Решение № 1976 от 04.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1976 гр. София, 04.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

ТемиС. М. Димитров

Виктория Недева при участието на секретаря СИМОНА Н. ИЛИЕВА като разгледа докладваното от ТемиС. М. Димитров Въззивно гражданско дело № 20231100513675 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба на П. В. П. срещу решение № 16826/18.10.2023 г. по гр.д. № 65012/2022 г. по описа на СРС, 138 състав, с което са уважени искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 240 ЗЗД, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД, предявени от „И.Ф.“ ЕООД, като е признато за установено, че жалбоподателят дължи сумите, както следва: 1000 лв. - главница по договор за предоставяне на кредит от разстояние № 267800 от 03.10.2019 г., ведно със законна лихва от 29.07.2021 г. до изплащане на вземането, договорна лихва за периода от 03.10.2019 г. до 25.05.2021 г. в размер на 346,50 лв., както и лихва за забава за периода от 25.05.2021 г. до 23.07.2021 г. в размер на 16,67 лв., за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 44823/2021. на СРС, 138 състав.

Жалбоподателят – П. В. П. (представляван от особен представител), твърди, че решението е неправилно. Счита, че процесният договор за потребилски кредит е нищожен, тъй като не отговоря на изискванията на форма и съдържание, предвидени в ЗПК. Освен това, счита, че клаузата, предвиждаща задължение за заплащане на възнаградителна лихва, е нищожна, тъй като противоречи на добрите нрави. Ето защо, 1 моли решението на СРС да бъде отменено и исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноските.

Ответникът по жалбата – „И.Ф.“ ЕООД, оспорва жалбата и моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноските по производството.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Първоинстанционният съд е бил сезиран от „И.Ф.“ ЕООД с установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 86 ЗЗД, предявени срещу П. В. П., за установяване дължимостта на сумите, както следва: 1000 лв. - главница по договор за предоставяне на кредит от разстояние № 267800 от 03.10.2019 г., ведно със законна лихва от 29.07.2021 г. до изплащане на вземането, договорна лихва за периода от 03.10.2019 г. до 25.05.2021 г. в размер на 346,50 лв., както и лихва за забава за периода от 25.05.2021г. до 23.07.2021 г. в размер на 16,67 лв., за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 44823/2021. на СРС, 138 състав.

С обжалваното решение № 16826/18.10.2023 г. по гр.д. № 65012/2022 г. по описа на СРС, 138 състав, исковете са уважени изцяло.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

За основателност на предявените искове в тежест на ищеца е да докаже наличието на: валидно облигационно отношение между „И.Ф.“ ЕООД и ответника по договор за заем, по силата на което за ответника е възникнало задължението за плащане на процесните суми, а именно – предаване от „И.Ф.“ ЕООД на ответника на паричната сума, предмет на договора за заем, писмена уговорка за заплащане на възнаградителна лихва в претендирания размер; настъпване на изискуемостта на вземането за заплащане на главница и възнаградителна лихва – изтичане на срока за заплащане на вноските за главница и възнаградителна лихва; какъв е размерът на вземането.

В тежест на ответника и при доказване на посочените обстоятелства е да докаже положителния факт на погасяване на дълга.

Видно от договор № 267800/03.10.2019 г., между страните е налице договор потребителски кредит, по силата на който ответникът е получил от ищеца сумата в размер на 1000 лв., като се е задължил да върне сумата в размер на 1346,50 лв. при представяне на обезпечение по чл. 3, ал. 1 от договора – поръчители или банкова гаранция, или сумата в размер на 1741,48 лв. – с включена неустойка за непредставяне на обезпечение. В договора за кредит е посочено, че лихвеният процент е 40,15 %, а 2 годишният процент на разходите – 48,30 %.

Следва да се установи, дали процесният договор за потребителски кредит отговаря на изискванията на валидност, предвидени в ЗПК.

На основание чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.

11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.

Претендираните от ищеца вземания произтичат от твърдения за сключен между него и П. В. П. договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, какъвто, съобразно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР, е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, средство за комуникация от разстояние е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и на потребителя, като несъмнено използването на електроннИ.Ф.рмуляри в интернет и изпращането на писма по имейл представляват средства за комуникация от разстояние и предвид изложените от ищеца твърдения за методите на сключване на процесния договор, правоотношението между страните попада в приложното поле на посочения нормативен акт.

Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на И.Ф.рмацията по чл. 8 от закона на потребителя, както и че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл. 293 от Търговския закон, а в случаите на електронни изявления - Закона за електронния документ и електронния подпис (с изменено заглавие – Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги). В настоящия случай, за доказване на възникналото между ищеца и ответника правоотношение са представени неподписани документи – договор за кредит и общи условия към него. Съгласно разпоредбата на чл.

3, ал. 1 ЗЕДЕП, електронен документ представлява всяко електронно изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено. Електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и визуално представяне 3 на И.Ф.рмацията (чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕП). По делото не е представен договорът за кредит под формата на електронен документ и по-конкретно – носителят, от който същият може за бъда възпроизведен (магнитен, оптичен или друг носител). Следователно, по делото не се установява, че между ищеца ответника е сключен договор за заем от разстояние под формата на електронен документ.

Ето защо, въззивният съд счита, че не е спазено изискването за форма, предвидено в чл. 10, ал. 1 ЗПК, като изводите на първоинстанционния съд в обратния смисъл са неправилни.

На основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 от ЗПК начин. В договора е посочено, че годишният процент на разходите по кредита е 48,3 %, без обаче при изчисляването му да е включена начисляваната неустойка за непредставяне на обезпечение.

Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, заемателят се задължава в срок до пет дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на изисквания, посочени подробно в цитирания текст от договора, или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата по чл. 2, ал. 1, т. 4 (т.е. за пълния размер на главницата, ведно с дължимата по договора възнаградителна лихва) със срока на валидност - 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията. На основание чл. 3, ал. 2, при неизпълнение на задължението да предостави обезпечение в срока по чл. 3, ал. 1 от договора, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 394,98 лв.

Неустойката се заплаща на равни части от заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.

Уговорката в чл. 3 от договор, предвиждаща заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение (поръчители или банкова гаранция), е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Неустойката излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост.

Посочената клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури обезпечение след 4 като кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта ѝ нищожна. Характерът на посоченото вземане, представляващо възнаграждение за предоставения паричен ресурс, предполага включването му при определяне на годишния лихвен процент и годишния процент на разходите по кредита, което не е направено, поради което размерите на същите, посочени в договора, не отговарят на действителните такива.

Следователно, в договора не е посочен действителният годишен процент на разходите, поради което съдът счита, че съдържанието му не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

При посочените съображения, съдебният състав счита, че формата и съдържанието на процесния договор за потребителски кредит не отговарят на изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10, поради което и на основание чл. 22 ЗПК същият се явява недействителен.

На основание чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Съгласно съдебно-счетоводната експертиза, приета в първоинстанционното производство, кредитополучателят е получил сумата в размер на 1000 лв., като няма данни да са налице плащания на дълга от негова страна.

Следователно, основателен се явява единствено искът за главница, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която исковете за възнаградителна и мораторна лихва са уважени.

В останалата част, касаеща иска за главница, решението следва да бъде потвърдено.

Предвид изхода от обжалването, решението следва да бъде отменено и в частта, с която в полза на ищеца са присъдени разноски над сумата в размер на 1137,06 лв. до сумата в размер на 1550 лв., както и в частта, с която ответникът е осъден да заплати в полза на Софийски районен съд сумата над 220,08 лв. до сумата в размер на 300 лв. – заплатено от бюджета на съда възнаграждение за вещо лице.