-38/10.07.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, на наследниците на Д.И. Г., един от които е ищецът. Ответникът заявявал 4 собствени права върху имота, като се снабдил с констативен нотариален акт № 44, том І, рег. № 2353, д. № 37/2017 г. на нотариус с рег. № 150 на НК, с който бил признат за собственик по наследство от Д.А.В. на имота, което право ищецът отрича да е валидно възникнало.

Твърди, че наследодателят му придобил имота с договор за покупкопродажба, сключен с нотариален акт № 196, том 3, рег. 596, д. № 5631944 г., с който П.С.П., по мъж М.Б., продала на Д.И. Г. нива с площ от 3 840 кв. м, намираща се в землището на с. Драгалевци, Гол. София, в м. „Под обреща“, при посочени съседи, както и с договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 142, том 4, рег. 742, д. № 702/1944 г., с който Н.С.П. продал на Д.И. Г. нива с площ от 3 000 кв. м, намираща се в землището на с.

Драгалевци, Гол. София, в м. „Под обреща“, при посочени съседи. Имотите били отчуждени от наследодателя на ищеца с Акт за завземане на държавен имот № 40 пореден № 9967 от 25.10.1949 г. по реда на ЗОЕГПНС по преписка № 8548/1948 г. Със заповед № РД-57-554/22.05.1996 г. на кмета на Столична община, изменена със заповед № РД-57-81/30.12.1998 г., било наредено отписването от актовите книги за държавни и общински имоти в район „Студентски“ и предаването на наследниците на Д.И. Г. владението върху недвижими имот с пл. № № 569а, 570 и 570а, като част от стари имоти с пл. № № 1652, 1653 и 1654, с площ от около 2 111 кв. м, м. „Витоша – ВЕЦ Симеоново“. Възстановеният имот бил предмет на съдебна дела между наследниците на Г., като с влязло в сила решение имотът бил допуснат до делба. Искал е от съда да признае за установено, че ответникът не е собственик на процесния имот, както и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК да отмени констативен нотариален акт № 44, том І, рег. № 2353, д. № 37/2017 г. на нотариус с рег. № 150 на НК.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявения иск. Твърди, че е собственик на процесния имот по наследство от Д.А.В. и А.Г.Н., които придобили собствеността по следния начин: През 1952 г. с нотариален акт № 87, том 14, д. № 2632/13.12.1952 г. Л.С. Д. закупила от Т.Г. К. реално обособена част от 1 900 кв. м от собствената му нива, находяща се в землището на с. Драгалевци, м.

„Под убреща“; С решение № 632 от 21.12.1966 г. по гр. д. № 3519/1966 г. на СНС – Ленински район било признато за установено спрямо Л.С. Д., че Д.А.В. е собственик на 1/2 идеална част от закупения имот с площ от 1 900 кв. м; С 5 нотариален акт № 107, том 25, д. № 4113/28.10.1974 г. на Първи нотариус при СРС Л.С. Д. дарила собствената си 1/2 идеална част от имота на сина си Д.В.Д.; С протокол за съдебна дела от 06.07.1981 г. по гр. д. № 7131/1981 г. на СРС, 38 състав била допусната делба на имота, като наследодателките на ответника Д.А.В. и А.Г.Н. получили в дял северозападната част от имота, находящ се в гр. София, кв. „Витоша“, ул. „824-та“ № 49 (бивша нива в землището на с. Драгалевци, м. „Под убреща“), с площ на тази част от 689 кв. м, съставляваща имот с пл. № 569 от кадастрален лист № 573, заедно с построената в имота жилищна сграда с площ от 23.54 кв. м. Твърди още, че от представените с исковата молба доказателства не се установявала идентичност между имота, придобит от наследодателя на ищеца, и процесния имот. В условията на евентуалност е релевирал възражение за придобиване на имота по давност, като твърди, че праводателите му, а след това и ответникът, владеели имота явно, непрекъснато и необезпокоявано от 1952 г. и понастоящем. Искал е от съда да отхвърли иска.