Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 2072 от 30.04.2026, Районен съд - Пловдив

Съд
Районен съд - Пловдив
Дело
Гражданско дело 14488/2025
Вид
Решение № 2072
Подписан
30.04.2026
В сила
27.05.2026
Състав
Надежда Георгиева Славчева - Андонова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 2072 гр. Пловдив, 30.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20255330114488 по описа за 2025 година

Предявеният иск е с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД.

В исковата молба от З. Д. Д. против „Моят кредит” ЕООД се твърди, че на 11.05.2023г. бил сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата от 1100 лв. Вместо договор му бил връчен документ, озаглавен Приложение № 1, в който било посочено, че освен заема, дължи и сумата от 986.56 лв. с неясен произход. Сумите следвало да се върнат на вноски от по 260.82 лв. в периода от 13.06.2023г. до 15.01.2024г. Ищецът върнал всички посочени суми. Твърди се, че писменото съглашение на паричния заем било недействително, тъй като липсвало посочване на ГПР, договорна лихва, правото на потребителя по всяко време да изисква издаване на справка за извършени и предстоящи плащания, условията и начините за прекратяване на договора. Тъй като договорът бил недействителен, то била дължима единствено заемната сума, поради което е направено искане за осъждане на ответното дружество за заплащане на сумата от 10 лв. недължимо платени по договор за паричен заем № *** от 11.05.2023г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащане на сумата.

Претендирани са разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва предявения иск.

Не оспорва твърдението, че ищецът е сключил с ответното дружество договор за заем № *** от 11.05.2023г., в който били уговорени всички параметри по заема. Всички изисквания на ЗПК били спазени. Спазена била и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.

1

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представен е по делото индивидуален договор за заем № *** от 11.05.2023г., сключен между „Моят кредит“ ООД и З. Д. Д., в качеството им съответно на заемодател и заемател, по силата на който е предоставена в заем сума от 562.42 евро, със срок на заема 8 месеца, 8 бр. погасителни вноски, при лихвен процент: 40.63 % и ГПР на заема: 41.52 %.

По делото е представен погасителен план – Приложение № 1 към договор № *** от 11.05.2023г., с дата на първа погасителна вноска 13.06.2023г. и дата на последна погасителна вноска 15.01.2024г.

Представена е разписка за получената в заем от З. Д. сума, както и разбивка по договора за дължими и платени суми.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, установява се и от представените писмени доказателства, че на 11.05.2023 г. между страните е сключен договор за заем № ***, по силата на който е отпусната парична сума в размер на 562.42 евро, при ГПР – 41.52 %, лихвен процент – 40.63 %. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

В исковата молба се твърди недействителност на сключения договор, на основание чл.22 ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т.

20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Съдът възприема изложените в исковата молба и в хода на устните състезания по делото доводи за недействителност на сключения договор за кредит, по следните съображения.

Съобразно договора, с подписването му заемателят е декларирал, че е поискал да му бъдат предоставени услуга за участие в допълнителни томболи и промоции и услуга „Комфорт“, при възнаграждение съответно от 243.74 лв. и 568.73 лв. С отговора на исковата молба изрично се сочи, че в чл.3, ал.6 от договора е посочен общият размер на всички плащания по 2 заема към момента на сключване на договора, съответно посочените суми не включват впоследствие начислени допълнителни услуги, тъй като тези задължения на ищеца не са съществували към момента на сключване на договора и тяхното възникване не е било сигурно към този момент, защото е зависело от поведението на ищеца в хода на изпълнение на договора. Съдът намира обаче, че възнагражденията за допълнителни услуги се дължат във връзка с кредита и следва да бъдат включени като разходи по него, след като го оскъпяват значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати. Както се посочи, според договора за кредит ГПР е 41.52 %, но това не е размерът на действителните разходи за длъжника, защото сумата е без тази за възнагражденията за допълнителните услуги, а с включването им кредитът ще се оскъпи допълнително. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова е налице нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до недействителност на договора съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. С оглед на това приложима е разпоредбата на чл.23 ЗПК, според която на връщане подлежи само чистата стойност на кредита, но потребителят не дължи лихва или други разходи по кредита. От ответното дружество е представена справка за платените по договора суми, като от страна на пълномощника на ищцовата страна в открито съдебно заседание на 02.04.2026г. бе заявено, че се признава справката за извършени плащания, с оглед на което и бе допуснато изменение на предявения осъдителен иск на сумата от 504.42 евро, общо платена над главницата по кредита. Тази сума, съобразно разпоредбата на чл.23 ЗПК е недължимо платена и подлежи на връщане. Поради това предявеният осъдителен иск е основателен и следва да бъде уважен. Посочената сума следва да се присъди ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 29.09.2025г. до окончателното изплащане.

При този изход на делото и предвид направеното от ищеца искане, следва да се присъдят разноски в размер на 22.14 евро заплатена държавна такса. В производството ищецът е бил представляван от адвокат, в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, видно от представения договор за правна защита и съдействие. Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16, както и предвид практиката на СЕС от 2024г., установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. В случая делото не представлява фактическа и правна сложност, проведено е едно съдебно заседание, събирани са само писмени доказателства, поради което намира, че справедливият размер на дължимия адвокатски хонорар, който следва да се определи за адв. Б. за оказана правна защита и съдействие на ищцата възлиза на 3 сумата от 153.39 евро.

По изложените съображения съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „Моят кредит“ ЕООД, ЕИК 203939675, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Александър Стамболийски“ № 55, ет.3 да заплати на З. Д. Д., ЕГН ********** от *** сумата от 504.42 евро, представляваща получена без основание сума от „Моят кредит“ ЕООД, платена от З. Д. Д. по договор за паричен заем № *** от 11.05.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 29.09.2025г. до окончателното изплащане.

ОСЪЖДА „Моят кредит“ ЕООД, ЕИК 203939675, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Александър Стамболийски“ № 55, ет.3 да заплати на З. Д. Д., ЕГН ********** от *** сумата от 22.14 евро направени по делото разноски.

ОСЪЖДА „Моят кредит“ ЕООД, ЕИК 203939675, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Александър Стамболийски“ № 55, ет.3 да заплати на адв.Д. Г. Б., с личен номер ***, от *** сумата от 153.39 евро адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

4