Определение № 128 от 15.01.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 128 гр. София, 15.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело № 20258002902019 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса (НЗОК), чрез адв. Ст. С. от ШАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 198/10.07.2025 г., постановено по в. т. д. № 140/2025 г. по описа на Апелативен съд-Варна, 1-ви с-в, с което е потвърдено решение № 60/11.12.2024 г., постановено по т. д. № 52/2023 г. по описа на Окръжен съд-Шумен, с което е уважен предявеният от „Многопрофилна болница за активно лечение-Шумен“ АД срещу НЗОК кумулативно обективно съединени осъдителни искове за реално изпълнение с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО за заплащане на сумата от 39659 лв., представляваща стойността на осъществена лечебна дейност по клинични пътеки, амбулаторни процедури и клинични процедури по договор № 270305/25.05.2018 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки и допълнително споразумение № 24/21.02.2019 г. към него; по договор № 270667/25.05.2018 г. за оказване на болнична помощ по амбулаторни процедури и допълнително споразумение № 23/21.02.2019 г. към него; по договор № 270666/25.05.2018 г. за оказване на болнична помощ по клинични 1 процедури и допълнително споразумение № 16/21.02.2019 г. към него, ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба - 31.03.2023 г., до окончателното заплащане.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като е постановено при неправилно приложение на материалния закон, а именно в противоречие с правната норма на чл. 59, ал. 1 ЗЗО апелативният съд е достигнал до правния извод, че осъществените от лечебното заведение медицински услуги следва да бъдат заплатени и в случаите, когато стойността им превишава определените стойности (лимита) по Приложение № 2 към индивидуалния договор. В този смисъл счита, че незаконосъобразно въззивният съд е обосновал правното съждение, че на изпълнителя на болнична медицинска помощ следва да бъдат заплатени извършените от него на основание индивидуалния договор по чл. 59, ал. 1 ЗЗО медицински дейности и в случаите, когато стойността им е над нормативно и договорно определените стойности. Твърди, че тези медицински дейности са извършени извън предмета на договорите, поради което искът за реално изпълнение на договорно задължение се явява неоснователен. Излага подробни правни съображения относно действителната нормативна воля на законодателя, вложена в правната норма на чл. 59, ал. 1 ЗЗО, във вр. с чл. 55а, ал. 1 и ал. 2 ЗЗО, като поддържа, че нейният нормативен смисъл обосновава правния извод, че правото на медицинска помощ в пределите на задължителното здравно осигуряване не е неограничено по предмет, а е лимитирано в рамките на пакета от здравни дейности, гарантирани и закупувани от НЗОК за всички здравноосигурени лица на територията на страната. Това съждение следвало недвусмислено и от нормата на чл. 35, ал. 1 ЗЗО, съгласно която правото на здравноосигурените лица да получават медицинска помощ е обезпечено само в обхвата на пакета от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като поставя следните материалноправни въпроси: 1. „Какво е значението на установените лимити за закупуване и заплащане от страна на НЗОК на извършени медицински дейности по отношение правата и задълженията на страните по договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки и/или клинични процедури във връзка и с правото на 2 здравноосигурените лица за достъп до медицинска помощ?“; 2. „Действителна ли е уговорка между страни по облигационно отношение, дефинираща конкретни параметри за извършване на медицинска дейност и за последващото и закупуване от НЗОК? Същата уговорка противоречи ли на Конституцията на Република България? Същата уговорка противоречи ли на правото на здравноосигурено лице на достъп до медицински услуги на територията на Република България?“; 3. „На основание действащата към момента законодателна уредба - чл. 55а ЗЗО, допустимо ли е НЗОК да закупува от изпълнител на болнична медицинска помощ, недоговорена с индивидуален договор дейност?“ и „Намира ли приложение нормата на чл. 59, ал. 7 ЗЗО (в редакцията в периода на извършване на дейността), определяща същественото съдържание на индивидуалния договор между възложител и изпълнител на болнична помощ, относно конкретизирането на вида, обема и цените на оказваните медицински услуги, като основание за тяхното заплащане?“

За да обоснове допускането на въззивното решение до касационно обжалване при допълнителните процесуални предпоставки, уредени в чл. 280, ал. 1, т. т. 2 и 3 ГПК, касаторът поддържа, че, от една страна, поставените материалноправни въпроси са решени в противоречие с решение № 2/22.02.2007 г. на КС на Република България по конст. д. № 12/2006 г. (по приложението на чл. 35 ЗЗО), а от друга, те се разрешават противоречиво от съдилищата в Република България, като за доказателство на това правно твърдение посочва решения на апелативни, окръжни и административни съдилища, които обаче не представляват съдебна практика по смисъла на чл.

280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл.

280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез 3 пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между страните е съществувала облигационна обвързаност, породена от договор № 270305/25.05.2018 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки и допълнително споразумение № 24/21.02.2019 г. към него; по договор № 270667/25.05.2018 г. за оказване на болнична помощ по амбулаторни процедури и допълнително споразумение № 23/21.02.2019 г. към него; по договор № 270666/25.05.2018 г. за оказване на болнична помощ по клинични процедури и допълнително споразумение № 16/21.02.2019 г.

Изяснил е, че процесните договори са сключени на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО и действащия към момента на сключването му НРД 2018 г., като съгласно чл.

25, ал. 3 от НРД 2018 г. обемите и цените на медицински дейности, установени в НРД са част от съдържанието на договора. Приел е за установен и факта, че ищцовото дружество е извършило лечебни дейности през релевантните периоди – изпълнителят е лечебно заведение за болнична помощ по смисъла на чл. 2 и чл. 9, ал. 1, т. 1 ЗЛЗ, поради което съгласно чл. 4, ал. 1 ЗЛЗ негова основна цел е да оказва болнична и извънболнична помощ. В чл.

19, ал. 1 ЗЛЗ са уредени дейностите, които императивно лечебното заведение следва да извършва, като източниците на приходи и финансиране на лечебните заведения са посочени в чл. 96 и чл. 97 ЗЛЗ.

Апелативният съд е изяснил, че основният правен спор между страните, поддържан и пред въззивната инстанция, се съсредоточава относно обстоятелството дали НЗОК следва да заплати възнаграждение за извършената от лечебното заведение медицинска помощ, надхвърляща установените с договорите граници за релевантния период или те трябва да останат за сметка на извършилото ги лечебно заведение. Счел е, че по този въпрос е формирана константна съдебна практика на касационната инстанция, поради което е приел за неоснователен правния довод на НЗОК, че следва да заплати възнаграждение само в ограничени съгласно приложения № 2 към индивидуалните договори бюджетни рамки. Обосновал е правното съждение, че с разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗЗО се обезпечава свободата на здравноосигуреното лице на избор на изпълнител на медицинската помощ, от която се нуждае и то към определен момент – съгласно чл. 81, ал. 2, т. 1 ЗЗ 4 медицинската помощ трябва да е своевременна. В този смисъл, привеждането на хоспитализациите и другите медицински дейности до предварително определен брой, чиято стойност подлежи на заплащане в рамките на съответния месец, предполага насочването на нуждаещите се от медицинска помощ лица към планов прием с поставянето им в листа на чакащи. Този подход би довел до нарушаване на здравноосигуреното лице на правото по чл.

4, ал. 1 ЗЗО – то би било поставено в риск да не получи навременна медицинска помощ или да го застави да се насочи към друг изпълнител.

Здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставянето на медицинска помощ за дейности, включени в гарантирания от закона пакет и от свободата на избор на изпълнител, поради изчерпване на средствата от лимитирания бюджет на съответния изпълнител. След като е била предоставена медицинската услуга на здравноосигуреното лице от съответния изпълнител, който няма правото да я откаже, НЗОК дължи заплащането , както би дължала, в случай че медицинската услуга е била предоставена в същия месец от друг изпълнител или в по-късен момент от същия изпълнител.

Самият закон регламентира като допустимо превишаването на утвърдените разходи за заплащане на медицинските дейности, като урежда задължителен резерв за непредвидени и неотложни разходи (чл. 25 ЗЗО) или за случаи на значителни отклонения от равномерното разходване на средствата за здравноосигурителни плащания (чл. 26, ал. 2 ЗЗО) – в този случаи той овластява Надзорния съвет на НЗОК да коригира стойността на разпределените по месеци за съответната РЗОК разходи за здравноосигурителни плащания.

Апелативният съд е съобразил формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС – с решение № 169/16.02.2021 г. по т. д. № 1916/2019 г. на ВКС, II т. о., съобразно която здравноосигурените лица не са страна нито по НРД за медицинските дейности, нито по договора за приемане на обеми и цени на медицинската помощ по чл. 55, ал. 2, т. 2 ЗЗО, като те притежават право на свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК (чл. 4, ал. 1 и чл. 35, т. 1 ЗЗО), а НЗОК е длъжна да заплаща всички здравни дейности в обхвата на този пакет (чл. 45, ал. 1 ЗЗО) на съответния изпълнител, предоставил медицинската помощ на здравноосигуреното лице. В този смисъл всички клаузи от процесните 5 договори, които въвеждат лимити за заплащане на оказаната от лечебното заведение болнична помощ на здравноосигурените лица и с които са въведени стойности в рамките, на които да се заплаща на изпълнителя оказаната от него медицинска помощ, са нищожни като противоречащи на императивни правни норми – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

За обосноваване на този правен извод въззивният съд е съобразил и решение № 6/11.04.2024 г. по конст. д. № 15/2023 г. на КС на РБ, с което е обявена за противоконституционна разпоредбата на чл. 55а, ал. 2 ЗЗО (ДВ, бр.

102/2018 г.), предписваща, че НЗОК не заплаща за оказана от лечебните заведения медицинска помощ в нарушение на посочените в техните договори по чл. 59, ал. 1 ЗЗО обеми и стойности. Въз основа на тези правни доводи въззивният съд е обосновал правното съждение, че в процесния казус не е налице едностранно изменение на договорно правоотношение (в нарушение на чл. 20а ЗЗД), а за извършените медицински дейност – в пълния им обем, е породена насрещна престация по сключените между страните договори.