Решение № 3295 от 22.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3295 гр. Пловдив, 22.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20235330105674 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Д. И. Д., с ЕГН: ********** против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, с ЕИК: 131576434, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 21, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за прогласяване на недействителността на клаузата, обективирана в чл. 4, ал. 2 от сключения между страните Договор за паричен заем № **г. и за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 50 лева, като частичен иск от 500 лева, представляваща недължимо платени суми по Договор за паричен заем № **г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното й изплащане.

Ищецът излага, че на **г. между страните бил сключен Договор за паричен заем № **г. Страните се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 1000.00 лева, на месечни вноски, като размерът на месечния лихвен процент не бил упоменат.

Твърди се, че в чл. 4 от процесния договор е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Поръчителите следвало да отговарят на следните условия: да представи служебна бележка от работодател, за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на 1 минимум 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР и д.р.

В чл. 4, ал. 2 от Договора страните уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си по настоящия договор да предостави обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 500 лв. Неустойката се заплаща от заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.

Ищецът твърди, че му била начислена процесната неустойка в размер на 500 лева, тъй като не представил в срок уговореното обезпечение. Ищецът погасил изцяло сумата по сключения договор преди завеждането на исковата молба.

Твърди се, че процесната уговорка е недействителна, а договорената неустойка при непредставяне на обезпечение излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и води до оскъпяване на кредита и не е ясно какви точно вреди на кредитора би покрила.

Кредиторът не включил сумата за неустойка към ГПР, като стремежът му бил по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Ищецът сочи, че доколкото е заплатил на ответника сумата от 500 лева при начална липса на основание, същата подлежи на връщане по реда на неоснователното обогатяване. Моли се за уважаване на предявените обективно съединени искове и се претендира присъждане на направените по делото разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, с който се изразява становище за недопустимост и неоснователност на предявените искове. Моли за тяхното отхвърляне и претендира присъждане на разноски.

В съдебно заседание на 22.02.2024г. съдът е допуснал на основание чл.

214, ал. 1 ГПК изменение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД чрез увеличение на неговия размер, като същият се счита предявен вместо за сумата от 50 лева като частичен иск от 500 лева за сумата от 908, 48 лева.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Няма спор по делото, че между ищеца Д. Д. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът е усвоил в заем сумата от 1000 лева.

Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, 2 поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В процесния договор, макар да е записана общата дължима сума в чл. 2 т. 7, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 1155, 76 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчители, банкова гаранция или дружество- гарант.

Така и ГПР от 49, 04 % не отговаря на действителните такива, защото не е включена паричната сума по обезпечението, което обстоятелство се признава и от първия ответник с отговора на исковата молба. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл.

11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т.

10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от 3 сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе клауза за обезпечение е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на възнаграждение за това обезпечение във фиксиран размер, около половината от кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл.

19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни.

Оттук и искът се явява основателен, като следва да се признае за установено, че клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение, която е предвидена в противоречие със специалния закон, е нищожна.

Установява се от заключението на в.л. по приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза С. К., което съдът кредитира като обективно, компетентно и добросъвестно дадено, че дадената по неустоечната клауза сума възлиза на размера на исковата претенция – 908, 48 лева, като получената от ответника сума подлежи на връщане по чл. 55, ал.1 ЗЗД - при начална липса на основание.

При това положение предявените искове се явят основателни в цялост.

Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски се дължат в полза на ищеца. Ищецът е направил разноски в общ размер на 300, от които 100 лева за заплатена държавна такса и 200 лева – депозит за вещо лице. Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцеца е посочено, че той се представлява безплатно от адв. Д. М., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването й на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение.

В производството по делото ищецът е бил защитаван на основание чл.

38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което на адв. М. се следва възнаграждение за оказаната правна помощ. Предявени са два кумулативно съединени иска, като по отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. Д. М., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно 4 изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда.

Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.

Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.