Решение № 311 от 18.09.2024, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 311 гр. София, 18.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело № 20241800500330 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 5/26.01.2024г. по гр.д. 891/2022г. по описа на Районен съдгр. Самоков е отхвърлен предявеният от "В. И." ООД иск с правно основание чл. 221, ал. 2 от КТ за осъждане на ответника П. Я. М. да заплати на ищеца "В.

И." ООД сумата 650 лева, представляваща обезщетение за неспазване срока на предизвестие при дисциплинарно уволнение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Настоящото производство е образувано по въззивна жалба на „В. И.“ ООД, в която се навеждат доводи за необоснованост на горното решение поради неправилна констатация на районния съд, че заповедта за уволнение не била надлежно връчена на ответника. Твърди се, че заповедта за уволнение на ответника П. М., както и искането за даване на обяснения по реда на чл. 193 от КТ, били изпратени чрез препоръчани писма с обратна разписка на адрес гр.

С., ул. „К.“ № .., който е неговият постоянен адрес. Подчертава се, че това е адресът, посочен от самия него в трудовия му договор, както и че именно на този адрес съдът е връчил и исковата молба. Жалбоподателят изтъква, че от пощата било удостоверено достигането на заповедта до адреса, поради което прави извод, че заповедта за уволнение е връчена надлежно на ответника П. Я.

М., а съдържащото се в нея изявление е породило правно действие.

Жалбоподателят излага съображения, че дори да се счете, че заповедта за уволнение не е връчена надлежно на ответника по пощата (което оспорва), то същата му е била връчена най- късно с връчването на исковата молба, приложение към която е и самата заповед. В двумесечния срок по чл. 358, ал.

1

1, т. 2 от КТ, считан от тази дата, не били заведени от ищеца дела за оспорване на законността на уволнението му, респ. по делото нямало данни за такива, поради което процесната заповед за уволнение била влязла в сила.

В обобщение, жалбоподателят твърди, че, като не е взел предвид тези обстоятелства, районният съд е достигнал до неправилни изводи и е постановил неправилно решение и моли за неговата отмяна. Претендира разноски.

В срока по чл. 267, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемия П.

М., чрез особения му представител, с който депозираната жалба се оспорва с твърдения за нередовност и неоснователност. Твърди се, че дисциплинарното наказание се счита за наложено на деня на връчване на заповедта на работника или на деня на получаването , когато е изпратена с препоръчано писмо с обратна разписка, но в конкретния случай не били ангажирани надлежни доказателства за връчване на заповедта. Във връзка с това, въззиваемият поддържа, че пощенският служител не бил удостоверил надлежно връчването й на работника или на друго лице на посочения адрес, нито пък непотърсването на писмото. Същевременно твърди, че, при условията на пълно и главно доказване е установено, че представените пощенски разписки са неистински документи, поради което са негодни за установяване на което и да е от твърденията на жалбоподателя. Оттук прави извод, че неуспешното доказване на прекратяването на трудовото правооправоотношение налага единствен възможен извод за невъзникване на право на обезщетение по реда на чл. 221, ал. 2 от КТ.

В допълнение към изложеното, въззиваемият навежда доводи, че исковата молба и приложенията към нея не са били връчени на лично ответника. Именно защото ответникът не е бил намерен, за да му бъдат връчени книжата, на последния е назначен особен представител. Поради това не може да се приеме, че заповедта за уволнение му е връчена с прилагането на исковата молба по делото или пък с връчването на особения му представител. Излага съображения, че функциите и правомощията на особения представител са ограничени до конкретното дело, по което е назначен, като той няма право да получава заповеди или да депозира молби за отмяна на незаконно уволнение.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят „В. И.“ ООД, редовно призован с призовка 09.05.2024 г., не се представлява. От процесуалния му представител – адв. И. – е постъпила молба, с която изразява становище по съществото на спора, а именно, че поддържа жалбата и моли за уважаването й. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият П. Я. М., редовно призован с призовка от 23.05.2024 г., не се явява и не се представлява.

От процесуалния му представител – адв. Д. – е постъпила молба, с която изразява становище по същество на спора, като поддържа депозирания отговор, оспорва жалбата и моли съда да остави същата без уважение. Прави възражение за прекомерност и претендира разноски.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е описана вярно и пълно в обжалваното решение, поради което не следва да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

В производството пред въззивната инстанция не са събирани 2 доказателства.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

І. По валидност

В случая, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия.

ІІ. По допустимост

Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявените искания.

ІІI. По същество

Отговорността на работника, уредена в чл. 221, ал. 2 от КТ, предвижда обезщетяване на действително причинените на работодателя вреди за това, че поради извършените от работника нарушения на трудовата дисциплина и неговото последващо дисциплинарно уволнение, работодателят не е разполагал с необходимата работна сила за осъществяване дейността на предприятието. Поради това, за уважаване на иск по чл. 221, ал. 2 от КТ, работодателят следва да докаже: прекратяването на трудовото правоотношение поради дисциплинарно уволнение, настъпването на вреди, както и техния размер.

По отношение на първата предпоставка, а именно - прекратяване на правоотношението на основание чл. 190 от КТ, съдът намира, че в настоящото производство е недопустимо да се изследва законосъобразността на процесното дисциплинарно уволнение, доколкото прекратяването на трудовото правоотношение може да се оспори от служителя само по исков ред чрез предявяването на конститутивен иск за признаване на уволнението за незаконно, но не и чрез възражение, каквото е наведено в настоящия случай (арг. от Решение № 443525 от 4.07.2018 г. на СРС по гр. д. № 36591/2017 г.).

Тази предпоставката следва да се счита за доказана от представената заповед за дисциплинарно уволнение на ответника, за което няма данни да е било оспорено по исков ред. Поради това не следва да се обсъждат наведените от страните доводи по този въпрос, вкл. касаещи връчването на уволнителната заповед на ответника.

По делото са доказани и втората и третата предпоставка за възникване на правото на обезщетение в полза на работодателя, регламентирани в чл. 221, ал. 2 от КТ, доколкото в хипотеза на безсрочно трудово правоотношение (каквото е било процесното), законодателят презюмира настъпването на вреди и съизмерява размера им с този на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за срока на предизвестието, без да е необходимо да се доказват допълнителни обстоятелства по този въпрос, вкл. оставането на работодателя без работник или служител за съответната работа. В такъв смисъл е и съдебната практика (Решение № 281 от 13.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 210/2009 г., III г. о., ГК и Решение № 282 от 3.06.2016 г. на ОС - София по 3 в. гр. д. № 41/2016 г.). Поради това, независимо че районният съд е дал указания на ищеца, че в негова тежест е да докаже оставането си без работник или служител за същата работа, това обстоятелство е ирелевантно за изхода на настоящия правен спор, поради което съдът не го обсъжда.

С оглед гореизложеното и поради наличие на всички елементи от фактическия състав по чл. 221, ал 2 от КТ, предявеният иск е основателен.

Основателно, обаче, е и направеното от особения представител на ответника възражение за прихващане с дължими му от ищеца трудови възнаграждения за м. ноември 2021г. и м. декември 2021г. в общ размер на 98,57 лв. (съгласно заключението по ССЕ), доколкото по делото няма данни за изплащането им, нrто за погасяване на това задължение по друг начин.

По тези съображения, съдът намира, че въззивната жалба е частично основателна. Обжалваното решение следва да бъде отменено в частта му, с която предявеният иск е бил отхвърлен за разликата от 650 – 98,57 = 551,43 лв., като вместо това се постанови друго, с което искът се уважава за тази сума, респ. да бъде потвърдено в частта, с която искът е бил отхвърлен за сумата 98,57 лв. поради частично погасяване на вземането за обезщетение чрез прихващане.

ІV. По същество

С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза на жалбоподателя следва да се присъди част от направените от него разноски в производството пред първата и пред въззивната инстанция, пропорционално на уважената част от иска (респ. въззивната жалба), както следва:

В първоинстанционното производство общият размер на направените разноски е 1430 лв., от който ответникът следва да заплати на ищеца ((65098,57)/650)*1430=1213,15лв.

Във въззивното производство общият размер на направените разноски е 425 лв., от който ответникът следва да заплати на ищеца ((65098,57)/650)*425= 360,55лв.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 5 от 26.01.2024г., постановено по гр.д. № 891/2022г. по описа на Районен съд – гр. Самоков, В ЧАСТТА МУ, с която е отхвърлен предявеният от "В. И." ООД иск по чл. 221, ал. 2 от КТ за осъждане на П. Я. М. да заплати на ищеца сумата 551,43 лева, представляваща обезщетение за неспазване срока на предизвестие при дисциплинарно уволнение, ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА П. Я. М. с ЕГН ********** да заплати на „В. И.“ ООД с ЕИК ......... сумата 551,43 лева, представляваща обезщетение по чл. 221, ал. 2 от КТ, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба (08.09.2022г.) до окончателното й изплащане.

4

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 5 от 26.01.2024г., постановено по гр.д.

891/2022г. по описа на Районен съд – гр. Самоков, В ЧАСТТА МУ, с която е отхвърлен предявеният от "В. И." ООД иск по чл. 221, ал. 2 от КТ за осъждане на П. Я. М. да заплати на ищеца сумата 98,57 лева, представляваща обезщетение по чл. 221, ал. 2 от КТ, ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА П. Я. М. с ЕГН ********** да заплати на „В. И.“ ООД с ЕИК ......... сумата 1213,15 лв., представляваща част от направените разноски в първоинстанционното производство, пропорционална на уважената част от иска.

ОСЪЖДА П. Я. М. с ЕГН ********** да заплати на „В. И.“ ООД с ЕИК ......... сумата 360,55 лв., представляваща част от направените разноски във въззивното производство, пропорционална на уважената част от жалбата.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5