Решение № 255 от 18.11.2024, Окръжен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 255 гр. Шумен, 18.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Азадухи Ов. Карагьозян

Членове:

Теодора Енч. Димитрова

Теодора Р. Йорданова-Момова при участието на секретаря Силвия Й. Методиева като разгледа докладваното от Теодора Енч. Димитрова Въззивно гражданско дело № 20243600500425 по описа за 2024 година

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на адв. А. Д. от ШАК, в качеството му на особен представител на Н. Ю. И. против решение № 494/27.06.2024 г. по гр.д. № 2087/2023 г. на ШРС, в частта, в която е признато за установено, че доверителят му дължи сума в размер на 600 лева – главница по договор за кредит № 2108419 от 17.10.2019 г., ведно със законната лихва върху нея от 31.03.2023 г. до окончателното й плащане, за която е издадена заповед за изпълнение № 326/03.04.2023 г. по ч.гр.д. № 723/2023 г. по описа на ШРС, както и в частта, в която същият е осъден да заплати на ищеца деловодни разноски в размер на 476.16 лева.

Жалбоподателят счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неоснователно, необосновано и противоречащо на материалния закон и доказателствата по делото, поради което моли въззивният съд да го отмени в обжалваните части и постанови друго, с което да отхвърли исковата претенция в тези части.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият „ АПС Бета България „ ЕООД, гр.

София, ЕИК ...., представлявано от управителите П.В. и Х.М., чрез юрисконсулт Б.Т. е депозирал отговор на въззивната жалба, в който я оспорва като неоснователна и моли за оставянето й без уважение.

Въззивната жалба е депозирана в срок, от надлежно легитимирано лице, срещу 1 подлежащ на обжалване съдебен акт, редовна и допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна, поради следното:

Гр.д. № 2087/2023 г. по описа на ШРС е образувано по искова молба на въззиваемия срещу жалбоподателя, имаща за предмет иск за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 492.54 лева, от които 600 лева – главница, 547.57 лева – възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, 137.76 лева – договорна лихва върху главницата за период 17.10.2019 г. – 10.10.2020 г., 118.92 лева – законна лихва за забава върху главницата за период 17.10.2019 г. – 14.03.2021 г. и 88.29 лева – законна лихва по договор за предоставяне на поръчителство, за която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 723/2023 г. на ШРС и за осъждане на ответника да заплати на ищеца деловодни разноски в заповедното и исково производство в размер на 279.85 лева общо.

С влязло в сила определение № 2424/23.10.2023 г. производството по делото е било прекратено на основание чл.232 от ГПК по отношение на предявените искове за сумите от 547.57 лева – възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство и 88.29 лева – законна лихва по договор за предоставяне на поръчителство.

В срока по чл.131 от ГПК назначеният на ответника особен представител адв. А. Д. от ШАК е оспорил исковите претенции относно останалите парични вземания като изцяло неоснователни, по съображения, че няма доказателства договорите да са били сключени от ответника и, че същият е получил реално заема. На следващо място е предявил възражения за наличието на неравноправни клаузи в представените Общи условия, за недействителност на извършената цесия и за изтекла тригодишна погасителна давност за всяка една месечна вноска в размер на 61.48 лева, както по отношение на главницата, така и по отношение на договорната лихва.

Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.430 от ТЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, като с решението си е признал за установено, че Н. Ю. И., ЕГН **********, адрес: гр.Ш... дължи на „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК ...., седалище и адрес на управление: гр.С... сумата 600 лева - главница по Договор за кредит № 2108419 от 17.10.2019 г., сключен с „Кредисимо“ ЕАД и заплатена от гаранта „Ай Тръст“ ЕООД, което вземане е прехвърлено на ищеца с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 14.03.2022г., ведно със законната лихва, считано от 31.03.2023г., до окончателното й изплащане, за която сума е издадена Заповед за изпълнение № 326/03.04.2023г. по ч.гр.д. № 723/2023г. по описа на ШРС и е отхвърлил иска по чл.422, ал.1 от ГПК в останалата част, а именно за 137.76 лева - договорна възнаградителна лихва върху главницата за периода от 17.10.2019 г. до 10.10.2020 г. и законна лихва за забава върху главницата в размер на 118.92 лева за период от 17.10.2019 г. до 14.03.2021 г., като неоснователен. Със същото решение е осъдил Н. Ю. И., ЕГН ********** да заплати на „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК ...., деловодни разноски, съразмерно на уважената част от иска, в размер на 476.16 лева, от които 420.23 лева в исковото и 55.92 лева в заповедното производство.

2

Решението се обжалва от ответника в осъдителните му части. В останалата, отхвърлителна част същото не е обжалвано и е влязло в сила.

При проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивният съд намери, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По същество, от събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установи следното:

Въз основа заявление на ищеца по чл.410 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение срещу ответника е било образувано ч.гр.д. № 723/23г. по описа на ШРС, по което, с разпореждане №1007/03.04.2023 г., поправено с разпореждане № 2787/27.09.2023 г. заявлението е било отхвърлено за сумите от 547.57 лева - възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство и 88.29 лева - законна лихва за забава по договор за предоставяне на поръчителство и е било постановено да се издаде заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за останалите претендирани суми, а именно: сумата от 600 лева, представляваща главница за неизпълнено парично задължение по договор за кредит № 2108419 от 17.10.2019 г., сключен между Н. Ю. И. и „Кредисимо“ ЕАД, като вземането по договора е прехвърлено по силата на договор за продажба и прехвърляне на парични вземания (цесия) от 14.03.2022 г. в полза на „АПС Бета България“ ЕООД; договорна лихва върху главницата в размер на 137.76 лева за периода от 17.10.2019 г. до 10.10.2020 г.; законна лихва за забава по договор за кредит в размер на 118.92 лева, дължима за периода от 17.10.2019 г. до 14.03.2022 г. и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 31.03.2023 г. до изплащане на вземането, както и за разноските по делото, в размер на 29.85 лева – държавна такса и 50.00 лева – юрисконсултско възнаграждение. Въз основа на разпореждането е била издадена заповед за изпълнение № 326/03.04.2023 г., с която на длъжника е било разпоредено да заплати на заявителя дължимите суми. Поради наличието на предпоставките по чл.415, ал.4 вр. ал.1, т.2 от ГПК, с разпореждане № 2267/02.08.2024 г. на заявителя са били дадени указания да предяви иск за установяване на вземането си, което същият е сторил в срока по чл.415, ал.5 от ГПК с разглежданата искова молба.

Изложеното е основание за съда да приеме, че предявената искова претенция е допустима.

По основателността на иска, се установи следното: По силата на договор за кредит № 2108419 от 17.10.2019 г., сключен между „Кредисимо“ ЕАД и ответника, дружеството се е задължило да предостави на физическото лице потребителски кредит в размер на 600 лева, подлежащ на връщане на 12 погасителни вноски, всяка в размер на 61.48 лева, включваща главница и договорна лихва, съгласно Приложение № 1 към договора, при лихвен процент по кредита 40% и ГПР 48.20%. Изпълнението задълженията на кредитополучателя по визирания договор за кредит е било обезпечено с поръчителство, съгласно договор за предоставяне на поръчителство от 17.10.2019 г., сключен между него и „Ай Тръст“ ЕООД, в който е било уговорено възнаграждение за поръчителя в размер на 45.63 лева месечно за периода на действие на договора за кредит и договор за поръчителство от 17.10.2019 г., 3 сключен между „Кредисимо“ ЕАД и „Ай Тръст“ ЕООД.

По делото е приложена разписка с дата 17.10.2019 г., видно от която „Кредисимо“ ЕАД е наредило на ответника да бъде преведена чрез системата за електронни плащания сумата от 600 лева, както и справка извлечение от системата на „Ай тръст“ ЕООД, съгласно която, в качеството му на поръчител по договор за кредит № 2108419, с длъжник ответника, дружеството е превело на 23.02.2022 г. на „Кредисимо“ ЕАД сумата от 856.68 лева, с основание – непогасена сума по договора за кредит.

Ищецът твърди, че, по силата на договор за цесия от 14.03.2022 г., сключен между „Кредисимо“ ЕАД и „Ай Тръст“ ЕООД, в качеството на цеденти и „АПС Бета България“ ЕООД, в качеството на цесионер са му били прехвърлени всички вземания към ответника по договор за кредит № 2108419 от 17.10.2019 г.. В тази връзка е представил в заповедното и исковото производство визирания договор, но не и посоченото в същия Приложение № 1, в което са индивидуализирани, подлежащите на цедиране вземания. По отношение визираното Приложение № 1, в становище от 27.03.2024 г. ищецът е посочил, че представя извадка от същото, но такава не е била приложена, не е била приета като доказателство в хода на съдебното дирене пред ШРС и не се намира в кориците на делото. В мотивите към решението си, първоинстанционният съд обаче изрично е посочил, че е представена извадка от Приложение № 1 към договора за цесия, въз основа на което е достигнал до извод, че такъв договор е бил сключен.

Във връзка с изложеното, настоящата инстанция съобрази т.3 от ТР № 1/09.12.2013 г., т.д. № 1/2013 г., ОСГТК, съгласно която, доколкото разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, последният може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част.

Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това, както и практиката на ВКС по чл.290 от ГПК, според която съдът е длъжен да даде защита - санкция, като съобразява принципите за диспозитивност и равноправие. Той съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна - чл.7, ал.1 от ГПК, като отстранява противоречия и неясноти в твърденията на страните, разпределя тежестта на доказване, указва за кои релевантни факти задължената страна не сочи доказателства, но в общата хипотеза не събира служебно доказателства по материалноправния спор. Сам събира доказателства, когато те имат отношение към обстоятелства от значение за наличието на процесуалните предпоставки и липсата на процесуални пречки за съществуването и упражняването на правото на иск, съответно на жалба, както и във всички случаи, когато закон задължава съдът служебно да установява релевантните обстоятелства по делото - напр. следи за интереса на ненавършило 4 пълнолетие дете, при спорна администрация и пр. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд служебно проверява валидността изцяло на първоинстанционното решение и неговата допустимост в обжалваната част. Въззивният съд проверява служебно още и правилността на първостепенния съдебен акт в случаите, когато това се следва от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното искане, както и за точното приложение на императивните материалноправни норми и за правната квалификация на спора. Във всички останали случаи въззивният съд е обвързан от обективните и субективни предели на въззивната жалба и изложените в нея конкретни оплаквания, като не може да ги заменя, нито да въвежда нови факти и обстоятелства в предмета на иска и в предмета на въззивното производство, нито да събира служебно непоискани доказателствени средства. Въззивният съд служебно събира доказателства относно допустимостта на въззивното производство, относно допустимостта на исковото производство и валидността на първоинстанционното решение, както и в случаите, когато закон изисква служебна проверка за правилност по материалноправния спор.